Амелия Личева
Федя е от хората, които познавах като думи, преди да се видим на живо. И от малкото, при които създадената представа не се размина с реалния образ. Не заради някаква автобиографичност в писането ѝ, разбира се. А защото финият, лаконичен почерк, плод на ясен поглед, но и на голямо въображение се припокриваше със стила на човека Федя.
Когато съм я чела за първи път, не съм знаела, че е съпруга на Николай Кънчев. Открих я покрай собствената ѝ поезия и преводите ѝ. И тя получи своето място в моите лични подреждания на харесвани автори. Даже често се питах защо толкова малко внимание ѝ се обръща на нея самата като поетеса, защо други са имената, които са в оборот.
Самата аз срещнах Федя не толкова покрай литературата, а покрай политиката. Бяха първите години от новия век, белязани за нас от загубата на СДС на изборите, шоковото идване на царя, последвалата загуба на Петър Стоянов, в чийто екип тя работеше… И трескавата мисъл какво може да се направи, как да се помогне на обсебеното от бесове и устремило се към разпада си СДС. Защо изреждам тези политически събития ли? Просто защото те ни поглъщаха тогава и специално с нея говорехме най-вече за това. Рядко за литература. Тя се добавяше към разговорите, когато е присъствал и Николай Кънчев. Помня един вълнуващ Никулден от онова време, изпъстрен с разказите му за чужди и български поети, с които съдбата го беше срещала.
После се случи така, че отношенията ни прекъснаха за известно време – пауза, която наваксахме в последните 4-5 години. С лични срещи, но най-вече с писма. Сега, в тези срещи, не си спомням да сме си говорили за политика. Говорехме основно за литература. Федя четеше изключително много и с удоволствие разказваше, а и спореше, за нашумели преводни заглавия. Винаги ми беше интересно да чуя позицията ѝ дори когато се разминавахме в оценките си. Не пропускаше и книгите на българските автори, които гледаше сама да купува, не да приема като подаръци. Изчиташе всички новопоявили се книги. Пазаруваше от „Български книжици“. Така и отстояваше своята независимост, и имаше ясна цел – да подпомага българската литература, малките книжарници… Същото важеше и за „Литературен вестник“ – не пропускаше брой (отвъд това колко пъти конкретно е помагала на вестника). Купуваше си го, никога не го взимаше от редакцията. Купуваше и в последните месеци, когато излизанията ѝ бяха много по-сложни. Държеше на това, беше ѝ кауза.
Всеки, който общува с писатели, отдавна е разбрал, че са единици хората като Федя – загърбили себе си и отворени към успеха на другите. Не знам дали има пишещ човек, общувал с нея, който да не се е почувствал специален, да не е чул точните ѝ, но винаги поощряващи оценки. При това тя казваше хубави думи не само на четири очи, но и публично. Беше щедър, много щедър човек, във всяко едно отношение.
Видяхме се за последно на 1 ноември миналата година, на връчването на годишните награди на „Портал Култура“. Федя сияеше, излъчваше някаква особена сила. Когато ѝ връчиха Голямата специална награда заради „приноса ѝ към българското слово и самоотдаване на истината, изразено с езика на поезията“ (наистина заслужена), тя, преди да прочете едно стихотворение, се обърна към всички, които също бяхме получили награди, и говори за нас и книгите ни. Защото това беше Федя – човек, който умееше да гради общности, да забелязва, да надскача своето.
Още не мога да си простя, че след събитието от предпазливост покрай мерките отклоних поканата ѝ да седнем да се почерпим и за разлика от Михаил Неделчев, Елка Трайкова и Милен Миланов се показах страхлива. На следващия ден си писахме, обещахме си специално виждане, когато ситуацията се поразведри. Но то не дойде. Дойде само вестта за смъртта ѝ и усещането за празнина, което не ме е напуснало оттогава. Защото хора като Федя наистина са рядкост и от загубата им боли много силно.
