Разговор с Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата
Госпожо Андреева, с Вас разговаряхме на страниците на „Литературен вестник“ точно преди година, в началото на Ковид кризата, за рисковете пред културата и възможностите за подпомагането й в тази извънредна обстановка. Как бихте оценили ситуацията в културната сфера година по-късно? В предишното интервю очертахте три възможни сценария – първи, при който културата остава без подкрепа, което застрашава съществуването на цели сфери и форми на изкуството, втори, на палиативните мерки, който довежда до хронично недофинансиране, и трети, в който културата получава допълнително финансиране и институционална подкрепа, които гарантират устойчивото й развитие. До кой от тях сме най-близо днес?
Ситуацията една година по-късно показва съчетаване на палиативни мерки, недостатъчно бързи действия в началото на Ковид кризата, недостатъчно финансиране, което да покрие нуждите на всички творци и културни организации. Части от българската култура останаха без подкрепа. В този смисъл културната политика издържа частично стрес теста, който беше предизвикан от пандемичната ситуация. И след тази една година оставам с дълбоки съмнения, че в Министерството на културата имат ясна представа какво управляват – колко са заетите и наетите в сектора, колко са организациите в културните дейности и какви са нуждите от подкрепа, при това не само в настоящата здравна, социална и икономическа криза, но и в нормална, устойчива среда на развитие. Трябва да отбележим, че имаме и положително въздействие на кризата върху културните процеси, и то най-вече по отношение на независимата сцена, но отново с множество условности.
Точно независимата сцена бе поставена в особено висок риск от кризата. Неслучайно свързаните с нея творци още в самото начало реагираха с инициативи и предложения. В каква кондиция е тя в момента?
Независимите организации в културата са основата за качествени промени в културната политика, на които станахме свидетели през отминалата нелека за българската култура година.
Не бих могла да спестя едно безспорно достижение на Ковид кризата – Министерството на културата забеляза съществуването на независими организации и творци и прие създаването на специализирани програми и най-вече програмата за структурно финансиране. От една страна – представители на независимия сектор предложиха и изработиха инструментите и програмите за подкрепа на независимите творци и организации, от друга страна, две от неформалните групи във фейсбук – Независим културен сектор и Визуални изкуства – служат и до момента като подпомагаща структура на независимия сектор с фундаментално значение. В този смисъл за мен те са културното събитие на 2020 г. Тази подпомагаща структура е неформална, самоорганизираща се и работи на добра воля. Считам, че трябва да продължат добрата инициатива и след Ковид кризата, както и да получат институционална подкрепа, гарантираща устойчивост и продължаване на досегашната им мисия. Подпомагащи структури – липсващо звено в българската културна политика, което да е в подкрепа на независимите творци, е успешна практика, която функционира в европейски държави дълги години.
Кои сфери на културата и изкуството понесоха най-тежки поражения? И обратно – има ли такива, за които кризата неочаквано се оказа шанс за положителни трансформации?
Културата е сред най-засегнатите сектори от Ковид кризата и в този смисъл всички културни дейности понесоха по-малки или по-сериозни последици от все още продължаващата криза. Прекратяването на дейността на културните институции или осъществяването на дейност с намален капацитет на залата и присъствие на аудиторията определено се отразява негативно и продължава да нарушава ритмичността на процесите и дейността на културните институции. По-горе споменах за положителен пример или положителна трансформация – това е независимият културен сектор. В рамките на близо година беше запълнена празнина в културната политика, която 30 години остана незабелязана за активни действия от страна на поредица политически кабинети, но все още сме едва в началото – направени са няколко малки стъпки. Те трябва да бъдат продължени с ускорени темпове.
Къде стои българският опит с управлението на тази криза в контекста на останалите европейски страни, на културните политики, прилагани в тях?
Пандемията е стрес тест за публичните политики, в частност и за културните политики в глобален и европейски мащаб – държавите с дългосрочна визия за развитие на изкуствата, културните и творчески индустрии, културното наследство и културния туризъм предприеха бързи стъпки за подкрепа на културните дейности, нещо повече – анализ на европейските програми за подпомагане показва интервенции на всички подпазари на отделните изкуства или културните и творчески индустрии. Или – политика за подкрепа, която е фокусирана върху целия цикъл в отделните културни дейности, а не фрагментарни действия с палиативни мерки. У нас липсва цялостен подход – навременни мерки, които да са насочени към всички участници в културните процеси с различен социален статус и всички подпазари. Да не забравяме, че в европейски мащаб, както и в България, наблюдаваме квазипазар с множество пазарни и непазарни дефекти, които в криза се задълбочават, както това се случва в настоящата ситуация.
Коментираме основно институционалните механизми, но как се справиха с тази ситуация самите творци и гилдиите в различните сфери на изкуството?
Смисълът на институционалните механизми, политиките, програмите и инструментите, измененията в нормативната уредба на културната политика е да обслужват творците и гилдиите и да създават условия, така че да не се налага творците и организациите да се превръщат в администратори, да търсят възможности за оцеляване, да пишат безбройни отворени писма, а да се занимават единствено и само с творческа дейност, да са уверени, че административната рамка на творческия процес – Министерство на културата и други публични институции – са на мястото си и предприемат адекватни действия в тяхна подкрепа. За различните културни дейности бяха предприети разнообразни инструменти – от диференцирана ставка по ДДС за книги, трансформация на делегираните бюджети в сценичните изкуства, които осигуряват брутно възнаграждение на заетите и текуща издръжка с оглед на затваряне на дейността на сценичните изкуства или пълняемост на зали с 30-50% от капацитета, до киното, за което не бяха предприети никакви мерки през 2020 г., които останалите европейски държави въведоха за петте подпазара в тази сфера.
Направиха се много усилия онлайн формите на различни културни прояви да компенсират възпрепятстването на културния живот. Работи ли според Вас този компенсаторен механизъм? Ще имат ли онлайн формите на културни събития и общуване с изкуството траен ефект и след края на настоящата ситуация?
Онлайн формите, освен че осигуриха достъп на аудиторията до културни дейности, особено по време на изолацията, се оказаха и инструмент за разширяване и привличане на нова аудитория. В този смисъл да, те бяха и продължават да бъдат компенсаторен механизъм за участие в културни дейности, при това с външни положителни ефекти за обществото. Инициира се създаването на програми, с които се отделят публични финанси за подкрепа на културните дейности в пандемичната обстановка в онлайн среда. Смятам, че за част от културните дейности, при необходим баланс, ще се запази и този допълнителен онлайн дистрибуционен канал на достъп и след Ковид кризата именно поради положителните ефекти за част от културните дейности.
В ситуацията на криза се появиха програми за подкрепа на културата и изкуството, необходимостта от които съществуваше още преди нея. Според Вас ще останат ли те трайни механизми на субсидиране и подкрепа? Ще оставят ли положителен ефект и след нормализирането на ситуацията?
Най-същественият инструмент на национално ниво, чрез който се осъществи подпомагането на българските творци и културни организации, е Национален фонд „Култура“. По данни на Министерството на културата за 2020 г. са насочени около 22,5 млн. лв. в различни програми и инструменти за подкрепа. Въведените програми са стъпка в посока на равнопоставеност на творците и организациите в България – така, както предвижда една от същностните разпоредби на Закона за закрила и развитие на културата, и осигуряват подкрепа за част от сектора, която бе поставена в условие на хронично недофинансиране. Една от програмите, която е дългоочакван инструмент за развитие на частните и неправителствени организации, е структурното финансиране, тя позволява устойчиво развитие и средносрочни и дългосрочни хоризонти на планиране. За съжаление, от бюджета на Министерството на културата, в частта на публични финанси, които са предвидени за Национален фонд „Култура“, се забелязва близо два пъти и половина намаление на финансирането за програмите за 2021 г. – около 8 млн. лв. Нивото на публични финанси в Национален фонд „Култура“ осезаемо намалява, въпреки че в бюджета на фонда са включени около 3,4 млн. лв. отчисления по Закона за хазарта – от Спортния тотализатор, или имаме и наличие на алтернативен източник на финансиране, който служи за дофинансиране във фонда, но е крайно недостатъчен да замести съкращаването на публичните финанси.
Кризата, за съжаление, все още не е свършила. Какво е важно да се предприеме на този етап от развитието на ситуацията според Вас?
В българската културна политика би следвало да се работи с ускорени темпове по няколко направления. На първо място, както и по-горе в интервюто споменах, трябва да се възстанови финансирането на всички програми, които функционираха в рамките на Национален фонд „Култура“ – със същия обем публични финанси, при това и с тенденция на увеличаване. На следващо място – в законодателството в българската култура от години има неработещи текстове, които затрудняват устойчивото развитие на културните процеси, особено в ситуация на социо-икономическа криза. В Закона за закрила и развитие на културата частта за Национален фонд „Култура“ е разработена с 15 източника на финансиране, от които в момента работят два. Необходима е оценка на въздействие и анализ разходи-ползи на цялата нормативна уредба в културата. На следващо място – разработването на Стратегия за управление на риска в системата на българската култура. В момента на страницата на Министерството на културата е качен празен формуляр на стратегията за управление на риска. Това е недопустим пропуск, особено в кризисна ситуация, и поставя въпрос за проблематично управление и планиране. Тази стратегия е важен елемент за управление на стратегически и оперативни цели в културата и би следвало да набележи инструменти за преодоляване на неблагоприятно развитие на културните процеси в страната в контекста на здравна, социална и икономическа криза.
Редом с притеснението от колапс на културната сфера, още в началото на кризата се появи и идеалистичната надежда, че хората ще потърсят в изкуството и културата опора в трудната ситуация, че те ще засилят влиянието си върху обществото. Сбъднаха ли се според Вас тези надежди? Успя ли културата да докаже значимостта си като фактор в социалните процеси, в живота на обществото?
Считам, че е рано да направим генерален извод за влиянието на културата и културните дейности върху обществото, защото все още сме в ситуация на Ковид криза и нормалното участие в културните дейности все още не е възстановено напълно. В България не бяха въведени най-строги мерки, каквито познаваме от повечето европейски държави – с дългосрочно затваряне на културни институции. Макар и с намалена пълняемост на зали и пространства за култура, имаше регулярност и активно участие на аудиторията. Очаквам, че този процес ще бъде ясно изразен след края на кризата, а културата ще е този важен фактор от социалните процеси, който ще бъде фундамент за възстановяване и развитие в обществените процеси.
Разговаряме малко след провеждането на парламентарните избори. Със сигурност сте анализирали партийните програми с оглед на мястото на културата в тях. Доколко културната политика е приоритет в тях? Какви типове културни политики се предлагат?
Обсерваторията по икономика на културата провежда предизборни дебати „Култура&политика“ с политическите партии от 2009 г. Задачата, която си поставихме в началото, е да напомняме и фокусираме вниманието на политиците към културната политика и издигането й като национален приоритет. На парламентарните избори през тази година не направихме предизборни дебати заради лобистките промени в Закона за филмовата индустрия, които бяха приети през последната седмица на
44-тото Народно събрание от ГЕРБ, БСП, ДПС, ВМРО и „Воля“. Това странно политическо съгласие за превръщане на Закона за филмовата индустрия в Манифест на лобизма прекърши желанието ни да каним политици от тези партии, които да дебатират устойчивото развитие на българската култура, което те поставиха под съмнение с лобистките текстове в ЗФИ.
По отношение на предизборните платформи, сред парламентарно представените партии в 45-ото Народно събрание има само една политическа сила, която няма разработена част за култура в предизборната си платформа – ДПС, както и на всички избори до този момент. Останалите политически партии имат разработени амбициозни миниконцепции в областта на културната политика. Определям ги като доста амбициозни – особено по отношение на публичните финанси. „Демократична България“ и „БСП за България“ предвиждат 1% за култура от Брутния вътрешен продукт (БВП) или двойно увеличение на финансирането на българската култура, тъй като от 2010 г. от държавния бюджет се насочват 0,5% или в абсолютни стойности около 683 млн. лв. „Изправи се! Мутри вън!“ предвиждат увеличение на финансирането на културата с 20% на годишна база, а „Има такъв народ“ – достигане на бюджета за култура до 0,7% от БВП. ГЕРБ не предвижда промяна на финансирането като процент от БВП в платформата си. Позволявам си да отразя на първо място увеличението на публичните финанси, тъй като това е важен елемент за развитие на сектора и културните процеси. Разбира се, важно е предизборните ангажименти да се превърнат и в следизборна управленска програма, която да не подменя поетите обещания пред избирателите. На следващо място прави впечатление, че се обръща внимание към дългосрочно стратегическо планиране или създаване на Национална стратегия за изкуствата, културните и творческите индустрии, културното наследство и културния туризъм с въвеждане на регионално и общинско ниво на планиране. Неразделната връзка между култура и образование, достъпът на българските граждани до култура, законодателни инициативи, международно сътрудничество са следващи елементи на предизборните програми, които са обнадеждаващи цели и задачи в предизборните платформи.
Надявам се, че и в Министерството на културата и в Комисията по култура и медии в Народното събрание ще бъдат създадени активно действащи обществени съвети за културна политика с широко представителство на граждански и творчески организации, които да служат като неотменимо и важно експертно ниво, с което ще се провежда културната политика в България.
Какво според Вас можем да очакваме в културната сфера от гледна точка на управлението на държавата в близко бъдеще?
Настоящата ситуация е проблематична за анализи и прогнози поради сложната обществено-политическа ситуация, в която се намираме. В българската култура трябва да има план А и план Б. В първия вариант – редовно правителство с мандат от 4 години, в програмата на което би следвало да залегнат всички амбициозни цели и задачи от предизборните платформи на партиите, които ще формират коалиционно управление. Извеждане на културата като национален приоритет и нарастващо финансиране на културните дейности. Вторият вариант – предсрочни избори и служебно правителство с орязани административни функции, без работещо Народно събрание и с къс хоризонт на действие, поставя по-скоро текущи задачи за осъществяване в областта на културата и отлагане във времето на амбициозните цели и задачи, които виждаме в предизборните платформи. И при двата сценария е важно да бъдат включени творческите и гражданските организации в процесите на изготвяне на програми – в първия вариант – с дългосрочен хоризонт на планиране в управленска програма на правителството, а във втория вариант – важни и неотложни задачи, с хоризонт от няколко месеца при служебен кабинет. Важен въпрос, който стои пред културата и културните дейности, е близката възможност за оптимизиране на разходите в бюджета или възможна актуализация на публичните финанси. В Закона за държавния бюджет е предвидено изпълнение на разходите на 95% в случай на продължаваща пандемия и продължителни мерки, които е необходимо да бъдат финансирани. Първостепенна задача е изваждането на културата от хипотетично орязване на публичните финанси, защото това ще наруши целостта на културните процеси и пълноценното им функциониране.
Започнахме с трите Ви миналогодишни сценария за развитието в областта на културата, да завършим пак така – какви са сценариите и предвижданията Ви за културната сфера с хоризонт от една година напред?
Много е амбициозно да бъдат направени прогнози за развитие на културата, при положение че сме в хипотеза на много голяма несигурност – обществено-политическа, здравна, социална и икономическа криза и неясен времеви хоризонт.
Отново бихме могли да очертаем три сценария – оптимистичен, реалистичен и песимистичен.
При оптимистичния вариант и създаване на предпоставки за стабилно управление очакванията ми са, че ще имаме ускоряване на процесите в българската култура, извеждане на културата като национален приоритет, особено по отношение на публичните финанси в държавния бюджет още от 2022 г.; в този сценарий би следвало да предпоставим създаването на дългосрочна национална стратегия за устойчиво развитие на изкуствата, културните и творчески индустрии, културното наследство и културния туризъм – с дългосрочна визия и хоризонти на планиране. Увеличението на публичните финанси трябва да бъде свързано с оценка на въздействие на всички културни дейности, както и анализ на ефективността и ефикасността, децентрализация и деконцентрация на културните процеси и целесъобразна законодателна рамка.
В реалистичния вариант – промяна в културната политика, но с по-бавни темпове и наличие на служебен кабинет, който в рамките на няколко месеца ще има къс хоризонт на планиране, орязани функции, концентрирани върху текущи задачи в културата и разбира се, няма да има възможност за активна законодателна дейност поради липсата на действащ парламент. Средносрочното и дългосрочното планиране би било отложено във времето с неясен хоризонт. Запазване на относително същото ниво на финансиране за културните дейности.
По отношение на песимистичния вариант – най-неблагоприятната ситуация за българската култура – фрагментарност, неефективна и неефикасна нормативна уредба, недостатъчно финансиране на културните дейности, липса на дългосрочна визия за развитие на културата. Разбира се, тук не бих могла да пропусна оптимизация на публичните финанси, която предстои да бъде извършена в държавния бюджет, и хипотетично орязване на бюджета за култура.
Надявам се, че и старите политически партии, и новите участници в политическите процеси няма да допуснат неглижиране на културните процеси и финансиране на остатъчен принцип и ще станем свидетели на извеждане на културата като национален приоритет, увеличение на финансирането до 1% от БВП и приемане на дългосрочна стратегия за развитие на българската култура, което ще позволи устойчивото й развитие.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
