Гергина Кръстева
Автоантологичната лирическа книга на Федя Филкова „Толкова е кратко” се появи преди около година. Пиша „автоантологична” без колебание и то не само защото подзаглавието уточнява „Стихотворения 1969–2019”. Между двете години е събрано времето, в което е създавана цялата авторска лирика на поетесата, чиято дебютна книга „Цветя с очите на жени” се появява едва през 1982 г., но след като ръкописът престоява в издателство „Народна младеж” поне десет години[1], в него е съвсем естествено да са били включени текстове, родени още в края на 60-те. В този смисъл и добавянето към заглавието на точна хронологизираща линия, и бележката на финалната страница, указваща книгите, текстове от които влизат в съдържанието на „Толкова е кратко” (а това са на практика всички издадени книги с поезия и проза на Федя Филкова), са аргументи, посочени с присъщата на авторката прецизност в полза на убедеността, че става дума именно за автоантологичен модел. Роден в годината, когато поетесата навърши 70 години – чест, макар и невинаги задължителен повод за отпечатване на автоантологични книги. И макар да е видно, че и в предишни свои лирически книги поетесата ползва модела на включване на вече известни творби сред новите, т.е. измежду издаденото в годините проблясват отделни антологични предчувствия, макар появилата се през 2000 г. „Крехко разпятие” да е своеобразно очертаване на антологична постигнатост, именно „Толкова е кратко” от 2020 г. е същинската лична антология. Първата автоантология на Федя Филкова.
Ако погледнем времето отпреди появата на „Толкова е кратко”, вероятно не без риска на някаква неволна макар преднамереност, няма как да не забележим, че „Крехко разпятие” стои наистина в силна антологична позиция. Не само защото е на ръба на приключващ век и в житейско юбилейно време, а и защото е в центъра на редицата от издадени стихосбирки. А те са три преди появата на „Крехко разпятие”, три са и след това. Дебютната стихосбирка от 1982 г. е последвана от „Нежен въздух” (1988) и „Рисунки в мрака” (1990). А след 2000 г. се появяват „Моята твоя любов”, „Второ сърце” (2009) и „Нищо тъмно” (2014). Важно е обаче да се отбележи и още една граничност в поредицата. Трагичната граничност на 2007 година – годината, в която си отиде поетът Николай Кънчев, съпруг на Федя Филкова. „Моята твоя любов” и „Второ сърце” се появиха две години след смъртта му – едновременно и в обща полиграфична заедност. По същия начин лириката през 2014 г. „Нищо тъмно” беше сглобена с прозата от „Третата жена”. След смъртта на Николай Кънчев, съвсем неслучайно, четирите книги, издадени на два пъти от Федя Филкова, се появиха сдвоени. Като в общо реквиемно сърце, в което сегашността и все по-безпощадно нарастващата болка на паметта от билóто се бяха съшили в своето вечно време. И вече нямаше как да бъдат разделени.
Сега, когато вече сме обречени на невъзможност да разберем от Федя Филкова избора на лична стратегия в съставянето на автоантологията, можем само да се лутаме в предположения с измамна убеденост. Но книгите, изградили тялото на „Толкова е кратко”, са тук, в света, те са все още и винаги живата ни връзка, крепителите на всяка полезност в осъзнаването на характера на добре познатите контрол над себе си, воля за себе си, съпровождащи всеки персонален антологичен лирически модел. В „Толкова е кратко” той последователно се движи в перспективата на хронологията – съдържанието, което следва поредността на книгите й във времето, е изградено в осем цикъла, седем от които са озаглавени по имената на лирическите й книги. И само финалният, който подбира специфична част от прозата й, носи заглавието „Стрелци по стихове”, различно от това на прозаичната книга от 2014 г. – „Третата жена”. Така подредени, циклите дават ясна видимост към избора. Може лесно да се проследи онова, което е останало встрани от него. Но защо? Дали, например, сред осемте, невключени тук текста от дебюта „Цветя с очите на жени”, са отпаднали стиховете, в които настойчиво се повтаря темата за завръщането и/или безсилието („Дворът”, „Татко”, „Слана”)? Или тези, които, подредени в младежкото време като лирически цикли от малки етюдни фрагменти, днешното е видяло като недостатъчно стабилни, като изговарящи все още „невръстни думи” („Очакване”, „В края на септември”, „Превратности”)? Или е прозряло, че констатацията, съпроводена с въпрос „предлагат думите убежище, но кой от нас ще оцелее” вече има своя окончателен и трагичен отговор… Всъщност, лирически текстове във формата на диптих или триптих отпадат и от избраното за цикъла „Нежен въздух”. Сред петнайсетте текста от втората стихосбирка на Федя Филкова, останали извън антологичната подборка, са и такива, които се обвързват повече или по-малко с някакво конкретно преживяване, тези, в които вероятно е разпозната следа от някаква по-ефимерна мимолетност.
Откъм сърцевините на книгите към началото на антологичните цикли обаче са изтеглени онези творби, в които се съдържат стиховете, превърнати в заглавия на лирическите книги. Така „Хоризонт” от книгата „Цветя с очите на жени” застава начело на антологичния цикъл. А „Желание”, което е почти на финала в стихосбирката „Нежен въздух”, отваря едноименния дял в антологията, както пък „Предпазливост” се придвижва от средата на книгата към началото на цикъла „Нищо тъмно”. „Крехко разпятие”, от която в антологията влизат петнайсет текста, задържа акцентите, оформили отделните цикли в книгата от 2000 г., но привлича най-активно творби от „Припомняния”. Почти цялото съдържание на „Второ сърце” е в антологията. А изцяло новият през 2009 г. цикъл „Без снежинка милост” от „Моята твоя любов” е антологичният избор, посочващ тази именно книга – тук са стиховете, родени след смъртта на Николай Кънчев.
Към фактологическата детайлировка в изграждането на антологичната композиция могат да се добавят още наблюдения. Но сред тях бих настояла над едно: липсата на сериозни авторски редакции. Лириката на Федя Филкова – от самото начало до автоантологичната й окончателност – не изпитва необходимост да се съобразява с предизвикани от и във времето компромиси. Нищо в създаденото от авторката през всичките десетилетия не провокира автокорекция на образа й, нищо не поражда повод да бъдат отменени, съзнателно забравени строфи и стихове. Написаното от ръката й винаги е съвпадало с роденото изпод сърцето. Лукавата разсеяност, подозрителната нехайност, с които мнозина поети, наченали творческото си време в епохата на социалистическия реализъм, създадоха през 90-те и насетне своя нов антологичен ред, са напълно непознати процедури за тази поетеса, за тази поезия. Длетото, създаващо трайния лично-антологичен релеф на поезията в „Толкова е кратко”, е движено от респектиращо съхранена етика на устояването. За стъписващата самия теб сила да останеш стабилен, изправен сред разтичащата се лава от зловещи страхове припомня „Стрелец на стихове” – последният цикъл в антологията, част от „Третата жена”, книгата с проза на Федя Филкова. Той обяснително настоява над ненадейно доказаната документалност в историята на един опит за убийство и сякаш иска да проумеем как би могло да е възможно животът да бъде опазен под неоттеглящата се сянка на смъртта. И ако крайно спорадичните, леки промени в лирически текстове, които можем да припознаем като движени единствено от естетико-художествени мотиви, превръщат сдържани в конкретиката си заглавия като „Посещение” в „Без да почука” и „Разстояние” в „Сутрин, обед, вечер”, то връзката им с темата за смъртта, доминиращо и в множество вариации изведена в автоантологията, ни дава възможност да провидим ежедневното й „съжителство”, ритмичния коварен график на присъствието й – в дома, в света, в живота.
Привидно дребна, крехка до незначителност, за която можем да останем и слепи, е една от действително малкото редакции в лирическите текстове, включени в автоантологията. Тя е в стихотворението „Първият и последен поет – Николай Кънчев”, с което е финално затворен цикълът „Крехко разпятие”. Стихотворението е запазило статута си от именно тази лирическа книга на Федя Филкова. По-късно, в „Моята твоя любов” то се превръща в заглавие на цял отделен цикъл, побиращ шест стихотворения, сред които и „Свобода” – с мото от стих на поета. Но до появата си в „Толкова е кратко” финалните стихове са тези: „Светлината сияеше над човешка глава./Първият и последен поет в лятото на моя живот.” Автоантологичната версия отмахва лятото от последния стих и той зазвучава така: „Първият и последен поет в моя живот”.
Тази метафорична нишка и в първата си версия би се съпротивлявала на лесен пренос – сезонът като време на първата среща. Или като късче време от възрастта. Или като фигура на кратката, но дълбока щастливост на възторга в дните, в които „приспивна песен пее чайка и буди всичко”… А тъкмо в стихотворението „Лято” от дебютната книга на Федя Филкова се появява стихът „Толкова е кратко…”. И именно лятото е отменено във финалните думи на „Първият и последен поет” – този пределно лаконичен и огромен като вселената любовен разказ, в чието сплитане на началото и края изтънява и се разтапя крехкостта на сезона. На този конкретен сезон. Защото в сезон се превръща целият живот. С неистовата му кратка нежност да посочи, да избере и сътвори себе си през светещата нимба на любовта. На поезията. И тогава първият и последен поет става единствен. Първата и последна книга става единствена.
Така пожелавам да мисля лирическата автоантология на Федя Филкова „Толкова е кратко”. Не просто като първа. И не като последна.
Като единствена.
Федя Филкова. „Толкова е кратко. Стихотворения 1969–2019“. Изд. Small-Station-Press, 2020, 184 с., 14 лв.
[1] Вж. Приятелства и предателства, любови и отрови. Фрагменти от разговор на Пламен Дойнов с Федя Филкова. // Литературен вестник, бр. 4, 2015 г., с. 12.
