МИРЕЛА ИВАНОВА:
Обичам поантите в стихотворенията на Петър Чухов, чета с ококорено любопитство книгите му и тръпно очаквам как от тихата, всеобгръщаща ги тъга ще изригне някоя блестяща поанта. Може би напоследък, с остаряването, така усещам нещата.
Но освен поет Петър Чухов е и още сто неща – на първо място: благороден колега. При всяка възможност подчертавам щедростта му към другите писатели и поети, на които все предоставя пространство да се изявяват – Столична библиотека стана благодарение и на неговото съучастие жив, автентичен и интересен център на литературата и книгите.
Петър винаги помага, обърнеш ли се за помощ към него – ще ти намери книга, ще ти копира статия, ще ти смени датата за „Зелени библиотеки“, ще ти подскаже към кого да се обърнеш, ако търсиш озвучаване.
Той е и прекрасен, всеотдаен музикант – но музиката му не познавам така добре.
Най-интересното е, че печели поетични награди, за да вбесява голямото графоманско войнство.
Харесва ми да срещам изправената му фигура из центъра на София, а веднъж и в Пловдив на главната, винаги има какво да си поговорите, да споделите, да се пошегувате.
КАПКА КЪНЕВА:
Винаги, когато съм чела ръкописите му в търсене на образ, подходящ да се превърне във визия на корицата, такъв образ се е извисявал в съзнанието ми недвусмислено и даже застрашително още с първия прочит. Речта на Петър Чухов е така наситена с метафори знаци, че поражда у мен желанието да я визуализирам по-скоро в поредица плакати, отколкото с цикъл илюстрации.
Но тъй като Петър Чухов е и музикант, мелодията на стиховете му продължава да отеква в съзнанието на читателя дълго след като е прочел текста. Тя заживява самостоятелно – трансформира се и затрептява в значения, паралелни на заложения в думите смисъл, подобно на звук от пиано, „чиито черни клавиши са предостатъчно“.
АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА:
Бях чела Петър Чухов, разбира се. И харесвах поезията му, при това много. Но така се беше случило, че бяхме общували по-скоро служебно. Но ето че преди 4 години точно през юни се оказахме заедно в Берлин за едно четене в Българския културен институт. Беше предвиден и пленер и заедно с Пешо и също поканените Иван Христов и Димана Иванова писахме стихове в Берлинския Сони център, пред Бранденбургската врата, Райхстага, Мемориала на Холокоста… Излишно е да казвам колко добър беше Петър в моментното измисляне, колко добре му се получаваха образите, колко малко редакция изискваше стихът… Но това вече не ме учудваше. Още когато тръгнахме да разглеждаме града, той на всичко реагираше в стихове. И не, не беше поза, перчене, желание да блесне. Беше потребност, а бих добавила – и талант. Да виждаш всичко с очите на поет, е вид избраност, надареност. Да превръщаш всекидневното в поезия, е призвание. При Петър Чухов е така. Той наподобява фигурата на поет от едни далечни времена, когато поетите са пишели така, както са живеели. Макар и неговите стихове да не са незавършени, те са фрагменти на едно проницателно око, което изкусно си играе с образите и иронично се усмихва дори на най-тъжното. Затова и поетът Петър Чухов е разпознаваем, различен, „самотен баща на детето в себе си“.
Честит юбилей, Пешо! Още много думи, смисъл и всекидневно поетично говорене!
МАРИН БОДАКОВ:
Обичам стихотворенията на Пешо. Може би и защото нямам способност за бравурната езикова акробатика и за баланса в конструкция, на които той е майстор.
Неговите стихотворения винаги ме държат нащрек: какъв ще бъде финалът на конкретния текст. Признавам, че в съзнанието си държа червен молив, който неведнъж задрасква последните един-два реда на творбата – не само защото не искам великолепната дотук образност да приключва, а и защото ми се ще той да не опакова цялото стихотворение в обяснителността на финала.
Най-скъпи са ми онези творби, в които Пешо предпочита центробежността на внушението, отказа от втърдяване на значенията. Тогава неговият неподправен и лек трагизъм остава на свобода. И е все по-загадъчно лепило за правилата на лексикалната му игра.
С червения молив ставам Пешов съавтор. И по-близък човек.
Прочее ние и буквално сме били съавтори – писали сме под общ псевдоним. По негова идея. Бяхме събрали боклука при редакцията на вече готови мои и негови стихотворения и след това го компилирахме, че даже и публикувахме във „Витамин Б“ под името Марко Петин. Времена…
Честити 60, Пешо, и желая безкраен живот на твоите стихове!
АННА ЛАЗАРОВА:
Преди няколко години в „Хралупата“ организирахме четене на Петър Чухов с драматичното заглавие „Профанна теология“. Драматичен беше и замисълът на предстоящото – Петър чете, а ние, облечени като Иисус, Пилат, Сатана и прочее, асистираме. Към днешна дата не мога да опиша колко точно куриозно изглеждаше цялото нещо, но все пак реализацията течеше. Час преди събитието всички бяхме дегизирани и готови за профанната теология. Изведнъж от нищото започна да вали исполински дъжд. Такъв, че навлезе до глезени в „Хралупата“, а Мария Магдалена и Сатаната дружно изливаха кофи с вода навън, Пилат бършеше с моп, а Иисус се опитваше да спаси библиотеките от потопа. С това исках да кажа, че освен че е великолепен редактор, организатор на редица мероприятия, жури на множество конкурси и страхотен автор, Петър Чухов има и някакви връзки оттатък. Убедена съм. И му пожелавам още повече читатели, които да откриват неговата специалност. Честит юбилей, П.
Да сънуваш тъмното
Все ми се струва, че шейсетгодишнината на Петър Чухов трябва да е фалшива новина. Всеки, който го познава, ще се съгласи, че не му отива да е на шейсет – нито като човек, нито като поет. И въпреки че новата му стихосбирка, „Есенен Великден“, безспорно може да се определи като по-сериозна, по-дълбока, по-меланхолична, в самата нея също присъства усещането за това несъответствие между календарната и вътрешната възраст:
Детето в мен / не иска да заспи // напразно / му разказвам приказки / заплашвам го / със Торбалан / прегръщам го / успокоително / и го завивам / презглава
Няма обаче тук опиянение от детинската игривост или самодоволство от запазения младежки дух. Будното дете е тревожно и напрегнато – не по болезнен начин, не задъхано от треска, но със смътно и неизразимо усещане, че нещо с него не е както трябва:
минават нощи / дни / години / но все така / детето в мен / не иска да заспи // навярно го е страх / че няма никога / да се събуди
Тази смътна тревожност ми се струва доминиращото настроение в книгата, дори повече от есенната меланхолия. Много от стихотворенията са пропити от усещането, че някъде там, не много далеч, дебне парадоксална кротка заплаха – заплаха, която не знае, че е такава и че може да причини зло или болка. Струва си внимателно да се разгледа една свързаност, която тук само ще набележа: тревожността и заплахата през повечето време се загатват през мотива за съня или заспиването, който присъства натрапчиво в цялата книга:
в тъмен сън / зад който чака / слънцето / на зимата
или:
Влизам в съня / като в хотелска стая / и веднага усещам – / някой е спал тук / преди мен
или:
Взел съм / повече светлина / отколкото / мога да нося / затова ми е трудно / да вляза в съня
Има и други повтарящи се мотиви, образи или метафори в книгата: слънцата, звездите (най-често угаснали), сенките, огледалото… Доминира черният цвят, дори слънцата понякога са черни и въпреки това не може да се каже, че тези стихотворения са мрачни. По-скоро внушението след цялостния прочит е, че себепознанието в крайна сметка винаги разкрива някаква тъмна ядка, но това разкритие по-скоро води до житейска яснота, вместо да предизвика криза. Трябва да се научиш да живееш със сянката си, трябва все пак да се погледнеш в огледалото, да преодолееш инфантилния страх пред заспиването. И в известен смисъл писането на поезия е тъкмо такова действие – поне за пишещия. Колкото до читателите, ние ще се учудваме от деликатните взривове в стихотворенията, ще попиваме топлината им в тъмното – и ще сънуваме, че Петър Чухов е станал на шейсет.
АНГЕЛ ИГОВ
Тия двамата с годишнината
Петър Чухов е най-внимателният и акуратен жив стратег на писмените словеса, когото познавам. Той ги употребява с взискателност и прецизност, достойни не само за уважение, но и за подражание. Което горещо препоръчвам на по-младите писмовни питомци, препускащи из прериите на езика като зашугавели след зима бизони.
Мисля си, че Петър Чухов дължи тази си уважителност към словесата не само на несъмнената си литературна дарба, но и на едно цялостно отношение към битието, което можем да формулираме така: „Ти, битие, си често хаотично и дрънкаш китарата си ненастроена. Аз ще ти отговоря с дисциплина и сериозност, ще ти отговоря, като внеса в това, което създавам сам, порядъчност, проницателност и известна доза ефирна като паяжина меланхолия“.
Това, мисля, ни казва Петър Чухов, и го казва убедително, да му е честита годишнината от сърце.
Бих спрял тук, ако нямаше още един тип, който се върти покрай Пешо така, както електрон се върти около ядрото – неуловимо и бесновато. Въпросният е Чешо Пухов, подобен на първия до степен, че често не можеш да ги отличиш. Вторият обаче е характерен с почти шизофреничния си нагон да се покикотва и криви в неочаквани, чудати пози и в понякога неуместни литературни ситуации.
Всъщност и двамата са в новата ни литература отличима, дори отлична двойка, като помисли човек по-сериозно.
Затова винаги ми е драго да пообщувам с тях, да ги прочета и зачета!
БОЙКО ЛАМБОВСКИ
Петър стих плете
Той беше човекът, който слиза в подземното царство на складовете с книги в Народната, между рафтовете долу и извеждаше горе прашасалите книги, които поръчвахме. Там някъде през 90-те, ние – студенти, той – библиотекар и поет, стана срещата ни. Висяхме в кафенето на библиотеката, така станах редактор на книгата му „Руни“. Години по-късно имаше един период, в който се събирахме да играем тенис на маса в двора на едно училище и после у тях устройвахме едни почти тематични прекрасни музикални вечери. Този дом из пресечките на „Иван Асен“, вече изгубен, е отделна тема. По-важното е, че с каквото и да се занимаваше тогава, а и сега, Пешо не се умори да измисля и импровизира, да си играе с думите, да те изненадва иззад някое кратко уж игрово стихче с дълбините на мрачината, която също носи. И тази сглобка на мрак и лекота ми се струва характерна за Петър Чухов, нея точно харесвам. Честит юбилей, Пешо! Ето едно стихче и от мен за подарък, освен ако вече ти не си го измислил.
Петър стих плете,
през три стиха преплита.
Плети, Петре, плети,
през три стиха преплитай!
През три плета не стихвай!
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Някои неща, на които бих искала да се науча от Пешо Чухов
За Пешо Чухов няма добри и лоши хора. Той не съди. Мисля, че е най-несъдещият човек на света. Не знам дали това го прави неподходящ или особено подходящ за съдия. За него всички хора са добри. В резултат на това и към него всички са добри. Трябва да науча как го прави.
Пешо Чухов постоянно измисля стихове, но това не означава, че умът му се занимава само с тях. Той е в литературата по един холистичен начин. Участва от едната й страна – като писател, поет, автор, творец, извор и терминал – и от другата й страна – като инициатор на събития, организатор на литературни четения, изобретател на рецитали и пленери, психопомп из дебрите на Столична библиотека, жури в конкурсите (част от които и сам е печелил), посредник с медиите и въобще, винаги готов да се заеме с техническата страна на нещата. Трябва да науча как го прави.
Пешо Чухов върши всичко с лекота. С котешка грация. Може според него това да не е истина, но отвън така изглежда. Отвън се вижда, че пише с лекота, чете стиховете си с лекота, общува с лекота, на всичкото отгоре и свири на китара с лекота. Трябва да науча как го прави. Макар че за свиренето съм безнадеждно закъсняла.
Пешо Чухов успява от всяка ситуация да извлече положителния й сок и да го увеличи. Това се случва само на хората, на които им е интересно. За него нещата не са тревожни, затормозяващи, натоварващи, безрезултатни, обезкуражаващи, а интересни. Той с удоволствие е готов да разкаже за четене в непознат град, на което почти никой не е дошъл, но след като са го направили още два пъти, залата започнала сама да се пълни. Трябва да науча как го прави.
Пешо Чухов е артист, но не пропуска детайлите. Изглежда разсеян, но помни добре. Има неангажиран вид, но винаги се оказва готов навреме. Не съм го виждала да крещи, да обижда, да вдига скандали, да отправя закани, да натрапва мнения, да нахалства и дори не мога да си представя как би изглеждал, ако пробва някое от тези неща. Но с каквото се залови, не се отказва. Трябва да науча как го прави.
Пешо Чухов не може да е на 60. Най-много да е на средна възраст и аз му пожелавам тази негова възраст наистина да се окаже средна. Не е за вярване, но прилича на момче. Сякаш времето е минало покрай него, но го е видяло да пише стихове и е решило да не го безпокои. Трябва да науча как го прави.
КРИСТИН ДИМИТРОВА
Карираният господин
На Петър Чухов
В тетрадка с карирани листове (голям формат) един абстракционист нарисувал мъж. От рождения си миг нарисуваният човек се опитвал да премахне карето, върху което бил нарисуван. Къпел се по три пъти на ден. Миел си зъбите по четири пъти, но карето не се изличавало. Отишъл дори до Северно море, защото един зъболекар, специалист по вадене на корени, казал, че ако обиколи три пъти фиордите в посока, обратна на часовниковата стрелка, карето тутакси ще изчезне. Обиколил фиордите не три, а цели пет пъти, за да е сигурен. Но когато океанското течение го върнало на брега, той се огледал в една мидена черупка и ужасен видял, че продължава да бъде все така кариран. През деня дори бирата, която пиел, била карирана.
Внимавал да не се усмихва твърде често, защото хората гледали право в карираните му зъби и от изненада очите им ставали кръгли като копчета.
Минали години. Станал на средна възраст и изведнъж забелязал, че околните започнали да си карират зъбите, обличали се в карирани дрехи и дори си рисували цветни карирани татуировки.
Отначало им се ядосал, защото мислел, че му се подиграват. После разбрал, че това е новата мода и вече се ядосвал на себе си, че цял живот е бягал от различието си. Можех да направя кариера в цирка, казвал си. Сега вече показвал на всички карираните си зъби, но това не го правело щастлив, защото според Монтескьо, ако триъгълниците си изберат Бог, то той непременно щял да бъде с три страни.
МИРА ДУШКОВА
Човекът, който не искаше да сънува
На Чешо Пухов
Имало едно време един човек, който не искал да спи, защото непрекъснато сънувал кошмари. Преди да се мръкне, мъжът започвал да се самоизмъчва: пиел кафета непрестанно; стягал си силно с въжета палците на ръцете, за да го боли и да не заспива; дъвчел дъвка с ментол и правел балончета с идеята дъвченето да прогони съня; не лягал в леглото, а стоял прав, опрян на стената; държал си очите отворени (пробвал да залепи клепачите си с лепило за мигли); киснел краката си в студена вода, пълна с малки рибки; светвал лампите във всички стаи; слушал отвратителна музика; гледал сладникави комедийни сериали и се смеел насила; по цели нощи обикалял из града с клошарите, помагал им да ровят по кофите и им разказвал несгодите си. И така нататък, и така нататък. Но в един момент все пак, незнайно как, заспивал. И онези кървави кошмари го помитали с пълна сила. Събуждал се на необичайни места – на пода, в банята, в клоните на някое дърво, на пейка в градската градина.
Бил отчаян.
През юни го завели на среща на Анонимните сънуващи. Добър ден, аз съм Петър – представил се той, – и сънувам кошмари. Здравей, Петре! – отговорили групово сънуващите. После всеки от тях заразказвал за най-тъмните си нощи. В общи линии (в запетайки, в точки и в криви) терапията вървяла вяло, като част от слабата реалност. Но каква била изненадата му, когато се вслушал в историите на една от сънуващите, която в продължение на няколко години сънувала как убива него, Петър (всяка вечер по различен начин). Разпознал се по несъмнени белези и описаните привички. Тогава се сбогувал с нарцисизма и й разказал как всяка нощ, по различен начин, убивал, нея, сънуващата, с надеждата, че ще се събуди.
И това било началото на една (друга, безсънна) любовна история.
Из цикъла „Безопасно близо“
ДУША МИРОВА
Юбилейно, за поетическите книги на Петър Чухов
Избирам да говоря юбилейно за три от зрелите поетически книги на Петър Чухов. Ще пиша най-вече за „По-скоро никога“ (2004), „Adicted“ (2017) и за „Есенен Великден“ (2021), като ще се опитам така да обобщя представите си за цялата поезия на Чухов. Ще акцентирам върху тези три книги, като ще слушам музиката на цялото, ще следя логиката на едно мощно разгръщащо се творчество, ще виждам противоречията на едно безстрашно търсещо себе си и своите истини за света тревожно съзнание.
Нека в началото кажа, че Петър Чухов твори най-често поетически книги. Това не са стихосбирки от подредени отделни, звучащи сами по себе си и сами за себе си стихотворения. Това са промислени и отлично композирани цялостни книги. Те стоят фрагментаризирани, но отделните фрагменти се подкрепят през разстоянията на страниците, мотивите се сплитат, посланието звучи единно със затварянето на книгата. На последната корица на „Adicted“ стои фразата „Моят ад е моята крепост“. И поетическото съзнание се опитва настойчиво да побере в едно Ада и Рая на трагически разпънатата душа.
Книгата „По-скоро никога“ е изградена като пиеса, в шест картини. Но самата пиеса е – разбира се – незавършена, тя се пише „пред“ самия читател, не е „готова“ предварително. Между отделните „картини“ са включени лирически фрагменти на трескавото дирене, на непрестанно връхлитащите въпроси (за „тефтерчето на Левски“, за смисъла на изкачването на пирамидата и на стълбата, за чистотата и съблазнителната порочност на голотата, и пр., и пр.), на търсещите изцеление от неподвижността детски играчки и на невъзможността една или друга, стоящи по пътя, да бъдат прескочени. Сблъскват се абстрактно с пределно конкретно; сериозната игра на взаимоотношенията между различни култури, въплъщавани от Дон Кихот и Дон Жуан се разпада, „изражда се“ в безсмисленото „поразяване на две дървета“ и в забравянето „да се закуси“. В преддверието на последната, шеста картина, стои оголена една-единствена въпросителна фраза, дадена ни без препинателния знак: „КАКВО ДА ПРАВЯ“…
Всяка от книгите на Петър Чухов е различна – композирана в нов ключ и преизпълнена с друго послание, отново тревожно и трагическо, но наистина друго. „Adicted“ вече беше книга на с и н т е з и т е, на абстрактното послание, туширащо дебнещата на всеки финал в поезиите на Петър Чухов да размие категоричността ирония. В книгата си „Петте сетива“ френският философ-културолог Мишел Сер пояснява: „Adicted: дрогиран, отдаден на изказа като на лекарство. Философът до безкрайност пие купата с отрова, амфората на думите. Addictus: осъден. Философът Сократ сам се осъжда на смърт. За да разбере и да основе този синтез и това приспособяване, трябва да отиде до адикцията или до първия синтез на речта и дадеността.“ И поетът Петър Чухов наистина пише като „осъден“ – с безпощадна за/към себе си искренност. Ето: „Чудесно е / да изоставиш нещо. / – Това не съществува – казваш / и му обръщаш гръб. // А то се смее зад гърба ти / или плаче / и се чуди/ на твоето / самоубийство.“ Съседно е стихотворението „Как бързо възмъжава / младият площад“, носещо една цяла синтетично дадена философия на историята. Тази книга на Петър Чухов възбуди с „кощунствените си“ стихотворения за нецелунатата от юнака Райна Княгиня (в друго негово стихотворение е обратното – събудените с целувка изоставени са десетки) и с интертекстуално вградения цитат от Вапцаров в „Логично“ цяла полемична буря в литературния ни живот, която „Литературен вестник“ представи най-пълно. Петър Чухов получи в Шумен своята награда на името на поета Иван Пейчев – въпреки съпротивата на пазителите на соцреалистическия канон.
„Есенен Великден“ е последната му издадена нова книга и това е книга на п р о з р е н и е т о. Казано е формулно: „Каквото и да извикам / ехото ми отвръща / Бог // Само когато викам / Бог / ми отговаря / тишина“. Десетки стихове могат да се извадят, да се обособят и да звучат като сентенции: „Взел съм повече светлина отколкото мога да нося“. Или: „Бъди император на себе си, но не бъди жесток“. И още: „Аз съм самотен баща – на детето в себе си.“ Стихотворенията отново са кратки, формулно-точни, но многозначни, с отворени смисли. Появават се и откровенно любовни мотиви („Кое е по-дълго / любовта / или нощта“, както и „Да узная / тайните на дрехите ти“). Светло просветление (леко туширано от неизвестността за съдбата на сянката ти) носи финалното стихотворение, обособено в отделен раздел – „Есенен Великден“. Книгата е мощно обогатена от изключителното офромление на майсторката Капка Кънева. Една книга на есенната мъдрост!
Тези три книги, върху които акцентирах, трябва да се поставят, да се видят в цялостния социокултурен контекст на многообразните творчески дейности на Петър Чухов – майсторското писане на хайку, участието в поетически диспути и в акции за писане от натура (инициирани от поета Пламен Дойнов), десетките други книги – поезия и проза, където се експериментира смело със словото, музицирането в десетки рок състави, работата като пазител на книжното ни богатство, организатор на арт събития, пътешественик, и още, и още.
В очакване сме да видим сборната книга „Запокитеност“, побрала – според думите на автора – стихотворения от първите му пет книги. Помним тези стихотворения, но ни е интересно и важно да установим как той ги е подбрал и пренаредил.
Честит щастлив и меланхолно-горчив юбилей, Пешо!
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ
