Разговор с Янчо Чолаков
Преди две години издадохте повестта „Прояснение“, в която описвате бъдещ свят, в който, медицината, както и днес, не може да помага на хората. Разкажете малко повече за вашата книга?
От такава анотация човек ще остане с впечатление, че „Прояснение“ се занимава с еволюцията на болестите, ведно с тази на човешката раса. А там става дума за друго: що е ЗАБОЛЯВАНЕ, какво ни разболява, до каква степен някой друг може да ни помогне, можем ли изобщо някак да си помогнем сами? Какви митологеми се заформят в публичното пространство и се загнездват в главите ни? Премиерата на книгата буквално съвпадна с тази на пандемията… Точно това обстоятелство бе причина текстът й да бъде публикуван в продължение на близо шест месеца върху страниците на българския вестник в Чикаго, защото темата стана господстваща в световен мащаб, а „Прояснение“ разгръща, с малко неочаквани и донякъде агресивни художествени средства, действителните измерения на БОЛЕСТТА като масово явление – природни, психически, семейни, социални. Тръгвайки от един съвсем частен случай, тя ни разказва за нарушената хармония, доведена до пълна невъзможност да бъде възстановена.
Книгата ви има подзаглавие „повест в жанра на магическия постреализъм“. Сега се възстановявате след COVID-19, какво като писател бихте добавили към усещането за „постреализъм“? Къде да търсим магическото днес?
Повестта ни говори основно за настоящето, че медицината в голяма степен и до днес си остава шаманизъм, че онова, което се корени в миналото, все още действа и ни завихря в същите манипулативни механизми. Така че реалността на „Прояснение“ си е нашата, тя е по-скоро алтернативна, отколкото бъдеща, но е отместена с няколко градуса, което позволява на читателя страничен поглед към произходящото.
Как мислите, че ще се промени мястото на фантастичното в литературата, след като днес живеем една сбъдната антиутопия?
Фантастичното все по-малко ще бъде възприемано като жанрова характеристика и все повече като задължителен елемент от строежа на сюжета, доколкото скоростта на нововъведенията стана такава, че дори не може да говорим за футурошок, а директно за чисто физическа неспособност да се обхванат промените в заобикалящата ни среда, чиято динамика надхвърля умението ни за справяне с тях. Мисълта ми е, че нямаме дори лукса да се учудваме. Ние все повече ще попадаме в гравитацията на процеси, които не разбираме или не успяваме да разберем, които извират от непознатото, странното и необяснимото. Какви по-фантастични ситуации от тези, при това сервирани ни от самото ежедневие? Смятам, че разказът ми „Той“ от 2017 година е уместна илюстрация в това отношение.
Да, там имаме един сговорчив любовник, който обаче се оказва нещо съвсем друго –
мобилен телефон. Такова ли е нашето настояще?
Въпросът ви съдържа спойлер и е чисто риторичен.
Работите в библиотека. От години се говори за тежкото положение на библиотеките в страната, тяхната културна функция е допълнително затруднена и по време на пандемия, те са и така да се каже институциите на първа линия, заради ежедневния досег с читатели. Какъв е вашият поглед отвътре?
Никога не съм гледал на библиотеката като на едно конкретно място, закотвено някъде в пространството, а на библиотечния фонд – като на самоцелно набъбваща грамада. Както литературата не е изчезнала, когато халифът Омар е запалил сградата в Александрия, така и с появата на виртуалните библиотеки реалните няма да се изпарят в небитието, само ще модифицират своята функционалност според нуждите на възприемателя. Хартиените носители са прекрасен артефакт, който предпочитам пред всеки друг, но в никакъв случай не съм склонен да го абсолютизирам и фетишизирам. Прочетената книга винаги е по-добра от наредената на рафт книга.
В такъв случай сте оптимист, че така както не изчезнаха хартиените книги и не бяха заместени окончателно от електронните, така и няма да бъдат заличени непосредните човешки взаимоотношения, които сега в немалка степен са ограничени.
По-разнообразни, да, ала също и по-опосредствани и спорадични, уви.
Вече се чуват гласове, че светът няма да бъде какъвто го познавахме. Какво е вашето мнение? На какво да се осланяме?
От една страна, ние отново сме в 1920-а, т.е. във времето на испанския грип, който впрочем е продължил две години. От друга, мащабът на поражението за нас е новост, защото ние го изпитваме лично върху себе си, тук и сега. Ще има сериозен медицински тласък в посоката, описана от Грег Беър в книгата му „Кървава музика“ през 1985 година, забележете – веднага след символичната 1984… както и от моя прекрасен приятел Никола Кесаровски в разказа „Алена капка кръв“, още през 1983-та. Говорим за преустройството на организма с нанотехнологии. Свидетели сме на наченките на тези процеси, а някъде из лабораториите със сигурност вече има напредък, който още не е очевиден за нас, но пък явно е наложен от самия живот.
В по-ранните си творби, например в сборника „Митове от овъгления мрак“, вие изграждате свят, който бих определила като подчертано небългарски като именна система, и другоизмерен като екстериор. В „Прояснение“ асоциацията, която читателят прави, е напротив, категорично свързана с България. Тук се съсредоточавате в интериора. Как определяте тази промяна в почерка Ви?
Някъде около началото на Милениума осъществих заход от „бягство от действителността“ към „завръщане у дома“. Твърде грижливо и старателно се бях заигравал със „закономерно нелогични“ вселени. Щеше ми се да напиша нещо, което да е контрапункт на конструираните от нула до сто светове, които бях създал за „Рикошет“ и „Историята на Самотния редник“. Това се случи с появата на романа „Запали свещ на дявола“. Освен всичко останало, той е и панорама на цялостния разпад, който беше обхванал обществото в условията на този неумолим и болезнено разпънат преход. Макар формално цялата книга да представлява един непрекъснат и непрекъсваем епизод, в нея се мяркат толкова много персонажи в причудливи ситуации, че тя се превърна в същински калейдоскоп на преживяното от моето поколение. Установих, че искам да съхраня случки и диалози, които бяха свързани със сътресенията в социума и тъй като бяха уникални по своята същност, нямаше да се повторят никога. Един нов, нашенски „Симплицисимус“. Отваряйки тъкмо този роман, вие се качвате във въртележка, в която няма да стъпите повече, след като панаирът си е заминал. В този смисъл моят най-интериорен текст е романът „Запали свещ“. А повестта „Прояснение“ бе свързана с драмата на близък човек, от която ми бе изключително трудно да се дистанцирам, тъй като бях негов придружител в болнична и домашна обстановка в продължение на близо четири години и това ми остави дълбок вътрешен отпечатък. То именно обуславя интимната й част. Което не ми е попречило да отида към максимално обективни и жестоки обобщения там, където е било необходимо.
Нека поговорим и за българския читател днес? Безспорно той не е хомогенен образ, но бихте ли го определили, какви са вашите наблюдения, от една страна, от вашата работа, от друга, като писател. Какви виждате читателите на вашите книги? За кого пишете?
Ловът на читатели не е сезонен, той е целогодишно открит. Рекламата на толкова автори около мен минава през „натякване“, „натъртване“ и „затвърждаване“, че това винаги ме е забавлявало, макар напоследък някои да изпаднаха в кресчендо. Поведение профанно-жалко, което издава подценяване на читателския потенциал, неразбиране на съкровеното естество на прочита. По правило все съм се спотаявал и съм следвал кротко съвета на Агоп Мелконян: „Избягвай ги, ще ти се пречкат!“ Читателят е фигура призрачна. Има читател всеяден, шампион в справянето с всякаква еклектика на езиковите съобщения, както и такъв, приучен да пасе в яслата на нишовата литература, където стои в своя бокс, предъвква някакви изречения с предвидим синтаксис и изначално понятен смисъл. Не можем да ги подведем под общ знаменател, а и те няма да са съгласни, ще ни кажат, че се развиват, докато ги класифицираме, и че вече са дръпнали по някой от диагоналите на несъзнаваното в дирене на новите си рецепции. И ще са прави. Преди точно петнадесет години ми се наложи да отговоря на въпроса за кого пиша в друго едно интервю и сега с удоволствие повтарям отговора, защото поне той не се е променил: „Без съмнение пиша за мен и подобните на мен, за своите“.
Над какво работите в момента? Мислите ли за нова книга?
Навярно след „Прояснение“, която е повест за болничната среда преди пандемията, е време и за „Ковид отделение“, като естествено продължение на случилото се. Още повече, че бях вътре достатъчно дълго в ролята си на пациент, поставен на кислородна терапия. Гарантирам ви, че тук нищо не може да се съчини и измисли, без да си проличи, че е литературен фалшификат.
Разговора води ЯНИЦА РАДЕВА
