Как се роди идеята за „Под моста“ (podmosta.bg)? Как започна всичко?
Всичко започна с желание за свобода и независимост – като студенти в Софийския университет в различни хуманитарни специалности (Журналистика и Българска филология) на много от нас се налагаше да посещават задължителни стажове. Постепенно се запознавахме с обстановката в различни медии – някои откриха своето място, други се сблъскваха с ограничения за теми или нуждата да носят кафе на някого. Идеалистичните ни представи за това да си журналист започнаха да се разклащат. Преди 8 години се случваха големите протести, усещахме нуждата от промяна навсякъде и знаехме, че не искаме да влизаме в онова – установеното, как трябва да бъде по нечии чужди правила. По това време блоговете преживяваха своя залез, а социалните мрежи се налагаха все по-отчетливо като нова медия за отразяване на събития, всъщност чрез тях всеки сам стана медия. Онлайн пространствата за култура се брояха на пръсти и беше ясно къде за какво може да се пише и кои правила важат.
И така, съвсем на шега стартирахме „Под моста“ – и името на проекта говори, че не сме се взимали на сериозно. Искахме да пишем за онова, което харесваме – за книгите, които четем, за музиката, която слушаме, за проектите, които ни вълнуват. За историите, които рядко четем в най-популярните медии. Просто защото все остават в сянката на големите и важни теми от деня.
А защо „Под Моста“? Кой е този мост?
Две бяха причините да създадем този мост и да се приютим под него – от една страна – защото под моста се крият истории, които влизат в графата underground, а от друга – желанието за мост между различните аспекти на културния живот.
Дали се получи и дали отидохме отвъд историите под моста? Вероятно нашите читатели и партньори през годините могат да кажат. Иска ми се да вярвам, че излязохме от клишето, че под моста се случват най-страшните истории и че поне един човек ни свързва с първоначалната ни наивна идея за име, която се налага да обясняваме през годините.
Заявявате амбицията да разказвате истории, които си струват. Кои са историите, които си струват. Какво ги отличава?
За нас историите, които си струват, винаги са били тези, които не получават широка публика, но пък крият смисъл, труд, старание, сърце. Някой се притеснява за нещо, но го прави отвъд себе си и трудностите – ние разбираме този някой и искаме да му кажем – браво!, не си сам, това, което правиш, е смислено.
Затова и срещите, които сме отразявали, винаги са били с творци, с учители, с музиканти, с хора, които създават и оставят нещо след себе си. В които мисията и вътрешната мотивация са водещи, в които ценностите не са материалните облаги, славата, всеобщите похвали.
Миналия месец „Под моста“ навърши 8 години. Започвате като 20-годишни студенти с кауза – да подкрепяте българската култура. Трудно ли е това начинание и ако да – в какво се състои тази трудност?
Всичко онова, което правиш извън рамките, е трудно. Имахме прекрасни години, в които стажантските ни програми бяха в разгара си – работихме с десетки студенти, които написаха чудесни текстове, с които се представяха след това и търсеха своето развитие в медийната среда у нас, създадохме страхотни доброволчески кампании, в които творяхме, за да дарим за различни благотворителни каузи, партнирахме си с десетки издателства, организатори на концерти, музиканти, творци. Някои от нас ставаха преди изгрев, за да осъществят дадени срещи преди работа… или оставаха до среднощ, за да напишат определен материал. Но трудното остана това – да запазим пламъка на смисъла, вярата, че си струва.
В последните две-три години стана още по-трудно да се развиваме. Отказите са много повече от приемствеността, трудно намираме партньори, с които да работим – този тип медии остаряха, а и с целия информационен поток и читатели, и рекламодатели търсят нещо различно. Бизнес моделите на медиите, особено щом става въпрос за изкуство и култура, са изключително неустойчиви. А всеки един проект е необходимо да се развива. Ние започнахме изцяло некомерсиално, но с годините все по-трудно намираме партньори и финансиране, а и време и сили да движим проекта.
Под снимката на страницата ви във Фейсбук споделяте, че сайтът, както самите участници в него, вече не е толкова наивен и дори е леко циничен. Защо?
Пораснахме в представите си за честна журналистика, а всяко порастване е свързвано с доза тъга – може би повече мъдрост и смирение, но и тъга, че не винаги ще става както ни се иска.
По-скоро по-често няма да се случва. Но все пак разказването на истории е това, което е непроменимо – историите движат света и колкото и да е трудно, човек трябва да продължи да разказва дори за този един-единствен човек, който ще прочете.
Какво се промени в културния (а и не само) медиен ландшафт през тези 8 години?
Ще започна с позитивното, а то за мен е, че се появиха доста печатни проекти (като новите литературни списания „Еволюция“ и „Подслон“) и аудиоформати – свидетели сме на развитието на подкаст съдържание и аудитория и у нас, и то на всякакви теми.
Това, което не се промени, е цялостната среда, в която се създава култура. За съжаление, тя не се различава много от всичко друго в България – и тук срещаме борба за власт, его, вътрешни междуособици, трудно и малко финансиране – всеки се бори не за кокала, а за фрагмент от него. 113-то място в света по свобода на словото е достатъчно красноречиво.
Друго, което не се промени, а ни се искаше и имахме нужда, е общото съзнание в България, че всичко, което е онлайн, е безплатно. Тук нямаме култура на гражданско финансиране на онлайн проекти – теглим безплатно филми и книги, не плащаме за музика, а какво остава за текстове… Авторското право не ни е известно, оправданието е – открих го в интернет, а истината е, че един независим проект като „Под моста“ се изправя често пред тези въпроси.
От какви медии има нужда българското общество днес?
Не само днес, а винаги – от свободни и смели, независими и най-вече силни медии. Какво имаме предвид? Големите западни медии защитават своите журналисти по всякакъв начин. Важно е да имаш „гръб“ и да си част от общност. Медията е институция и единственият интерес, който трябва да обслужва, е общественият; затова и обществените медии са изключително важни.
Ще изчезне ли напълно печатната медия в близките години, или ще видим връщане към нея?
Ние смятаме, че вече виждаме такова завръщане. Дори самите ние имахме идеи за печатно издание няколко пъти през годините, включително готвехме материали за първи брой. Смятаме, че идва времето на бавната журналистика, на дългите истории, зад които стои неуморен труд и вдъхновение. Хартията няма да умре, особено за идеалисти като нас и вас.
Много ми се иска да вярвам, че някой ден ще можем да съберем някои от най-четените и „вечни“ материали на „Под моста“ в печатно издание. Кой знае? Може би за нашите 10 години това не е лоша идея.
И накрая – виждате ли „Под моста“ след още 8 години и как би изглеждал той?
Трудно ни е да гледаме толкова напред в бъдещето (особено в предизвикателните моменти), но и когато стартирахме, не сме мислили, че този проект ще съществува 8 години. Вярваме, че „Под моста“ винаги ще остане място за ентусиасти, за първи стъпки на млади автори, но и свободно пространство за смели и доказани гласове; отворени сме за нови автори, нови приключения и нови медийни формати.
Разговора води: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
