50% критик, 50% читател

Амелия Личева

бр. 19/2021

Всяка рецензия за „Неудобството на вечерта“ от Марийке Лукас Райнефелд, която се придържа към азбучното правило за добра рецензия – не да преразказва, а само да загатва сюжета и да се концентрира около езика и посланията на романа – може много да подведе неизкушените читатели и да ги накара да обвинят критика, че ги е подвел с препоръката си за това четиво. Факт, с който англоезичната критика се е съобразила – било като представя доста разказвателни рецензии, които добре ориентират евентуалните читатели, било като внушава, че романът може да се окаже известно разочарование. В случая имаме предвид читателите в другите страни и отговорността пред тях, тъй като в родната си Нидерландия романът е бестселър, за което нека не подценяваме както дозата разпознаваемост на сюжета, така и гордостта от успеха на писател сънародник.

Реших да ползвам романа на Марийке Лукас Райнефелд, за да си направя  експеримент със себе си и да го прочета веднъж като критик и втори път като непрофесионален читател, за когото четенето има за цел да носи предимно удоволствие. Запитах се къде минава онази граница, отвъд която критиката трябва да замълчи или ясно да покаже, че препоръчва дадена книга не за четене само по себе си, а само на читатели, които имат по-рационално отношение към литературата. Последното би й помогнало да популяризира работата си и да покаже, че иска да е в услуга на различните пластове в читателската общност, а не е подвластна на самоцелното писане.

И така, ако се опитам да се разполовя, ще си призная, че като читател „Неудобствата на вечерта“ донякъде ме отврати – прекалено натуралистична е, прекалено много са битовите подробности от един мизерен живот, за който е трудно да се повярва, че принадлежи на европейското настояще. Натурализмът никога не ми е бил по вкуса, не обичам да чета за примитивни герои и още по-примитивно поведение. И това няма общо с темата за откриването на детската сексуалност, която се изтъква като фокус на романа. По-скоро има общо с невежеството, което тегне над всички герои и ги обрича. Поради тази причина „Неудобството на вечерта“ звучи насилено, фантасмагорично и на читателя в мен му е неправдоподобно да възприеме персонажи от първите десетилетия на новия век някъде в Нидерландия, дотолкова ограничени и неуки, че не се водят дори от вярата (макар че очевидно следват един калвинистки бог), а от суеверието и са се разминали с всичко, което светът е постигнал като знания и технологии.

Допускам, че сходна би била реакцията и на други, посегнали към романа в търсене на интелектуално и естетическо удоволствие, а не изпитание. В подкрепа ще цитирам и някои коментари от българските форуми, появили се след публикуването на положителни рецензии за книгата:

Насилието ми се стори самоцелно. Всички в романа знаят, че са в роман – никой не говори и не се държи като истински човек.

Десетгодишната ни разказвачка определено не е на 10 – може би е на около 50…

Брутално, отвратително съдържание…

… четох за сексуална ориентация и други глупости… Оказва се, че изкуството е просто подробност…

Само през последните година-две съм прочела няколко подобни книги, които по един или друг начин се вписват в нея, най-вече с експлоатацията на темата за детската/младежката сексуалност.

… искрените ми съболезнования, че ти се налага да четеш такива неща.

Едва ли ще препоръчам тази книга.

Разбира се, може да ми се възрази, че критиката е за това – да противодейства на подобен читателски подход. И е така. Когато обаче препоръчваме роман на широка читателска публика, а не на малък брой професионално изкушени от литературата, трябва да държим сметка за аршина, с който мерим. Една от големите причини за маргинализирането на литературната критика е  подвеждането на широката публика с критерии, които нито са предназначени за нея, нито са й необходими.

Иначе да, сега критикът в мен няма как да не спори и с читателя в мен, и с другите читатели, чиито мнения цитирах. Защото професионалният прочит се абстрахира от буквалистичното четене и отвъд канавата е длъжен да разпознае в тази книга и много повече. Тя може да се чете като притча, тогава натурализмът е само от полза, улеснява надскачането и навлизането в алегориите. Но най-вече това „повече“, което прави книгата на Марийке Лукас Райнефелд забележима, е нейният език (не че няма критици, които го характеризират като маниерен). Богат, странен, изпъстрен със сравнения и метафори, поетичен, той е по детски причудлив, неочакван, като всички ония детски реплики с прекрасни образи, с които родителите на растящите деца така се гордеят. В него натурализмът също навлиза, защото често пъти сравненията са от бита на животните, но вкарани в механизмите на образното говорене, те го надскачат и предлагат една своеобразна оголеност. Така започва да се ражда и едно чудато, грубо битие, но толкова необичайно, че целият споменат натурализъм се преглъща и четенето следва своеобразното раждане на света чрез думите и погледа.

Нещо повече, говорим за език, който се оказва огледален на болката, страданието, чувството за вина и който някак издълбоко показва, че те могат да се изговарят. За разлика от родителите на Яс, които не разговарят помежду си и не разрешават да се споменава името на починалия им син, а ако говорят, говорят на и за животните, 10-годишното момиченце открива, че не е добре да се мълчи, че бесовете на тъгата, съвестта, лудостта, саморазрушението и нечовешката самота все пак могат да се изказват. Вярно, когато няма кой да ги чуе, изговарянето не е спасително; но все пак крачката е направена и дори когато не срещне разбиране  – внушава романът – трябва да се дава воля на всичко, което съзнанието регистрира.

Заради тази игра на говорене и мълчание, заради този суров, но и режещ и запомнящ се език, както и заради цялата сюрреалност на обрисувания свят „Неудобството на вечерта“ печели високи оценки, признание, награди, сред които  Международния „Ман Букър“ за 2020 г.

Марийке Лукас Райнефелд, „Неудобството на вечерта“, прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, С., 2021.