Сюрреалистичният фарс на несъзнаваното:

„Истерия” от Тери Джонсън в Сатиричния театър

Възрастният Зигмунд Фройд е в своя елегантен дом в прочутия квартал „Хампстед”, Лондон. Морфинът в кръвта го унася и той се отпуска в креслото. Нощ е, навън тихо ръми, а годината е 1938. С тази „жива картина” започва пиесата „Истерия” на британския драматург Тери Джонсън. В нея, като в халюцинация, са оплетени по интригуващ начин реални и измислени личности, възможни и невъзможни неща. Внезапно в действието нахлуват една привлекателна и загадъчна млада жена със своята тайна – Джесика, един симпатично старомоден и консервативен доктор със своята комична подозрителност –  евреинът Яхуда, и един патетичен и неистов художник със своите характерни мустаци и невъзможен акцент – самият Салвадор Дали. Знае се, че Фройд и Дали действително са се познавали и този факт е активирал въображението на Тери Джонсън да изгради един фантастичен свят, в който бащата на  психоанализата и ужасното дете на сюрреализма са заедно. Този свят притежава онази силна контрастност и детайлност, така позната от собсвените ни сънища или платната на Дали, където всичко е едновременно познато и странно, логично и непредсказуемо, сериозно и нелепо. Жена, на която постоянно падат дрехите, велосипед, нападнат от градински охлюви, стая с разпадащи се стени и течащи часовници – на сцената оживява зрелищният театър на несъзнаваното.

Той започва като откровен фарс с целия арсенал от лъжи, заблуди, интриги, разгорещени спорове и подменени идентичности, които жанрът носи със себе си. В него ситуационният и физически хумор се среща с популярните представи и клишета за Фройд и Дали. Така Фройд е отвеян и самовглъбен книжен плъх, който е в състояние да приеме с аналитично равнодушие и най-безумната човешка перверзия, но лесно може да бъде вбесен и изваден от равновесие само с бегъл намек за Юнг, а Дали е ексцентричен до пълно оглупяване нарцис, който говори за себе си в трето лице и винаги държи на една ръка разстояние в джоба си скицник и молив.  Противопоставянето на техните темпераменти и ироничната размяна на реплики е комична стратегия проведена виртуозно в брилянтния диалог на пиесата (Дали: Погледнете ме внимателно и ми кажете… От какво страда Дали? Фройд: От зрението си), и неслучайно през 1994 г. тя е отличена с престижната театрална награда „Оливие” за най-добра комедия.

Но „Истерия”  не е просто добре написан фарс. Първо, защото в нея абсурдното и фантастичното са много повече от тривиалността и злободневната тематика на фарсовия хумор, и после, защото във втората си част тя изненадващо сменя тоналността и преминава в сериозен размисъл, поставящ под въпрос въобще устоите на теорията на Фройд – възможно ли е в нейната основа да стои една лъжа, която изречена веднъж, от страх и конформизъм е започнала да се преструва на сложна истина? 

Несъмнено една толкова оригинална и многолика пиеса е репертоарно попадение на Сатиричния театър, но и смел художествен риск, защото става дума за съвсем нелек за поставяне текст, издържан в стилистика, в която българският театър няма традиции. „Истерия” е типична проява на онзи огромен и трудноподдаващ се на точно обяснение феномен, който за удобство наричаме „британски хумор” и сме срещали къде ли не в книгите, пиесите и филмите. От нонсенс поемите на Едуард Лиър, през „Колко е важно да бъдеш сериозен” и афоризмите на Оскар Уайлд, та чак до скечовете на „Монти Пайтън” и техните постмодерни наследници, британският хумор се е превърнал в нарицателно за онзи вкус към смешното, който набляга на оригиналността, интелектуалната дълбочина, ексцентризма, бързината на въображението и мисълта. В него съжителстват в странни и неочаквани симбиози философската сериозност и неподправената глупост, сложната логическа последователност и откровената безсмислица, неподправеният реализъм и чистата фантастика.

Онова, в което постановката в Сатиричния театър определено успява, е да остане вярна на стила на пиесата и да предаде добре нейното съдържание. Стегнатият режисьорски вариант на Боян Иванов успява оптимално да съкрати и динамизира действието до час и половина, като напълно запазва художествената плътност на текста. В постановъчните ходове личи вникване и желание пиесата да бъде проследена в цялата нейна сложност и многозначителност, също както и в стилната сценография на Елица Георгиева, която прави сцената на театъра да оживее в меките цветове и характерни детайли от ретрофотографиите на Ервин Олаф, фантазиращи духа на предвоенна Европа от 30-те. Както винаги се случва в театъра, най-тежката задача се е паднала на актьорския екип. Четиримата изпълнители (Тодор Близнаков – Фройд, Силвана Пишимарова – Джесика, Веселин Цанев – Яхуда, Благовест Благоев – Дали) се хвърлят с отдаденост и професионализъм в странния лабиринт на действието, но невинаги успяват да намерят убедителните и точни ходове. Трупата се оказва по-силна тъкмо във втората, по-драматична и сериозна част на представлението, което успява да компенсира несигурността и прибягването до познати актьорски щампи в първата. Не навсякъде хуморът светва с цялата си яркост, а игровият потенциал на някои ситуации и реплики остава неразвит, но въпреки това остроумието на диалога и интригуващата композиция на действието успяват да прехвърлят рампата и да уловят зрителското внимание, като го изправят лице в лице с необяснимите страни на привидно най-познатите неща.

АСЕН ТЕРЗИЕВ