Емануил А. Видински
Няма как да говоря за юбилей на Петър Чухов и това говорене да не е лично. С Пешо ме свързват прекалено много неща през годините, за някои от които ще разкажа накратко. Още като млад автор преди двайсетина години имах късмета да се запозная и сближа с група хора, които оказаха силно въздействие върху мен. Бяха първите години на 21. век (как звучи само), 90-те тъкмо бяха приключили, но още носеха от своя специфичен полъх и всички ние го усещахме. Защото по това време промените все още ставаха бавно – поне по-бавно, отколкото сега. На седмица в София имаше най-много две литературни събития. Всеки знаеше, че през уикенда не се правят четения или представяния на книги, но дори понеделник и петък не бяха добри дни. Затова обикновено ходехме на някое събитие във вторник и четвъртък. Местата за тези мероприятия също не бяха толкова много, повечето се въртяха около сградата на Ректората. След това задължително се отиваше на кръчма, започваха да се носят по улиците едни компании от по десетина човека, които трудно намираха къде да се настанят, докато не намалееха наполовина. Но и кръчмите затваряха и трябваше да се реши какво да се прави – клуб, бар или купон? В такива моменти Пешо предлагаше да отидем всички у тях и вечерта да премине в домашно парти. И така, групата се отправяше към дома му, който бе близо до Орлов мост. По този начин аз прекарах в неформална обстановка редица вечери в компанията на Георги Господинов, Биляна Курташева, Албена Хранова, Силвия Чолева, Иван Христов, Ангел Игов и още куп други хора, които идваха на тези купони. Една такава вечер двамата с Иван Христов започнаха да свирят (кавал и китара), аз пък инстинктивно придърпах една тарамбука (на Ангел Игов) и се включих. Така се роди група „Гологан“. Музицирането с Пешо е истинско удоволствие, защото съчетанието у него между познание, талант и любопитство към другите правеше всяка репетиция малък празник. Години след като бях приключил участието си в групата и живеех в Германия, дойде моментът да помисля дали оставам там, или се връщам в България. Реших да се върна и сред причините бе желанието ми отново да правя музика с Пешо, като този път свиря на китара, пея и участвам активно в писането на песни. Така пък се роди групата „Par Avion Band“. През трите години на нейното съществуване научих много от Пешо като китарист, цялото ми музикално знание се удвои в рамките на година заради неговото желание да споделя с другите каквото знае, да ги приобщава към музиката, която винаги се случва заедно.
Това приобщаване е и сред големите достойнства на нашия юбиляр. И е една от отличителните черти на поезията му. Там е пълно със смях и ирония, с тъга и мъдрост, с познание за света и човека, с разголваща откровеност, но преди всичко е пълна с желанието за приобщаване. Иронията на Петър Чухов не осъжда, тя дори невинаги иронизира, тя не е нито дистанцирана, нито хладна, а тъкмо обратното – приобщаваща. Тя е покана да се посмеете заедно, рядко над другите, най-често над самите себе си. В поезията му не просто има отвъдност, в нея има диалог със смъртта, разговор с непознаваемото и едно крехко осъзнаване на собствената тленност и самота.
Когато издавах стихосбирката си „Par Avion“ преди точно 10 години, бях много неуверен в нейните достойнства, посъветвах се с Пешо, защото знаех, че ще ми каже истината. Давам си сметка, че ако тогава той бе проявил колебание, вероятно тази книга нямаше да види бял свят. Но той я хареса, по своя лек начин ми даде да разбера колко прекалени са притесненията ми и че би било не само грешно, но и несериозно да не я издам.
И накрая не мога да не кажа нещо за любимото му питие – бирата. Заради него навсякъде, където пътувам, държа да опитам местна наливна бира. Когато се видим след завръщането ми, той ще ме попита: „Опита ли местна бира?“ и ще добави с искрено любопитство в очите: „И? Как беше?“.
Всичко е добре, когато мога да го споделя с теб, приятелю. Честит празник.
Сантиментално е
да си жив.
Носиш живота си
като знак
за принадлежност
към смисъла.
Годините
те умиляват.
Понякога плачеш
без да знаеш
защо.
Може би някой
дълбоко в теб
разказва приказка
и макар все още да вярваш
в щастливия край,
вече разбираш, че
няма
с кого
да го споделиш.
Петър Чухов, юни 2021 г.
