Ангел Валентинов Ангелов
Отношението „хуманизъм – европейска култура” може да бъде проследено след Първата световна война както в специализираното хуманитарно знание, така и в по-общото поле на културата. Любовта и обещанието в размишленията за единството на Европа обаче се срещат рядко. Навярно при никой друг немскоезичен писател или мислител от това време хуманизмът не е обвързан до такава степен с обещанието по отношение на Европа, както у Стефан Цвайг. Стефан Цвайг (1881) е роден и възпитан в богата социална среда във Виена през последните две десетилетия на ХIX и първите години на ХХ в. По това време столицата на империята може да се разглежда като микрообраз на европейското разнообразие. Културната атмосфера на града – универсалистка и сговаряща противоположности, както я описва Цвайг, въздейства върху по-късното му отношение към Европа (Цвайг 1989: 181-198; 1989а: 22-29).
В голяма част от есеистиката на Цвайг темата за Европа и за европейската култура присъства дори когато не означена в заглавието.[1] За да назове единството на Европа, Цвайг използва религиозни понятия – любовта, обещанието, спасението. За единството на Европа и на човечеството Цвайг разсъждава от позицията на хуманизма, чиито основания са любовта, и търпимостта, понякога саможертвата. Неговият хуманизъм е вяра, светска религия, при която основните положения не се извеждат от каноничен свещен текст. Основанията на хуманизма са етически и следва да бъдат защитавани чрез поведение, което да проявява личната отговорност. „Трябва на дело да засвидетелства същото убеждение, което преди това като творец е изказал с думи – с етичното си поведение да потвърди творческото” (Цвайг 1985: 215). Цитатът се отнася за Ромен Ролан. Цвайг пресъздава личността и творчеството на френския писател, защитник на европейската идея, с религиозна лексика, така че хуманизъм и вяра започват да звучат синонимно: „… че за да бъде истински писател и творец, трябва да помага на ближните си, че трябва да мобилизира цялото си същество и да го превърне в апостолат на добротата и помощта, на жертвоготовността. От тоя ден … се ражда онзи Ролан, когото тачим като апостол на добротата и на утешението“. Или по отношение на Толстой и Ролан: „…в земната атмосфера се е разпространило нещо, което за хиляди хора се е превърнало в помощ и спасение” (Цвайг 1985: 210). По сходен начин хуманистичната вяра в единството на Европа намира подкрепа в стиховете и в личността на Емил Верхарен (Цвайг 1985: 333-34). Саможертвата като отказ от лични цели и индивидуално осъществяване и превръщането на собствения живот в служене – така Цвайг представя и личността на Алберт Швайцер.[2] Става дума за болницата, която Швайцер изгражда в Африка, за връщането му като военнопленник в Европа през Европейската война, тъй като болницата е построена във френска колония, а паспортът на Швайцер, издаден в Елзас в 1914, бива официално възприет като немски, като паспорт на поданик на вражеска държава. По друг повод Цвайг описва едно съборно-екстатично преживяване: „Винаги в миговете на голямо единение човечеството сякаш се чувства завладяно от религиозен екстаз, винаги в такива възвишени мигове далечното изглежда близко, недостижимото – вече постигнато”. Тези думи се отнасят за несбъднатото очакване на своето поколение преди Първата световна война за превръщането на Съединените европейски щати в реалност (Цвайг 1985: 335).
За разлика от критическата нагласа, хуманизмът на Цвайг излъчва вяра, той обещава и следователно идеализира.[3] Въпросът е в какво се вярва и какво се идеализира. Дали целта е да вдъхне сила и въодушевление, без да изолира, без да насочва вярата срещу някого, или напротив – идеализирането е преувеличаване на собствените достойнства и неспособност за критична саморефлексия. Феноменологията на обещанието в есеистиката на Цвайг е разнообразна – понякога тя се проявява като даряване или щедрост – отказ от собствените граници, друг път като солидарност или като невоенна героичност и проповядване на търпимост. Цвайг свидетелства за негероичната героичност чрез образите на Ганди, Ролан, Швайцер, Еразъм, Монтен (Цвайг 1989: 83). Надеждата също е сред тези хуманистично-религиозни добродетели, чиято въодушевяваща сила може да укрепи хуманистичната позиция в отношението ѝ към сегашното и към бъдещето, да укрепи отговорността. Хуманизмът има за свой противник произвеждането на враждебност, омраза и разделение между европейските нации. Устойчива характеристика на Европа, смята Цвайг, е усилието да се отстоява достойнството и свободата на човека, както и стремежът за неговото възвисяване.
Тъкмо това разбиране дава право на Цвайг да разпростре хуманизма върху цялата Земя и така да превърне Европа в образ на човечеството. „… за първи път хората се догаждат, че е на път да възникне обща европейска психика и че над националната литература и националното мислене се зараждат една световна литература, едно европейско, общочовешко мислене” (Цвайг 1985: 332). И други защитници на хуманизма извършват този пренос. Дали просвещенският мисловен ход на Цвайг – западноевропейски ценности да се мислят като отнасящи се за целия свят, има основание, е друг проблем. Тук следя отговорите на въпроса: докъде се простира символната география на европейската култура? Отговорът – пряк или косвен, намирам на няколко места в есеистиката на Цвайг: в „Монотонизирането на света” Европа е разграничена спрямо Америка (т.е. САЩ) и Русия, в „Падането на Византия” спрямо Византия и разбира се, спрямо османските завоеватели. Конкретно тази география е посочена по отношение на романа „Жан Кристоф” от Ромен Ролан: „Но Германия – Франция е само дует, с него висшата хармония … още не е постигната; затова с образа на Грация в кръга символично се включва и трета страна; към тъмната немска сила, към френската яснота се прибавя зрялата красота на италианския дух. „Усмивката на италианското небе” изведнъж засиява над бойното поле и избистря атмосферата до златна светлина. Едва в Италия симфонията на тази книга намира своя музикален и човешки завършек. Проникнат от духа на тези три нации, Жан Кристоф се е превърнал в европеец….” (Цвайг 1985: 335). Културната и историческата география на Европа, както се вижда, е романско-германска.
Център и периферия в „Шахматна новела“
В „Шахматна новела“ (1942) двете главни действащи лица – д-р Б. и Мирко Чентович – въплъщават два свята, които си противостоят. Мирко произхожда от ниска социална среда, той е син на бедeн лодкар. Не е ученолюбив, дори и по-късно, когато е световна знаменитост, той остава слабо образован. Разказвачът описва момчето като: „твърдоглав, с празен овчи поглед, не проявява ни най-малък интерес към това, което става наоколо, на четиринадесетгодишна възраст смята на пръсти, с тромав мозък, тъп, взира се глупаво в показваните му за стотен път букви“. Мирко обаче се оказва необикновен шахматен талант; той провежда партиите с „непоколебима увереност“ и на осемнадесет години става шампион на Унгария, а двадесетгодишен е вече световен шампион. „И най-бойките играчи, които несравнимо го превъзхождали и по умствени способности, и по сила на въображението, и по смелост, се пречупвали пред неговата желязна и хладна логика …“[4] Чентович е „лишен от човешки образ шахматен робот” (unmenschliche(r) Schachautomat), който е безучастен към хората и всъщност към всичко, което е извън шахмата и парите. Отношението му към другите е високомерно и дистанцирано. Това е защитна стратегия, защото „Подуши ли, че пред себе си има образован човек, той веднага като охлюв се скрива в черупката си …“.
Разказът се води от първо лице, но не разказвачът, а негов приятел първоначално „портретира“ световния шампион по шах. „Портретът“ създава очакване у читателя – дали поведението на самия Чентович ще потвърди или ще опровергае това, което читателят вече е научил за него. Поведението на Чентович потвърждава очакването: световният шампион идва с десет минути закъснение на уговорения симултанен сеанс, не поздравява, не се извинява за закъснението си, не проявява какъвто и да е интерес към играещите срещу него аматьори. Размишленията на разказвача уплътняват първоначалната преценка, изказана от неговия приятел. И двамата говорят за своеобразен гений и за пълна умствена леност, за умствена недоразвитост на момчето и за необикновено дарование. Разказвачът е привлечен от „хората, обсебени от една-единствена идея“, поради което иска да се запознае с този „рядък екземпляр от породата на едностранчивите гении“.
Новелата завършва с думите на Чентович, който признава качеството на своя противник. „Последен се изправи Чентович и хвърли още един поглед към незавършената партия. – Жалко – великодушно каза той. – Атаката съвсем не бе замислена лошо. Всъщност за един любител този човек е необикновено талантлив…“. Поради това, че са поставени в края на новелата, тези думи придобиват допълнителна важност и ме подтикват да мисля, че в характера на Чентович може би съществува и по-светла страна, непроявена до този момент.
Чентович е от покрайнините на бившата Австро-Унгарска империя, той е банатски сърбин; разказвачът обаче посочва етническата принадлежност по различен начин. Мирко е син на южен славянин, който е лодкар по Дунава („Sohn eines … südslawischen Donauschiffers…“). За Цвайг етносът е „южнославянски“. По-натам в новелата четем за „в провинциален южнославянски градец“ („in einer kleinen südslawischen Provinzstadt“). По времето, когато се развива действието, съществува държава Югославия[5], части от нея са били в територията на Австро-Унгария. Südslawisch би могло да означава и „югославски“; както Südslawen може да назовава трите народности – словенци, хървати и сърби, без да се отнася за останалите славянски етноси, населяващи Балканския полуостров. Ако Цвайг обаче отнася „südslawisch“ към Югославия, защо Чентович става шампион на Унгария? Дали Цвайг е знаел кои са славянските народности, населявали империята? Мирко е „селски момък от Банат“. Цвайг знае обаче, че областта Банат е част от бившата империя; затова и Мирко Чентович печели шахматното първенство на Унгария, а не напр. на Румъния, която не е част от бившата империя, макар част от Банат след 1918 да е и на нейна територия. Името е изписано отчасти на унгарски (Czentovic), допускам и защото унгарската ортография е била повече позната в Австрия и по-лесно достъпна в сравнение с „южнославянската“.
В географското разположение – Банат, както и в етническия произход на Чентович – южен славянин, виждам културното и съсловното несъзнавано на писателя, което го подтиква да постави необразоваността, но също така и бедността извън Виена, изобщо извън метрополията. Проблемът за бедността не стои за Цвайг като социален проблем, не го откриваме в „Светът от вчера“. Бедността съществува обаче в периферията на бившата империя, там, където културата не достига или липсва. А културата предполага образованост, чувствителност към другите и ангажимент към заобикалящия свят, качества, които Чентович не притежава. Част от сложната цялост, съставена от човешки качества и от уредена околна среда, което се нарича „култура“, са и битовите технически улеснения като ватерклозета. „Младият Чентович бил настанен в хотела … и там той за първи път през живота си видял ватерклозет.“ Разказвачът не може да се раздели със съсловното си пренебрежение към селския произход на момчето.
Пасторът завежда Мирко в близкия град, в кафенето, в което се събират местните шахматисти. Чрез Мирко в кафенето влиза сякаш част от природата; момчето е облечено в „обърнат с козината навътре овчи кожух“, обут във високи ботуши. В кафенето едва ли е било толкова студено, че момчето да не свали кожуха си, но то не се разделя с него, внушава разказът, Мирко и овчата кожа сякаш са едно цяло. И за разлика от гражданите, които навярно са с обувки, селското момче е с ботуши. Това е вторият път, в който разказвачът характеризира момчето чрез определението „овчи“. „След като привършел къщната работа, Мирко сядал в някой ъгъл на стаята и се заглеждал в една точка с празен овчи поглед, не проявявайки ни най-малък интерес към онова, което ставало наоколо му.“
Някогашната бедност, характерна за ниския произход, е заменена, когато Мирко е световен шампион, от алчност и скъперничество. „Той пътувал от град на град, като отсядал винаги в най-евтините хотели; съгласявал се да играе и в най-посредствените клубове, стига да му платят поискания хонорар; продал на една химическа фабрика правото да го изобразяват на реклами за сапун…“[6]
При шахматния двубой с д-р Б. сближаването с домашно животно отстъпва място на оприличаване, което насочва към извънчовешка, неорганична природа, към която измерването с човешка историчност не може да се приложи. „Чентович, верен на навика си, остана през цялото време напълно неподвижен като каменен блок; той вдигна глава и впери в нашия приятел каменен поглед; и играта продължи в същото убийствено темпо. Чентович буквално се бе вкаменил“ (курсивите мои, А. А.). В първата партия срещу Макконър и останалите държането му, напротив, е небрежно, той е отпуснат. Убийствено (tödliches) е темпото за д-р Б., докато за Чентович сякаш времето не тече.
Отсъствие на култура, сходство с животинска и с неорганична природа, както и едностранчива, самородна гениалност въплъщава Чентович, произхождащ от етнос, който живее в периферията на бившата империя. Дали този етнос принадлежи към Европа?
През втората половина на ХІХ в. перифериите на империята на югоизток – Унгария, Словакия, Босна, Далмация, както и по-далечни територии като Румъния и България, са възприемани като образи на екзотичното, на нецивилизованото, дори – на дивото. Екзотичното, което напр. художници от различни части на Европа, вкл. от Австро-Унгария, откриват в Италия, в Северна Африка и в Близкия изток, художници от Австрия намират съвсем наблизо, в покрайнините на самата империя. „… Унгария в съзнанието на западната култура е сцена на екзотичното, а унгарците са възприемани като див ориенталски народ“ (Hessky 2012: 119). Между 1850-те и 1870-те екзотични живописни образи на унгарската пуста създава най-вече Август фон Петенкофен. Подобни образи за Словакия и за България – вихрени сцени с коне, виждаме в картини на Ярослав Вешин. Но не по-малко екзотични са периферии като полуостров Бретан, Пиренеите, Сарматия. Испания също е образ на екзотичното до средата (и дори по-късно) на ХІХ в. Да възприемат перифериите и хората, които ги населяват, като нецивилизовани и екзотични, не е характерно само за жители на австрийските, а и за други европейски метрополии.
В съзнанието на Цвайг образът на изостаналост и на нецивилизаваност на имперския югоизток, създаден през втората половина на ХІХ в., трябва също да е изглеждал достоверен. Има ли основание да смятам, че Цвайг продължава да споделя социални ценности от ХІХ в., характерни за метрополията на Австрийската империя, с уточнението, че той няма монархически убеждения? Разказвачът е на страната на д-р Б. в двубоя му с Чентович, съсловно и човешки той е близък на доктора виенчанин, а не на шампиона по шах от Банат. И тримата, разказвачът, д-р Б. и Чентович, са родени на територията на някогашната империя, но първите двама произхождат социално и географски от столицата Виена. Д-р Б. е свързан, вкл. семейно, с някогашната монархия, свързаност, която е професионална, но също така е и на убеждения и чувства: „…всички ония, които останаха верни на нашата стара Австрия; всички жертвоготовни привърженици на монархията в Австрия“. Чувството по изгубената родина е силно; за д-р Б., както и за разказвача Австрия не е присъединена в 1938 към немския Райх, тя е окупирана. „Името, което назова, ми бе добре познато и принадлежеше на стар и уважаван австрийски род.“ Д-р Б. е роден по времето на империята. Чентович – след нейното разпадане.[7] Ако чета „Шахматна новела“ заедно със „Светът от вчера“, то изводът, че за Цвайг човешките качества, както и социалните ценности, които съставят европейската култура, са тези отпреди Първата световна война, е възможен. Докато сегашното предлага типажи като Чентович и Макконър и диктатури като националсоциализма.
Политическата характеристика, около която Цвайг изгражда действието в новелата обаче е самата актуалност, защото неизказаният въпрос е: може ли типът човек, който е Чентович, да бъде поддръжник на националсоциализма? Основателен въпрос, защото в началото на втората партия двамата шахматисти от съперници се превръщат във врагове: „…в отношенията между двамата играчи се бе появило нещо ново – опасна напрегнатост, страстна омраза. Това не бяха вече партньори, желаещи да изпитат умението си един срещу друг, а двама врагове, заклели се взаимно да се унищожат“. Играта на шах противопоставя два човешки типа, въплъщение на два свята, които не могат да съществуват равностойно; единият трябва да победи.
За разлика от Чентович, д-р Б. произхожда от социално издигнато, образовано семейство от Виена. Разказът на д-р Б. за луксозния затвор и за разпитите, на които е подложен от националсоциалистическата власт, както и за начина, по който той играе шах срещу самия себе си, съставляват втората част от новелата. Чувствителност, почтеност, способност за въображение, учтивост са качества, които д-р Б. притежава.
Д-р Б. е разпитван от Гестапо, защото тяхната семейна фирма управлява имуществата на големи манастири, както и капиталите на няколко членове на императорското семейство. „Те подозираха … че значителна част от фондовете, които бяха минали през наши ръце, сега бяха скътани на сигурни места, недостъпни за тяхната хищна алчност. Затова ме арестуваха още първия ден, за да изкопчат от мен тези тайни сведения с помощта на изпитаните си методи.“ Д-р Б. не съобщава сведенията, необходими на Гестапо. Как би постъпил обаче Чентович, чийто интерес към света не се основава на нравствени критерии, а интересът, когато го има, е инструментален. Напр. във втората партия шах с д-р Б. Чентович разбира, че колкото по-дълго обмисля своите ходове, толкова повече се приближава към победата, защото забавянето изважда съперника от равновесие.
Необразованост, липса на нравствени критерии и на ангажимент към света, заинтересуваност единствено от себе си, липса на чувствителност и на въображение, надменност, нечовешки инструмент за игра на шах, това са характеристики, които, внушава новелата, идват от периферията на някогашната империя. Те са извън културната география на Европа, тези потенциални поддръжници на националсоциализма. Периферията е спомената и в още един детайл, свързан с Чентович, който „не е в състояние да напише и три верни изречения, публикувал под свое име книгата „Философия на шахматното изкуство“, написана всъщност от някакъв гладен галицийски студент по поръка на предприемчивия издател“. Детайлът говори за непочтеност от страна на студента – продаване на своето име; причината отново е ниската социална среда, на която не достигат обаче не само икономически средства, но и нравствени достойнства. Получава се така, че бедност и култура не могат да съществуват заедно. Цвайг приписва само на перифериите (Банат, Галиция) характеристики, които несъмнено са се срещали и в центъра на империята. Чентович е отрицанието на онази Европа, която Цвайг обича, с която е жизнено свързан. Обичта на Цвайг има своята културна граница, зад която остава Не-Европа, което е равностойно на не-култура.
И още една тема, която смятам, че е свързана с Европа. Докато е затворен, д-р Б. усъвършенства своите познания по шахмат, постигайки необикновено качество. Но именно това качество в един момент се обръща срещу самия него: той започва да играе срещу себе си. Политическата рамка, в която личностната му раздвоеност се осъществява, е нацизмът на власт в Австрия. Ако приема, че д-р Б. е въплъщение на културния човек, то мога да мисля, че тази принудителна раздвоеност на д-р Б. е свързана и с европейската култура, с нейната неспособност да предотврати не само нацизма, но изобщо диктатурите през първата половина на ХХ в. Би било неоснователно обаче да допусна, че играейки срещу Чентович, д-р Б. играе срещу другата половина от себе си. През 1930-те Стефан Цвайг създава произведения, в които се сблъскват смъртоносно два идеални и противоположни човешки типа, въплъщаващи личната свобода и авторитарната власт – „Еразъм“ (1934) и „Кастелио“ (1936). И двете произведения имат отношение към диктатурата като форма на власт. Сходна е концепцията за два противоположни свята и в „Шахматна новела“. Ако съпоставим заглавията на последните произведения на Цвайг, то забелязваме сходно противопоставяне: „Светът от вчера…“ срещу „Бразилия. Страна на бъдещето“. (курсивите мои, А. А.)[8].
От държавите в Европа, съществували през ХVІІІ и ХІХ в., Хабсбургската империя предоставя най-голямо основание за темата „Европа“; в посока изток – запад тя обхваща територия от днешна Италия до днешна Украйна.
Какво е Европа е проблем, а не очевидност. Не смятам, че физическата и културната география на Европа съвпадат. Но и не смятам, че когато към имената на Цвайг или на Хайнрих Хайне се добавя характеристиката европейски, тази характеристика е достоверна. Тя само показва ограничеността в разбирането на тези, които я използват. Подобни изказвания, съзнавано или не, обособяват част от историческата и от съвременната европейска култура, представяйки я като културата на цяла Европа. Безпроблемността на употребата „европейски“ е сама по себе си проблем.[9]
Използвана литература
Натев, Атанас 1989: Този разноглед цвайгизъм. – В: Стефан Цвайг, Избрани творби. Т. 5, 534-549.
Цвайг, Стефан 1973: Шахматна новела. Прев. Венцеслав Константинов. –
https://chitanka.info/book/8428-shahmatna-novela
Цвайг, Стефан 1985: Европейската мисъл. Съст. Венцеслав Константинов. Прев. Маргарита Дилова.
Цвайг, Стефан 1989: Избрани творби в пет тома. Т. 4 Есеистика. Прев. Маргарита Дилова, Елисавета Кузманова.
Цвайг, Стефан 1989а: Светът от вчера – В: Стефан Цвайг, Избрани творби в пет тома. Т. 5, с. 7 – 388. Прев. Анна Лилова.
Hessky, Orsolya 2012: Orient vor der Schwelle – österreichische Künstler in Ungarn – In: Orient & Okzident. Österreichische Maler des 19. Jahrhunderts auf Reisen. Hrsg. Agnes Husslein-Arco, Sabine Grabner. Wien – München, 119-127.
Zweig, Stefan: Schachnovelle – http://www.stefanzweig.de/arbeiten/schachnovelletext13.pdf
[1] Подзаглавието на „Светът от вчера” е „Спомени на един европеец”. В превода на Анна Лилова подзаглавието е пропуснато. Какво е било съображението на преводачката, както и на редакторката и на съставителя? Докато Венцеслав Константинов извежда именно европейското в заглавието на съставения от него том с есета на Цвайг (Цвайг 1985). В новото издание на „Светът от вчера“ (2018) подзаглавието е преведено.
[2] За любителите (като мен) на аудиокниги – вж. достъпната в мрежата „Stefan Zweig, Unvergessliches Erlebnis.Komplettes Hörbuch“.
[3] За идеализациите в творчеството на Цвайг – Натев 1989: 534-549.
[4] Цитатите са по: Цвайг 1973.
[5] Названието на „Юго-славия“ заявява, че включва южните славяни. Поради това и „südslawisch“ може да бъде използвано като „югославски“.
[6] Показателна в това отношение е употребата на думите Habgier и Gier. По отношение на д-р Б. характеристиката жажда, силно желание (Gier) не се отнася за каквато и да е материална изгода. Само за материална изгода обаче е употребена думата Habgier (алчност) по отношение на Чентович.
[7] Д-р Б. е на около 45 г., Чентович е на 21 г., действието в новелата предполагаемо се развива в 1940 или в 1941.
[8] Втората книга е израз на благодарност към страната, която приема за постоянно пребиваване него и съпругата му.
[9] Открих само една публикация на български за „Шахматна новела“ – на Нонка Богомилова във Философски алтернативи, г. 25, бр. 3 (2016), 165-173. Двата ми опита да получа статията не бяха успешни.
