Амелия Личева
„Хиляди очи“ е нова книга на един от най-интересните гласове в съвременната световна литература – Саманта Швеблин. След „Отрова“ това е второто заглавие на писателката, което излиза на български в издателство „Лабиринт“ и в превод на Захари Омайников. И макар че „Отрова“ е сред финалистите в Международния „Ман Букър“ през 2017 г. и определено е една от най-впечатляващите екоантиутопии, в България книгата като че ли остана доста незабелязана. Не по-различна е и съдбата на „Хиляди очи“, нищо че тя продължава да затвърждава представата за Швеблин като майсторка на антиутопиите и интересните експерименти със сюрреалистичното, характерни за стила й. Чуждата критика смело нарича романа „гениален“, той също е сред номинираните за Международния „Ман Букър“ и се радва на огромно количество рецензии в чуждите вестници и списания. Но у нас, като изключим няколкото препоръки на отделни сайтове, месеци след появата на книгата липсват сериозни рецензии за нея. В този смисъл Саманта Швеблин се очертава като поредното име, което е много дискутирано навън и слабо забелязано у нас. Дано поне книгата да се продава, макар че на българската публика не й влияят особено нито наградите, нито номинациите. Ние все още сме в ерата, в която чакаме някоя известна личност от шоубизнеса да посочи коя е любимата й книга, за да поискат хората да си купят и да я четат.
Но да се върнем към „Хиляди очи“, роман, който се фокусира именно върху виртуалното общество. Появила се е нова мода – на кентъкитата. Това са плюшени играчки във вид на зайци, панди, къртичета, гарвани, в които са инсталирани камери, и тези полуроботизирани същества, изпълняващи ролята на домашни любимци, се разхождат из къщите на хората, които са си ги купили. Това се случва навсякъде по света, като всяко кентъки има двама потребители, които не се познават, обитават различни територии и са свързани само чрез играчката. Купилият си кентъки не знае кой стои зад камерата, но този с камерата има привилегията да обитава и да наблюдава чуждия дом, чуждия живот, но като полуням гост. Кентъкитата не говорят, издават само звуци, крият се, а понякога и се изключват, за да прекъснат връзката.
Много въпроси могат да се зададат за смисъла на това начинание. И различните истории, които Швеблин обединява, дават различни отговори. Понякога връзката наистина може да е спасителна и макар и илюзорна, да тушира самотата, да облекчава последните мигове (една от малкото позитивни истории е за един умиращ и любовта, която получава от своето кентъки, зад което се крие малко момче). Но – да го подчертаем – този тип истории са изключение. В повечето случаи при Швеблин става дума за воайорство, което не просто усложнява живота, но води до неприятни прозрения за себе си и взривява ежедневието, задълбава самотата, оголва нуждата от реално общуване, от реална обич. На този фон една от най-зловещите истории е за старчески дом, в който служителите – за да разнообразят обитателите му – купуват две кентъкита. Но тези кентъкита не желаят да се включат в този живот, не желаят да помогнат на старците и се „самоубиват“, без да дадат възможност да се експериментира с любовта. Защото – имплицира романът – жестокостта, безразличието са много по-разпространени от емпатията. Така се стига и до резонния въпрос на една от героините в романа – защо този тип воайорства не се използват за някакви разкрития, а е нужно да се влиза в частното, за да се види как друг човек мие зъбите си или се съблича, за да си легне. Тоест до тези твърде човешки истории, които показват една твърде нелицеприятна природа.
Затова и завладяването на света от тези приспособления, тази наглед невинна и замислена уж с добри цели игра е безпощадна критика на съвремието ни. Точно както уж Фейсбук е доброволен и милиони хора доброволно постват снимки от ежедневието си и описват преживяванията си, нарушавайки онази тънка нишка, която се нарича лично пространство, точно така и тук Швеблин представя капитулацията пред доброволното воайорство. Романът прераства в критика към съвременното разпищолване и предателство пред тайната на съкровеното, пред скритото лично, както и в критика на новата глобализация, изведена до своята абсолютност и абсурдност. Защото тук вече не става дума за унификация, тук всякаква идея за частно, интимно пространство е заличена, индивидуалността е тотално заплашена, тя е на пълен показ, а и чуждите очи могат и се намесват, както си поискат, не зачитайки субективното. Нещо повече, самото общуване е проблематизирано. Тръгва се сякаш от идеята за опитомяването от „Малкият принц“ и радостта да бъдеш „нечий домашен любимец“, за да се стигне до прозрението, че това е невъзможно, че другостта на другия не се понася и приема, че всеки „аз“ иска да налага своите правила и закони и всъщност срещата е невъзможна.
За писането на Швеблин е много характерен метафизичният ужас, който абсурдните ситуации пораждат – малко в стил Кафка или Кларис Лиспектор (една писателка, която Швеблин не крие, че харесва), затова и новата глобализация води не просто до невъзможни срещи, води до срещи, които пораждат насилие, собственическо отношение, обсебване на нечия самоличност. Или най-малкото – до желание да нараняваш другия, да го лишаваш от любов. Затова и крайният ефект е хичкоковски в този тънък по обем, но обширен като истински епос роман (както отново го характеризира чуждата критика), в който има толкова много частни истории, всяка от които може да послужи за самостоятелен сюжет. Но и всяка от които потвърждава проблематичността на настоящето.
Саманта Швеблин, „Хиляди очи“, прев. от испански Захари Омайников, изд. „Лабиринт“, С., 2020.
