В края на миналата година на френски бе публикувана „Скитащи души“, антология на българските поети символисти, съставена и преведена от Красимир Кавалджиев. В ЛВ за нея вече стана дума (в бр. 40, 2020 и в бр. 5, 2021). Тук добавяме още три гледни точки към антологията – две рецензии от френски издания и една – от хоризонта на българската литературна история.
Символистите
от Острова на блажените
Във все по-стесняващото се пространство на българската литературна наука интересът към символизма трайно нараства от края на ХХ в. – за символистите се пише, издават се и се коментират отделни текстове, разшири се списъкът от имена, макар да не се стигна до антологично представяне на символизма. Тази преводна антология на българския символизъм показва какъв е залогът на обглеждането му: да отчлени една поетика, представителна и „конвертируема“ извън периметъра на българския канон, която застава пред чуждоезичните читатели. Ако в началото на ХХ в. Пенчо Славейков представя българското („българскостта“) с превод и стилизация на народни песни в антологията „Сянката на Балкана“ (The Shade of the Balkan Shade of the Balkans. Published by David Nutt. Long Acre, London, 1904), подготвена в сътрудничество с английския публицист Henry Baerlein (H. Bernard), в която „ретушира“ фолклорната устност според лирическата условност, то със „Скитащи души“ преводачът Красимир Кавалджиев предлага друг ключ и тръгва от общото в модерната българска и европейска (френска) поетична традиция. „Българското“ е представено чрез поетичния език и светоусещане, родени от досега със западноевропейската поезия и френския символизъм, и се възприема в контекста на естетически и философски идеи на модерната европейска култура, – което предговорът от Вернер Ламберси и следговорът от Йордан Ефтимов конкретизират с имена.
В редица досегашни антологии българската поезия се представяше на чужди езици в хронологическите граници на канонично утвърдените имена. Подборката на Красимир Кавалджиев се прицелва към един начин на изразяване и едно направление. Особено ценни за „сговаряне“ с френската рецепция са компактните и изчерпателно точни биографични бележки за автор(к)ите, подготвени от преводача. Като че същият стремеж за „точност“ определя и преводаческия подход, за който предаването на съдържанието предхожда предаването на поетиката на условност и недоизказаност.
Очертавайки символизма като духовен порив и светоусещане, антологията прекроява каноничната българска представа за строго формално отделено направление. В началото й е поставен Пенчо Славейков, смятан за учител от второто поколение модернисти и символисти, който обаче твърдо отхвърля каквото и да е сравняване с „войнството дечурлига“, повлякло се по „пътя на умопомрачения символизъм“. Но не направлението в канонично възприетите граници има предвид подборката, впрочем очевидно условни, тъй като тяхната случайност се вижда при всяко сравнение с текстовите дадености. Към „твърдия“ списък от имена в каноничния списък – П. К. Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов – равностойно стоят гравитиращите около естетиката на символизма Иван Андрейчин или Вен.Тин., или поставяните в други раздели на литературната история Димитър Бояджиев, Сирак Скитник или Христо Смирненски. Особено изненадващо за българските таксономии е озвучаването на поезията на Екатерина Ненчева и Дора Габе, впрочем и двете особено плътно пълноценно звучащи при този доближен до изходния текст превод.
Във всеки от тези случаи имаме обаче достатъчно солидни основания: хронологически поезията на Екатерина Ненчева съвпада с първите опити на поколението символисти; символистичният пласт в поетиката на Смирненски; символът като хоризонт на светоусещането в поезията на Дора Габе. Гласовете на българските поет(ес)и зазвучават с многопластовия си философски и естетически потенциал. Прекрачилият „моста на декадентството“ Яворов се очертава през стихотворенията „Аз страдам“, „Тома“, „Сфинкс“, „Нирвана“, „Духът на въжделението“, „Към брега“, „По-близо до заход“, „Към върха“, „Дни в нощта“, „Благовещение“, „На Лора“, „Ще бъдеш в бяло“, „Две души“, „Ледена стена“, „Теменуги“, сякаш пътят му върви по-скоро от „Прозрения“ към „Безсъници“. Наред с актуализацията на авторови имена и текстове равностойно сред тях стоят и две поетеси, огласили своя поетически почерк в първото десетилетие на ХХ в.
Книгата излиза с подкрепата на Национален фонд „Култура“ към Министерството на културата за превод и от френска страна – на DRAC и Région Normandiе (Регионална дирекция за култура и Регион Нормандия) – за отпечатване. Това е поредният успешен проект на Красимир Кавалджиев за представянето на българската литература на френски с емблематични книги и автори, извадени от затворените изследователски полета на литературната критика, като „Сърцето в картонена кутия“ на тандема Светослав Минков / Константин Константинов или „Дилетант“ на Чавдар Мутафов. Прочитите на преводача и възсъздаването на българската литературна традиция превръща в реалност оня компендиум на почерците, предсказан в Пенчо-Славейковата антология мистификация „На Острова на блажените“.
МАЯ ГОРЧЕВА
Най-сетне поезията
на българския символизъм
на френски
Символизъм в поезията? Читателят на френска поезия би побързал да помисли за Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен и мнозина други. Някои по-внимателни читатели, увлечени по това литературно течение, биха помислили за Жан Мореас, който му даде името „символизъм“ в манифеста си от 1886 г. При други, хоризонтите на чийто прочит са по-широки, биха изплували имената на белгийски поети като Морис Метерлинк и Жорж Роденбах или пък на руски, примерно на Андрей Бели и Зинаида Гипиус. А ориенталистите пък биха помислили за „Дивана“ и за мистичните поети – арабски, отомански, персийски, на урду.
Ако символизмът е прастара съставна част за редица литературни традиции, направлението със същото име, за което това е отличителният му знак, се появява едва през XIX век. При все това, въпреки времето, френскоезичният читател не е изчерпал текстовете в европейските литератури, които го представляват. Преводачът Красимир Кавалджиев прибавя към този корпус ценно съдържание. В изд. „Супирай“ бе публикувана антология с подбрани и преведени от него текстове, озаглавена „Скитащи души. Антология на български поети символисти“. Четиринайсет поети са събрани в тази антология, която предлага на читателя си ясна и прегледна панорама на поетичния пейзаж на българския символизъм. Наричаме я „панорама“, за да изтъкнем многообразието в гласовете на тези „поети, които не са били в един и същи „лагер“, нито споделят някаква обща платформа“, ако цитираме предговора на Вернер Ламберси към книгата.
В действителност за никого от поетите няма общо развитие, нито изцяло символистично творчество. Като пример може да дадем Пенчо Славейков (1866-1912), с когото начева тази антология, чийто първи сборник „Момини сълзи“ е силно повлиян от германския романтизъм на Хайнрих Хайне – нещо, доказано убедително. Преводите му на руски поети, познанията му за текстове от германската литература и философия като тези на Гьоте, Ницше и Шопенхауер, дълбоко са се отпечатали в почерка му. Той съставя антологията „Немски поети“ през 1911 г. Като предсимволист без да го съзнава, той пише „Сянката на свръхчовека“ […]
От своя страна, поетът Христо Смирненски (1898-1923) започва да пише в ключа на символизма, преди да се обърне към по-ангажирана политически и социално лява поезия. Политическите му пристрастия еволюират, както припомня Красимир Кавалджиев в посветената на поета биографична бележка, и „при него откриваме хуманистични акценти и дори символистични избликвания“. […]
Трябва да се отбележи, че въпреки влиянието отвън (особено френското), което много точно разкрива българският университетски преподавател и поет Йордан Ефтимов в следговора си към книгата, от четенето на антологията разбираме, че ако поетите символисти се отличават по развоя си, те без съмнение имат обща привързаност към родната култура и земя, към които се обръщат непрестанно. На някои опората в родното вдъхва мистични размисли. Яворов пише „Тома“:
(Повилнели бури ни факлите
угасиха, о Тома!
Облаци покриха и звездите,
вредом зина пак тъма.
Ти изтръгна искрите от камък,
буен огън стъкна сам.
Зад предвръшна бездна – там
връх се губи: жив небесен пламък
пак да снемем – из тъма
посвети ни, о Тома!)
Френският поет и критик Гийом Декур уместно изтъква колко успешен е преводът спрямо предизвикателството, което има пред себе си, а именно да предаде смисъла и музикалността на текста. Наистина всеки поетически превод е изправен пред императива на смисъла и на звука, подвластен е на най-различни отражения, вариращи между недоизказаност и ентусиазъм. Ако за Ив Бонфоа преводът е „безумно начинание“, това, че Шарл Бодлер се подиграва на собствения си превод на Едгар Алан По, определяйки го като „маймунско гримасничене в рима“, не се дължи на елементарна скромност. С превода си Красимир Кавалджиев върви смело и съвсем не без успех в начинанието, изглежда, съзнавайки онова, за което предупреждава Морис Бланшо: „Смисълът на стихотворението е неотделим от всяка една дума, извивка, акцент в стихотворението. Той съществува единствено в тази съвкупност и изчезва, щом се опитаме да го разделим от формата, която тя е получила. Онова, което стихотворението значи, съвпада точно с онова, което то е“. Затова Гийом Декур казва, че с антологията преводачът „прави един превод оркестрация на тези символистични стихотворения“, който „ни се струва […] френски, доколкото вече не се забелязва ръкавът, през който единият език минава в другия“. Остава само читателят сам да си състави мнение, наслаждавайки се на стиховете.
МОХАМЕД МАХИУТ
Превод от френски: МАЯ ГОРЧЕВА
Bookémissaire,
сайт на Ерик Ноло и Жан Кутюрие
23.02.2021
Кой пише?
Трудно ми е да взема перото, за да говоря за тази много интересна книга, каквато е антологията на българските поети символисти. На първо място, защото специфичният ъгъл на символизма е твърде остър в сравнение с това, което знам – или не знам – за българската поезия. На второ място, полезно би било да знам повече за българската литература като цяло, за да посоча по-добре основните пунктове, както и тези, които не са толкова видими – с изключение на двете поетеси сред четиринайсетте включени в антологията поети, които ми се струват по-открояващи се. Относителното неразличаване се дължи и на това, което търсех по време на четенето. Опитвах се да намеря ъгъл на наблюдение, за да определя кой пише, кой пее, кой говори. Оттам чрез тези представяния на поети и поетеси с достатъчно подробни биографии, а също и с голям обем стихове от всекиго, се надявах да намеря обща линия в това, което тук бих нарекъл „българскостта“ (la “bulgaricité“).
Това навлизане се оказа едновременно плодотворно и ограничено. За себе си очертах връзките с поезията на Западна Европа и нейните нации, особено с немските, английските или френските източници. Вгледах се в географията на тази страна, оградена по суша и море от различни сухоземни и морски граници – Черно море, сухопътни бразди на юг и на север, – което подхрани безпокойното ми търсене и произведе у мен дискурс, възпиран обаче от недостатъчните ми представи за славянския символизъм. Струва ми се, че в този смисъл успях да доловя една естетическа истина за този национален поетически начин на изразяване. Оттам насетне просто разгледах универсалното в него, сближено с теми като мълчанието, смъртта или самотата – същинските поетически теми, както ги нарича така точно Бланшо.
Тази „българскост“ обаче беше видима в красотата на една песен, в употребата на даден епитет, в мисловната форма, придадена на някои строфи. Непрекъснато се опитвах да усвоя и да открия новото и непознатото. Българска поезия, казвате? Или душевни състояния? Или начини да се потопиш в мистерията, каквато е поезията? Да видиш кои са били тези незнайни поети? Такива въпроси си поставях през цялото време, докато четях тази литература, прекрачила от XIX в XX век. […]
Също така струваше ми се, че тази литература сякаш е „приклещена“: от Румъния на север, където се сещам за Паул Целан и родната му Буковина, от Гърция на юг с фигури като Янис Рицос или пак на юг – от Турция с поети като Хикмет: за мен, в рамките на някаква приблизителна хронология, това оформяше плътна и почти смазваща представа за тази млада страна, родена като модерна държава през 1878 г. Освен това откъм Черно море близо до нея са морските граници на Украйна, Грузия или Русия – така разбираме защо е трудно разпознаването на един нов и освободен глас, още повече че трябва да се има предвид и влиянието на Османската империя.
Действително се забелязват ориенталски следи, описания, чиято стойност би могла да се сравни с формата на японското хайку. Усещат се и други отпечатъци, като меланхолията на Емили Бронте, някои постромантически образи, по-специално в метафорите за душата, образи от гръко-римската античност, буколически теми, експресионистично описание на града, Бодлерови акценти, химери, сплин, картини от Белгия на Верхарн, рими на Жозе-Мария де Ередия, на Ницшевия Заратустра, универсалните фигури на поети или поетеси, Шели… […]
Постепенно очертаването на тази „българскост“ ме подтикна да се заслушам по-внимателно в интригуващите елементи, тласна ме към непознатото за мен и дори ми помогна да видя някои текстове през призмата на психоаналитичната странност – славянски език със свой собствен репертоар, непознат у нас, но чувствително разбираем чрез митовете. Заключението, до което стигнах, е, че тази антология е книга звезда, призматична, калейдоскопична, осветена през сегментите си, тежнееща към поетическите универсалии, своего рода българско лице, нарисувано от поет кубист.
Това е атмосфера, един вид роса от знаци, които изчезват също толкова бързо, колкото и сутрешната роса, движение към една малка обрасла пътека. Заглавието на антологията е истинска сполука, тъй като трябва да се доверим по-скоро на скитащите души на тези мъртви поети, чието влияние е толкова трудно определимо, за да открием наистина толкова дълбоката мистерия на всяко стихотворение. Впрочем по-бързо ли бие българският пулс? Свещите му по-слабо ли светят от тези, които палим над камината? Другият не е ли чужденец, ближен – оня същият друг у всеки от нас? Самотата му различна ли е от нашата?
И така, приключих четенето на книгата, успокоен от това, което остава трайно от тази иманентност на поетическото, изникваща тогава, когато си пожелае, по-широка от самата себе си, даваща на читателя един по-възвишен, по-наситен живот. Дори да бе проява само на „българскостта“, тя пак нямаше да пропусне целта си: да ни позволи да се докоснем до красотата, до безобидната и толкова завладяваща тревога, която се крие у нас и която трябва да опознаем, за да се отърсим от нея.
ДИДИЕ ЕР
Превод от френски: МАЯ ГОРЧЕВА
La Cause littéraire
15.03.2021
