Шошана Фелман
Реторика на съблазняването
Ако е вярно, както пише Жан Русе, че „Молиеровият Дон Жуан изглежда толкова изкусен съблазнител само поради речта си – защото междувременно се е превърнал в теоретик на донжуанизма“, то все пак трябва да уточним, че Дон Жуан говори само доколкото превръща самото говорене в акт, както и че неговата „теория на донжуанизма“ може да бъде четена по определен начин като теория на речевите актове.
Фактически реториката на съблазняването се състои почти изключително в извършването на речеви актове: прелюбодейството на Дон Жуан в действителност е преди всичко поквара на експлицитните перформативи – на комисивите, които при това се използват с цел да бъдат съблазнени както жените, така и мъжете. Тъкмо такива перформативи са използвани за съблазняването на брата на Елвира, Дон Карлос: „Аз съм приятел на Дон Жуан … Давам Ви думата си, че ще го накарам да Ви въздаде справедливост… Обещавам да го накарам да се появи, където и когато поискате… Отговарям за него като за себе си“ (III, iii). Подобни перформативи съблазняват и г-н Диманш: „Аз съм Ваш слуга, нещо повече, аз съм в дълг към Вас… Още веднъж моля да повярвате, че съм на Ваше разположение; няма нещо на света, което не бих направил за Вас“ (IV, iii). Ето и тези, които съблазняват жените: „Призовавам този мъж да свидетелства какво Ви казвам... Повтарям още веднъж обещанието, което Ви давам... Искате ли да се закълна с ужасни клетви? Нека Небето…“ (II, ii). „Обзалагам се, тя ще Ви каже, че съм обещал да се оженя за нея. … Нека да се обзаложим, че тя ще твърди, че съм ѝ дал думата си да се оженя за нея“ (II, iv). „Моля Ви да си спомните какво казах, когато Ви дадох думата си“ (II, iv).
Така че реториката на съблазняването може да бъде сведена до перформативното изказване par excellence: „Обещавам“, изказване, в което е обхваната цялата сила на речта на Дон Жуан и което, от друга страна, е противопоставено на значението на речта на другите персонажи от пиесата, реч, на свой ред обобщена най-добре от искането на Шарлот – констативното искане par excellence: “Трябва да знаем истината“ (III. iii). С оглед на това диалогът между Дон Жуан и останалите е диалог на два реда, между които в действителност няма комуникация: реда на акта и реда на значението, регистъра на удоволствието и регистъра на знанието. Когато съблазнителят отговаря с „обещавам“ на „трябва да знаем истината“, стратегията му парадоксално се състои в това да създаде в контролираното от него езиково пространство диалог между глухи. Защото, ангажирайки се с речеви актове, Дон Жуан буквално се изплъзва от хватката на истината. Макар да няма никакво намерение да спази обещанията си, строго казано, съблазнителят не лъже, тъй като не прави нищо повече от това да играе с автореференциалните свойства на перформативните изказвания и по същество извършва речевия акт, който назовава. Така че капанът на съблазняването се състои в пораждането на референциална илюзия посредством изказване, което само по себе си е автореференциално: илюзия за реален или извънезиков акт на ангажиране, създадена от изказване, което означава единствено себе си.
Също както експлоатира способността на езика да отразява себе си посредством автореференциалността на перформативните глаголи, съблазняващата реч експлоатира и паралелизма между нарцистичното желание на събеседника и неговата (или нейната) способност да породи на свой ред рефлексивна, огледална илюзия: съблазнителят изправя пред жените нарцистичното огледало на собственото им желание към себе си. Например Дон Жуан казва на Шарлот: „Не на мен дължите, каквото Ви казвам, дължите го изцяло на красотата си. … Красотата Ви гарантира всичко“ [votre beauty vous assure de tout] (II, ii). От значение е, че дори констативното описание на жената включва речник на ангажираността: глаголите (задължава, гарантира) са перформативни, но те вече не са в първо лице сегашно време, изявително наклонение, така че те вече не спадат към категорията на ефективните езикови актове. Тук източникът на задължението е изместен от първо към второ и трето лице: „Не на мен дължите… красотата Ви гарантира всичко“. Дори самият констатив в устата на Дон Жуан изглежда обещаване, поет ангажимент. Независимо дали е констативна или перформативна, съблазнителната реч ангажира и задължава; но тъй като основата на договарянето на дължимото тук е нарцисизмът, двете страни в задължението са жената и собственият ѝ образ. „Красотата Ви гарантира всичко.“ Огледалната илюзия на автореференциалността позволява на Дон Жуан да се изплъзне от статута на референт. Макар да изглежда, че съблазнителят се ангажира, стратегията му се състои в това да създаде рефлексивен, автореференциален дълг, който в качеството си на такъв не ангажира него. Така че начинът, по който Дон Жуан съблазнява Шарлот, не се отличава същностно от начина, по който съблазнява господин Диманш: „Вярно, той ми отвръща с толкова много любезности и комплименти, че никога не бих могъл да го попитам за парите“ (IV, iii). Следователно скандалът на съблазняването се състои в умелото и прозрачно експлоатиране от страна на Дон Жуан на огледалната структура на значението и рефлексивните способности на езика.
Статутът на референта или какво е реалност
За да има значение думата, която използвам, трябва да се „ангажирам“ с употребата ѝ. Ако се ангажираш, това има последствия.
Витгенщайн
Благодарение на това, че се противопоставя, от една страна, на структуралната лингвистика (породила се от теорията на Сосюр) и от друга страна – на трансформативната граматика (възникнала от теорията на Чомски), които отхвърлят въпроса за референта като чужд на езиковата реалност (т.е. на езиковата система), теорията на перформативите поставя наново проблема за референта в лингвистиката. Остин нееднократно настоява върху факта, че изследванията му са прицелени не единствено в езика, но и в референциалната реалност. … Не е достатъчно обаче просто да се каже, както често правят лингвистите и теоретиците на езика, че „референцията играе важна роля в перформативните изказвания“, като че ли сега вече се знае какво е „референция“, като че ли подновяването на въпроса за нея би било достатъчно, за да не позволи на статута на реалността да се превърне в езиков проблем. Това е пример за хипнотичния ефект на Остиновите понятия за контекст, ситуация или обстоятелства (на речевия акт), понятия, които, веднъж възстановени, биват повтаряни, като че ли самите те са непосредствено референциални и като че въз основа на тях отношението на реалността към езика става прозрачно, саморазбираемо.
Нещата са много по-сложни. Струва ми се, че тук е важно да се види това, което наследниците на Остин може би са изгубили от поглед, че тук въпросът не е толкова въвеждането наново на референциалността в перформатива, а по-скоро промененият статут на референта като такъв. Струва ми се, че тази промяна в статута – която Остин не формулира експлицитно или не замисля непосредствено, но която въпреки това може да бъде анализирана, промислена на основата на неговия текст, – тази промяна може изключително подходящо да бъде сближена или съгласувана с промяната на статуса на референта в едно привидно съвсем различно поле, това на психоанализата.
Също както перформативният анализ, психоанализата разглежда отношенията между думи и актове, между език и референт: интерференцията и взаимодействието между реалността и означаващото представляват специфичен терен на психоаналитичната работа и на нейното проблематизиране. И така, струва ми се, че три общи черти определят теоретичната новост – или понятийната трансформация – на статуса на референта в полето на психоанализата, от една страна, и в областта на перформатива, от друга.
- Материалното знание за езика
И според двете теории референтът не може да бъде постигнат непосредствено. Той може да бъде търсен или посочван само чрез посредничеството на езика, който единствен носи в себе си – в самата сърцевина на материалното си функциониране – един вид знание, което има отношение към реалността. … Противно на традиционната концепция за референта обаче референциалното знание на езика тук не е разглеждано като констативно, когнитивно знание: нито за психоанализата, нито за перформативния анализ езикът е твърдение за реалността, просто отражение на референта или негово митично репрезентиране. Тъкмо напротив, референтът сам е произведен от езика като негов ефект. Както аналитичният, така и перформативният акт са езикови ефекти – но референциални езикови ефекти. Това означава, че между езика и референта вече няма проста опозиция (нито идентичност, от друга страна): езикът се превръща в част от това, което реферира (без обаче да е всичко, което реферира). Референциалното знание на езика не е знание за реалността (за отделна и различна единица), а знание, което има общо с реалността, което действа вътре в реалността, тъй като самото то – поне отчасти – е това, от което е направена реалността. Референтът вече не е просто предварително съществуваща субстанция, а акт, т.е. динамично движение, видоизменящо реалността.
- Диалогична референция
Както в психоанализата, така и в областта на перформативите референциалният аспект възниква – и може да възникне само – в диалогична ситуация: тази на практиката на анализа, от една страна, или на илокуцията и перлокуцията, от друга. Референтът функционира динамично, в едно пространство на намеса; радикално обвързан – както при аналитичната, така и при перформативното си въздействие – със структура от ефекти, той може да се вписва само като ефект на структурата: като отношение към отношение. Докато традиционно референтът е схващан – като идентична със себе си единица – във връзка с едногласен или монологичен език, аналитичният или перформативният референт бива постиган в езика само посредством радикално диалогичното му третиране. …
- Измерението на засечката
Третата обща черта на аналитичната и Остиновата теория по отношение на трансформирането на статуса на референта се състои в това, че референциалността – аналитична или перформативна – може да бъде постигната или дефинирана само посредством измерението на неуспеха: въз основа на акта на неуспех.
Видяхме какво е значението и въздействието на акта на неуспех („да не успееш да удържиш на думата си“, „да не успееш в опита си“) в мита за Дон Жуан. Нещо повече, видяхме фундаменталното значение в Остиновото мислене на засечките, както и на останалите неуспехи и несполуки, които могат да сполетят речевия акт. Прочутото настояване на Остин, че анализът трябва да вземе предвид понятията „ситуация“ и „обстоятелства“, „контекст“ (на извършването на речевия акт) – понятия, с които обикновено се свързва истински референциалният аспект на перформативната теория – са въведени само въз основа на предприетия от него анализ на „засечките“ и „несполуките“ (виж втората лекция от „Как с думи се вършат неща“). Ако способността за засечка е вътрешно присъща на перформатива, то е, защото актът като такъв е дефиниран от гледната точка на Остин откъм това, че е способен да пропусне целта си и да не успее да се осъществи, да остане неконсумиран, да изпадне в срив преди осъществяването си.
Остин не говори, поне експлицитно, за „засечки“ в специфично аналитичния смисъл на парапраксис [acte manqué]. Но може да се види как неговото негативно схващане за референциалния аспект на акта е близко, въпреки многобройните различия, както до Фройдовото понятие за грешка и парапраксис, така и до Лакановите понятия за диференциалната референциалност или за негативната сила на реалното: „реалното е невъзможното“.
Защото в психоанализата, както в областта на перформатива реалното е дефинирано изключително като „засечки“. Лакан пише:
Не успява. Това е обективно. … То е дотолкова поразително обективно, че тъкмо в тази точка трябва да закотвим, в аналитичния дискурс, статута на обекта. Засечката е обектът. … Обектът е засечка. Същността на обекта е засичането. [Encore, p. 55]
Това, което характеризира на нивото на разграничението означаващо/означаемо отношението на означаемото към това, което присъства като необходима трета страна, именно референта, съвсем подходящо се състои в това, че означаемото го пропуска. Колиматорът не работи. [Encore, p. 55]
Във връзка с този последен аспект на трансформирането на теоретичния статус на референта срещата между психоанализа и перформативен анализ може да бъде особено плодоносна за изчистването на неразбиранията, които често възникват при обичайната интерпретация на Лакановата теория. Понятието „липса“ често е хипостазирано като централно за Лакановата мисъл; смята се, че за Лакан референтът е „липса“, което според някои наблюдатели свързва теорията му по силата на един прост, огледален обрат, с традиционното понятие за референта като субстанция, с „метафизиката“ на присъствието.
Но в действителност тази общоразпространена интерпретация сама пропуска измерението на „липсата“ или по-скоро на „неуспеха“ [manquement] у Лакан. Сравнението с Остин е особено просветляващо: защото Лакан не повече от Остин се занимава не с липсата, а с акта на липсването или пропускането (неуспех, засичане, срив, „колиматорът не работи“); това е съвсем различно от „липса“. „Ще видим, как чрез повторението като повторение на заблудата Фройд координира опита като заблуждаващ с едно реално, което следователно ще бъде ситуирано в полето на науката, ситуирано като това, което субектът е обречен да пропуска, но по отношение на което дори пропускането е разкриващо“ (Jacques Lacan, The Four Fundamental Concepts of Psychoanalysis, p. 39).
Разликата между липса и неуспех може да бъде изяснена най-добре откъм перспективата на Остин. Той настоява (особено по отношение на засечката, актът на неуспешно извършване на акта), че актът на неуспех не е просто отрицание, просто отсъствие на присъствие (или субстанция), нито дори просто отсъствие на акт:
Ако нарушим … правилата – т.е. ако, да речем, произнесем формулата [при брачна церемония] неправилно, или, да речем, не сме в положение да извършим акта, защото сме, да речем, вече женени … тогава въпросният акт, например женитба, изобщо не е успешно извършен, не се реализира, не е постигнат… Ще наречем като цяло тези несполуки … засечки… Когато изказването е засечка, нашият акт (женитба и т.н.) е празен или без ефект… Две последни думи за празнотата или липсата на ефект. Това не означава, разбира се, че не сме извършили нищо: много неща ще са били извършени – особено интересно е това, че ще сме извършили акт на двуженство – но няма да сме извършили акта, който сме възнамерявали, т.е. женитба. (Остин, „Как с думи се вършат неща“)
Актът на неуспех следователно отваря пространството на референциалността – или на невъзможната реалност – не защото нещо липсва, а защото се прави нещо друго, или защото се казва нещо друго: терминът „засечка“ не означава отсъствие, а разиграване на различие.
Между тялото и езика, или какво е акт
Обектът и на психоанализата, и на перформативната теория фактически е преосмислянето на човешкия акт. „Човекът е обществено животно“, казва Аристотел, вече дефинирайки човека посредством спецификата на неговите актове. Но този, който дефинира човешкото не посредством актовете, а по-конкретно посредством речевите актове, е Ницше, характеризирал човека не като „обществено животно“, а като обещаващо животно (което, разбира се, не е несвързано с общественото животно); не просто посредством речевите актове, а посредством тяхната същностно парадоксална и проблематична природа: „Не е ли това истинският проблем на човека?“. Можем да кажем, че в качеството им на модерни теории и психоанализата, и перформативният анализ преосмислят, всяка по свой специфичен начин, предпоставяното от прехода от Аристотел към Ницше.
„Няколко пъти – пише Маларме – при мен дойде другар, същият, другият, за да ми сподели нуждата от акт: … какво по-точно имаше предвид?“
„Да разтвориш юмруци, прекъсвайки уседналия сън, да галопираш срещу идеята, както връхлита или както се движи желанието: но поколението не изглежда силно развълнувано … от грижата да прекрачиш границите по отношение на някакво тяло. Да извършиш акт… означаващо, посетителю, разбирам те, философски, да произведеш върху много движение, което в замяна ти дава чувството, че ти си бил причината му, следователно съществуваш: в което никой не вярва сам по себе си поначало, със сигурност… да определиш посоката на една сила, каквато и да било, в противоречие с няколко други… Актът ти винаги се отпечатва върху хартия; да размишляваш без следи означава да се оставиш на едно изчезване, но и не бива да оставяш инстинктите да достигнат екзалтация в някакъв яростен и пропилян жест, към който си се стремил.“ …
Противопоставяйки акта на чистото движение, тук Маларме подсказва, че акт е това, което оставя следи. Но няма следи без език: актът може да бъде разчетен като такъв (т.е. като ефект, като ефект на реалност) само в контекст, в който е вписан. Така че актът е един вид писане върху реалното: „Актът ти винаги се отпечатва върху хартия“. Няма акт без езиково вписване.
Тъкмо това са открили както психоанализата, така и перформативната теория; всяка по свой начин изследва актовете като езикови ефекти. Докато Остин изследва непосредствено речевите актове, психоанализата (например във връзка с преноса) изследва самата реч като правене на представление [agieren] или като преминаване към акт: [passage a l’acte] и разбира се, изследва такива „преминавания към акт“ като ефекти на речта или означаващите.
Ако следователно проблемът за човешкия акт се състои в отношението между език и тяло, причината за това е, че актът е схващан – както от психоанализата, така и от перформативния анализ – като това, което проблематизира едновременно разделението и противопоставянето на двете. Актът, енигматичен и проблематичен продукт на говорещото тяло, със самото си възникване разрушава метафизичната дихотомия между областите на „мисловното“ и „телесното“, подкопава опозицията между тялото и духа, между материята и езика. „Едно тяло – казва Лакан – е реч, въздигаща се като такава“ (Le Symptôme, p. 50). А Остин:
Наистина съществува неясна и успокояваща фонова идея, че в крайна сметка извършването на действие трябва да се свежда до физическо движение, осъществено с части от тялото; но това е, общо взето, толкова вярно, колкото да се каже, че казването на нещо в крайна сметка трябва да се свежда до извършване на движения с езика… Трябва да си дадем сметка, че дори „най-простите“ назоваеми действия не са прости – със сигурност не са просто правене на физически движения и трябва да се запитаме в такъв случай какво повече включват … и какво не … и какви са детайлите на сложната вътрешна машина, която използваме, „действайки“. (Austin, John. Philosophical Papers, Clarendon Press: Oxford 1970, pp. 178-89)
Неразкъсваемото отношение между физическото и езиковото, между тялото и езика, между акта и речта се оказва в центъра на кардиналния мит, който психоанализата използва като свой теоретичен трамплин: трагедията „Едип цар“. Когато Едип изрича проклятието си срещу убиеца на Лай, а хорът твърди, че никой няма да се изплъзне от това проклятие, защото никой – включително престъпникът – не е способен да не се страхува от него, Едип размишлява, че „човекът, направил това, няма да се уплаши от дума“. Това предположение ми се струва ключово за разбирането на това какво се разиграва – какъв е залогът – в Едиповата трагедия. Защото се оказва, че тук „страхът“ е свързан не с „правенето“, а с езиковите му последствия – със сглобката между „акта“ и „думите“. Източникът на трагичното е не актът, а засрещането (първоначално пропуснато, след това постепенно постигнато) между акт и език. Убиецът на Лай действително не е потрепнал от правенето, но се страхува от речевия акт: проклятието на Едип.
Трагичното според Аристотел винаги израства от акт; фактически тъкмо в акта като такъв се крие същността на трагедията… Можем ли да виодизменим още веднъж Аристотеловата дефиниция с ницшеански коментар, отбелязвайки, че същността на трагедията би могла да бъде не актът, а речевият акт, че във всеки случай трагическият акт par excellence се оказва не убийството, а извършването на речеви акт? В „Едип цар“ трагедията дължи своя ефект единствено на речевия акт: на проклятието, по силата на което – непреднамерено и посредством собствените си думи – Едип извършва акт срещу себе си. По подобен начин в „Хамлет“ трагедията израства от акта на заклеването, с което духът кара Хамлет да поеме ангажимент, от клетвата, дадена от Хамлет – както при Едип, – да „помни“: да не забравя престъплението или убиеца и да отмъсти за прекъснатия живот на баща си.
Ако, оказва се, езикът е коренът на трагедията – както свидетелства Молиеровият „Дон Жуан“ – той се оказва също и коренът на комедията. И трагичното, и комичното в действителност израстват от отношението между език и тяло: отношение, състоящо се едновременно от несъвпадане и неделимост. Говорещото тяло е скандално тъкмо доколкото перформативността му, [извършваните от него актове] са или трагични, или комични.
Но ако теорията на перформативността на говорещото тяло – на собствено речевите актове – попада в областта на перформатива, теорията на нейния скандал попада в областта на психоанализата. Скандалът се състои в това, че актът не може да знае какво извършва, че актът (на езика) срива както съзнанието, така и знанието (на езика). „Несъзнаваното“ е откриването не само на радикалния развод или разрив между акт и знание, между констатив и перформатив, но и (тъкмо тук се крие скандалът на най-голямото откритие на Остин) на нерешимостта им и непрестанното им преплитане. Фройд открива не просто, че актът срива знанието, но и че актът извлича перформативната си сила тъкмо от този пробив в знанието (пробив в констатива): това у човека, което го кара да извърши акт, е самото знание, което не може да знае себе си. Така че следователно субективността е когнитивна (констативна) борба да бъдат превъзмогнати серии перформативни „несполуки“, а в такъв случай проблемът за лечението в анализата придобива следната форма: как „констатациите“ (едно внезапно нарастване на знанието) да бъдат трансформирани в актове? Как когнитивното нарастване да бъде трансформирано в перформативна печалба? Защото при психоанализата, както при перформативите става въпрос преди всичко за стремеж към щастие: стремеж към сполучливостта на актовете.
Превод: ТОДОР ХРИСТОВ
* Felman, Shoshana (2002) The Scandal of the Speaking Body: Don Juan with J. L. Austin, or Seduction in Two Languages. Stanford: Stanford UP, 16-18, 49-57, 64-7 p.
