Йордан Ефтимов
Умберто Еко е автор, стар познайник и любимец на българския читател на хуманитаристика. Може да се каже дори че е сред авторите, които са не просто добре познати, но и непрекъснато превеждани. Напоследък с подобна задача да ни запознават с все още недостигнали до българския читател книги от него се захвана издателство „Колибри“, което миналата година публикува книгата му „Pape Satan Alepe. Хроники на едно течно общество“ – сборник с кратки негови текстове, публикувани като колонки в седмично обществено-политическо списание. Умберто Еко е известен с това, че е майстор на този жанр – краткото есе, в което коментира политически, обществени, културни и спортни събития с артистизъм и ирония, но и по активистки и същевременно културологичен начин. „Литературен вестник“ например още през 1992 г. публикува негови „вътрешни рецензии“, написани уж от специалист на италианско издателство, който препоръчва да не се издава цялата Библия, а само една част, в която баща отива да принесе в жертва сина си и се бие с ангел, после коментира, че с правата на Омир нещата са практически неразрешими, защото за негово родно място спорят седем града, и накрая отхвърля и Имануел Кант, защото неговите „критики“ са три, нещо като роман с продължения, и трябва да се издадат непременно във футляр, който ще оскъпи изданието, докато истински интересна е само „Критика на чистия разум“.
Новата му книга обаче, която ще развълнува не само филолозите и която излезе на 12 февруари, се нарича „Да кажеш почти същото“ и представлява най-големият труд на Умберто Еко по темата превод и превеждане. Като казвам тези думи, веднага си представям как много хора ще си помислят: „О, вероятно е много специализирано четиво и сигурно ще интересува единствено преводачите и може би тези, които се занимават с теория и история на превода!“. При Умберто Еко обаче никога не може да се каже, че една книга е тясно специализирана, той е прочут с това, че пише толкова вкусни академични книги, че за мнозина в академичните среди изглеждат дори лековати. Автори като него нерядко дори са смятани за прекалено добре пишещи, прекалено артистични и хвърковати. Същото се отнася и за неговите романи – но с обратна критика – че са прекалено учени. Те пък на мнозина са изглеждали прекалено философски, културологични и с прекалено много исторически детайли. Последното обвинение не се отнася за елита на българската хуманитаристика, който в лицето на проф. Никола Георгиев беше видял „Името на розата“ като сваляне на гарда пред популярната литература. А „Литературен вестник“ дори се е подигравал на прокламирания политически активизъм, съчетан с ерудитскост, когато в началото на 90-те години на вече миналия век Ани Илков рецензира романа му „Махалото на Фуко“.
„Да кажеш почти същото“ е книга ветрило, защото разбира превода максимално широко и коментира много научни теории, свързани с превода, всяка една от които поднесена с много примери. В самото начало Умберто Еко казва: „Разбира се, че не е длъжен един автор, който пише по темата за превода и превеждането, на всяка цена да има личен опит, но аз имам и искам предварително да се извиня, че някому авторът ще се стори нарцисист, защото ще давам примери от това как различни преводачи са превеждали книгите ми, най-вече романи, а също и как аз съм се борил с превеждането на книги от френски на италиански“. Той е автор например на превода на прочутите „Упражнения по стил“ на Реймон Кьоно – сама по себе си тържество на превода и матура за всеки преводач, защото, помните, представлява една и съща история, разказана по сто различни начина.
Така че в „Да кажеш почти същото“ Умберто Еко е направил не трактат, а пъстра книга за проблемите на превода. Написал я е като семиотик, но също и като романист, като преводач, като познавач на средновековната литература, когато темата за превода е била много актуална. Сред примерите, които той дава, са и свързани с проблемите на преводачите в дипломацията. Или преводачите във военна ситуация. Но разбира се, повече са примерите с преводи на художествен текст. Например когато става дума за това как в художествената литература съществуват измислени езици, той казва: „Един от интересните случаи на частична преработка беше преводът на първа глава на романа ми „Баудолино“. Там бях измислил един псевдопиемонтски език, на който пише почти неграмотно момче от XII век“. Измислил е такъв език. И съответно създава по този начин проблем за своите преводачи на други езици, за преводачите на „Баудолино“, които е трябвало да се справят с това, като на свой ред изобретят свой някакъв измислен език, който да съответства типологически на този от оригиналния роман. Това веднага ме подсети за рецепцията на един от романите на Милен Русков – „Възвишение“. В момента, в който той бе публикуван, немалко български критици заявиха, че тази книга просто няма да може да бъде преведена на никакъв чужд език. Това е напълно невъзможно. Играта с измислен език, който трябва да отвежда към диалект от епохата на Възраждането, била толкова трудна за превеждане, че просто чуждестранните българисти нямало никога да се справят. Аз обаче познавам няколко, които преведоха тази книга. Дори познавам една преводачка, преводачката на романа на полски, която ми каза: „Това е най-лесното на света, аз знам как да го направя. Защото ние, поляците, имаме модели за исторически езици. Например Сенкевич ни е създал представата за полския език от Средновековието. Той е конструкция, а не истинският език на старите поляци, но всички съвременни поляци са убедени, че знаят как са говорели прадедите им“. Примерът с „Баудолино“ ми напомни и за това как един мой приятел – Веселин Иванчев – преведе преди двайсет години романа „Трейнспотинг“ на Ървин Уелш. Там имаме някакъв уличен единбургски. Нещо от този тип: „Of course, ah enjoy these things at the time, or for themselves, but their value cannae be sustained because there’s nae recognition ay the society which values them. What Tom’s trying tae say, ah suppose, is that ah dinnae gie a fuck. Why?“ И Веселин Иванчев реши, че ще се опита да го преведе на подуенски гаменски.
Така че с подобни неща Умберто Еко се занимава в тази книга. И ако трябва да я определя като жанр, като стилистика, може би трябва да я сравня по някакъв начин с книгата му „Как се пише дипломна работа“, която изобщо не е наставление точно как се пише дипломната работа, а е посветена на всичките проблеми, с които един дипломант и докторант трябва да се справи, за да защити успешно дисертацията си или пък магистърската си теза. Но написано много атрактивно, с много ситуации от неговата практика на научен ръководител или рецензент. Точно така е и в случая с „Да кажеш почти същото“. Първата глава е посветена на машинния превод – много сполучлив увод в темата. Нямам никакво намерение да разказвам цялата книга, но ще кажа, че в тази първа глава става дума за една вече несъществуваща търсачка – „Алтависта“. През 2013 г. тя приключи, „Гугъл“, разбира се, изтреби всичко живо в тази сфера, оказа се най-едрата риба, която просто изяде всички останали, но „Алтависта“ също е предлагала възможност за машинен превод – и то преди да го предлага „Гугъл“. Умберто Еко разказва как неведнъж си е правил експеримента да сложи някакво изречение примерно на италиански, да го преведе на френски, и след това да го преведе обратно от френски на италиански. И как то придобива съвсем различен смисъл. Играта на развален телефон. Така че той се занимава с това до каква степен всъщност превеждането не е просто превеждане само на думи, фрази или идиоми, а включва и цяла една енциклопедия. Преводачът трябва да има не просто речници зад гърба си (синонимни, терминологични и всякакви други), но и енциклопедии. „Да кажеш почти същото“ завършва по потресаващ начин. Умберто Еко пише: „Ако отворите който и да е речник, ще видите, че сред синонимите на вярност не присъства думата точност“. Става дума за това, че според обичайната представа преводачът трябва да превежда вярно. „Има по-скоро синоними като лоялност, честност, уважение, милосърдие“.
Умберто-Ековата книга е преведена от Дария Карапеткова и това я прави още по-ценен български книжен продукт, защото Дария Карапеткова е не просто един вече много утвърден преводач от италиански. Сред превежданите от нея автори е например Елена Феранте, която е вече толкова популярна и у нас през последните години. Но самата Дария Карапеткова е преподавател в Софийския университет и се интересува от проблемите на превода. Преди точно пет години, през април 2016 г., излезе нейна книга по тази тема: „За превода“. Така че книгата на Умберто Еко може да бъде четена сама по себе си и от специалисти, но и от неспециалисти, заради атрактивните примери. Но може също да бъде четена в контекста на книга, която Умберто Еко споменава неведнъж: „След Вавилон“ на Джордж Стайнър. А може да бъде четена и в контекста на книгата на преводачката – Дария Карапеткова.
Умберто Еко, „Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода“, превод от италиански Дария Карапеткова, София: Колибри, 2021, 404 с.
За първи път този текст е публикуван като подкаст в сайта Booklover.
Подготви за печат: Лилия Трифонова
