Пламен Дойнов
Свързването на художествените творби с моралния облик на един писател или „творец“ е винаги съмнителна операция. Най-малкото защото често води до лесни морализаторски заключения – и в публицистиката, и в литературнокритическите изследвания. Разбира се, тук не става дума дали един автор е „добър“ или „лош“ човек във всекидневието, какъв нрав притежава, кои от десетте Божи заповеди нарушава и т.н., а за онази система от преплитащи се обществени и лични норми, която понякога назоваваме с трудното за обяснение понятие „граждански морал“. За писателя този морал се проявява в уж простичък индивидуален избор: да отхвърля всяко насилие срещу човека и срещу словото; да не обслужва с името и думите си режими, които потъпкват свободата на човека и на словото; да отстоява автономията на литературата спрямо домогванията на политиката и произвола на пазара; да не приема нарушаване на правилата в литературния живот (неспазване на регламенти на конкурси и пр.); да не извинява плагиатството под каквато и да е форма… Можем да продължим с още по-прецизна конкретика.
Въпросът е обаче как нормите на гражданския морал се съизмерват със стойността на творчеството на един автор.
Буферното време между Царството и Народната република ни дава доста примери, които днес ни изправят пред сериозни литературноисторически колебания. През 1945/1947 г. масата писатели декларират вярност към управляващите от Отечествения фронт, а десетки от тях са доказани поети и белетристи – тогавашни класици и кандидат-класици. Елин Пелин, Багряна, Никола Фурнаджиев, Павел Вежинов и прочее имена отдават авторитета си на все по-диктаторската власт, за да я легитимират като „прогресивна“ и „културна“.
А „от другата страна“ на гражданския морал застават фигури, които имат по-скоро спорни художествени достойнства: Трифон Кунев, Йордан Ковачев, Стилиян Чилингиров, Цвети Иванов, Петър Горянски, Христо К. Пунев, Иван Гърчев, Никола Т. Балабанов, Паун Генов, Страхил Стойчев, Никола Атанасов, неразгадани и до днес псевдоними като К. Цеков, Пан. Чавдаров, Д. Космополитов, Адриан Вероев и т.н. От страниците на опозиционната преса те зоват да не се оправдава насилието, да се премахне цензурата, да се зачита достойнството на човека, да се защити автономията на литературата и на творческата личност.
Колко от тях се помнят днес? Някои ще попитат: Защо да се помнят? Къде са им „безсмъртните“ творби? Какво от това, че са тревожили съвестите на своите колеги, останали лоялни на „народната власт“? Нали не са написали нито „Гераците“, нито „Пролетен вятър“, нито „Вечната и святата“ или поне „Бариерата“!
Така е. Но всички те остават знакови лица и маски на високия граждански морал в епоха, когато Пелин, Багряна, Фурнаджиев, Вежинов и пр. жертват мисълта за свободата на човека и на словото, за да пожертват и собственото си писане. За Пелин е късно (умира през 1949 г.), но останалите преживяват такова творческо пропадане през 50-те години, че ехото от срутването се чува и днес. Защото липсата на висок граждански морал води неизменно до художествен колапс, до „счупване“ на почерка. Така Фурнаджиев стига до „Велики дни“, Багряна до „Три звезди“, а Вежинов до „Втора рота“, „Низината“ и нататък. Нали помним поне заглавията на тези книги?
Затова ще повторя имената на другите автори, които не помним: Трифон Кунев, Йордан Ковачев, Стилиян Чилингиров, Цвети Иванов, Петър Горянски, Христо К. Пунев, Иван Гърчев, Никола Т. Балабанов, Паун Генов, Страхил Стойчев, Никола Атанасов, но ще добавя и други (не опозиционери, но ярки алтернативни фигури) като Константин Петканов, Константин Константинов, Малчо Николов, Георги Томалевски, Димитър Спространов – все автори, които публично оповестяват своето другомислие, съзнавайки, че няма да се харесат на задаващата се диктатура. Почти всички в перспектива ги очаква затвор или изселване, изолация и забрава. Сред тях няма „класици“. Но техният пример в публицистиката и критиката, в отстояването на гражданския морал е достатъчно основание да бъдат въведени отново – през вратата на литературната история – в пространството на съвременната българска литература.
*
А ако се огледаме днес?
Виждаме ли подобни случаи? Върхове на интелектуална доблест? Моменти на художествено пропадане след направени граждански и етически компромиси?
Може би не толкова драстични. Но ще останем ли нащрек към всяко наемническо поведение на писател или „творец“, който обслужва с името си или дори с „невинни“ публични прояви антилитературни каузи? Как гледаме на включването на интелектуалци в предизборни листи на партии, предлагащи политики срещу справедливостта и гражданските свободи? Ще бъдем ли безразлични към очевидната корист в езиковото поведение на личности, които осребряват авторитета си, отдавайки го „под наем“ на властта или на устремили се към властта играчи, готови да жертват свободата на словото и достойнството на човека?
Тези въпроси тежат и днес.
