Елка Димитрова
За Георги Господинов мога да говоря доста. Не защото сме колеги и приятели. А защото ми е интересен. Интересен ми е с текстовете си. Интересен ми е с личността си. Това беше първото, което ми хрумна, докато обмислях днешната си малка реч. И покрай тези размисли се запитах: кога проявяваме интерес към нещата, към хората около себе си – чист, дълбок, смислен интерес? Моят отговор на този въпрос е: когато доловим близост у тях – въпреки различията. Когато съществуват различията и близостта едновременно. Когато съществува общият език. А за различията – те бездруго винаги са налице, защото, към каквото и да се стремим, всички ние, всеки от нас поотделно – сме различни.
И тук бих поставила три, може би реторични въпроса:
Как се става Георги Господинов?
На какво се дължи неговата популярност?
Само на текстовете, които пише ли, или и на качества и активност от един спектър, по-широк от писателския талант?
Моят личен отговор е бърз и лесен. Георги Господинов може би най-органично от фигурите в съвременната ни култура се вписва в представата за интелектуалеца – разбиран като културна фигура с обществен ангажимент и мисия. Нещо повече, ангажиментът, който си е избрал той, е към добри в общочовешкия смисъл каузи. Не към ефектни, крещящи, атрактивни идеи и послания, а към грижата за онова тихо, бавно, смислено у човека, което е тъй уязвимо и тъй насъщно необходимо във всички времена.
И тук ще припомня едно често произнасяно от него определение – „свестен“. Ако Георги нарече някого „свестен“, той му дава най-голямото етическо признание в своята нравствена скала. За незнаещите – нека припомня: „свестен“ идва от думи като „свяст“ и „съвест“.
На вчерашната си емоционална среща с българската читателска публика израелската писателка Хава Пинхас-Коен каза: „Мъчно ми е – мъчно не само за моя народ, мъчно ми е и за палестинците, и за хората от ивицата Газа…“. Мога да прехвърля нейните думи като „мост“, както тя би се изразила – мост от вчерашния към днешния ден. Защото от хората в литературата и изобщо от публичните личности, които познавам, Георги Господинов е най-удивително състрадаващият човек. Нито славата, нито успехът, нито наградите могат замъглят неговия усет към съдбата на другия, към участта на другите.
В случаи като днешния обикновено се казва нещо като: „За мен е чест да представя…“. За мен в случая по-естествената дума е „радост” – за мен е радост да представя Георги Господинов тази вечер като писателя, който получава Наградата за изключителен принос към поезията на фестивала „Орфей“. Голямата награда на един млад фестивал.
Тук няма да говоря за самия фестивал – идея и въжделение на Антон Баев, който той с енергия, близка до свръхестественото, и с южняшки ентусиазъм, но и с наистина високата класа на творческите си контакти организира вече за четвърта година. Ще спомена обаче, че поетическите присъствия на този форум досега винаги са били значими, интригуващи, категорично извън клишето на така наречената „фестивална поезия“, която често се оказва по-важна с готовността на авторите да участват, отколкото с поетическата стойност на самите текстове.
В този кратък обзор ще напомня, че предишният (първи по ред) носител на тази награда е големият, труден, но незаобиколим творец на българската литература Златомир Златанов.
Георги Господинов съвсем очевидно е емблема на друго време, друг език, друго мислене.
В някакъв смисъл той прави нежна революция в българската литература. Действително нежна, но подчертавам – устойчива. Или, ако използваме собствената му терминология – „невидима“ революция. В нейния спектър на действие влиза т.нар. „български постмодернизъм“, който, колкото и да се търси преди и около текстовете на Г. Господинов, е концептуално и литературно съсредоточен за пръв път и в най-овладяна и видима форма именно в тях. Стихосбирките му „Лапидариум“ и „Черешата на един народ“; „Естествен роман“ (последният, разбира се – роман, но дали това наистина се разбира от само себе си, когато го зачетем?) – те са в началото. Следват „Писма до Гаустин“, антологичната книга със стихотворения „Балади и разпади“, „Физика на тъгата“ (която за мен е ακμή-то на този тип многопластов и сложно виждащ („фасетъчен“ – по самия Господинов) поглед. „Времеубежище“, мисля си, е ново начало – пробив от постмодерното към някаква нова модерност – поне в пиковете, в които постмодерният разказ сякаш попада в есхатологичната фуния на пророчеството – понякога сякаш несъзнавано за самия себе си. И отново с Гаустин – вечно преминаващия и оставащ герой на Господинов – алтер его на автора си – негова сянка, но и съвършенство, и коректив.
Странникът и съмишленикът Гаустин – чудя се понякога, докато чета Георги, какво би бил той без Гаустин? Може би нещо като Гаустин без него самия?
Особено нещо са постоянните герои на един автор. И особено нещо са авторите, които умеят да отгледат постоянен герой. (Тук ще намигна към много различния, шеметен герой на Антон Баев – Спас Господов, който наскоро също отново видя бял свят.)
Сред книгите, с които Георги Господинов заема мястото си в българската литература, няма как да не отбележим и изключителните с фината си настройка разкази (в сборниците „И други истории“, „И всичко стана луна“), както и ценната му книга с есета „Невидимите кризи“, и разножанровите фрагменти на „Всичките наши тела“, и последната му стихосбирка „Там, където не сме“ – така пронизващо точна в заглавието си. Той е автор и на драматургични текстове: DJ (съкратено обаче от Дон Жуан – защото нищо при Г. Господинов не е точно такова, каквото се очаква, дори в къде по-фини детайли от тази словесна игра). Втората му пиеса – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“, с отделни свои фрази пък породи цял символен свод в съвременната ни култура. Литературоведската и критическата му работа е отделна тема, която бих оставила за други събития и контексти. Тук, както е редно, само изреждам (и то не съвсем пълно) приносите му за българската художествена литература.
Днес няма да говоря обширно и за поетиката, за есенцията на творческия свят на Г. Господинов. Но ще изтъкна онова, с което той за мен е най-разпознаваем.
Носталгията по нестаналото, по онова изплъзващо се място на принадлежност, вероятно доста родствено на романтическата родина – усещането за там, където не сме, което някак естествено прелива в емоционални хроноси като следобедите на света… Това са конструкти, така типични за Георги, които всъщност създават места и времена, по-налични, по-присъствени, по-обживени от онези, в които можем да пребиваваме физически.
Георги Господинов очевидно е писател на нюанса (в този смисъл нещо го свързва с Чехов, нещо го свързва и с Пол Остър). Във всичките си текстове – и в стихотворенията, и в разказите, и в романите, и в есетата, и в драмите – той винаги остава и лирик. А във връзка със спецификата на неговите жанрове, бих отбелязала – и есеист – метаговорител, който гледа малко отстрани – дори към най-силно преживяното, свързва го с друго преживяно, обмисля го. Изобщо – трудно е да се открие негов текст, в който да не чуваме „допълнителен говор“ – духа на мястото, спомена, емоционалната аура, която се провижда отвъд конкретиката на изказа.
Онези от вас, които познават пленителната картина на Борис Георгиев „Скитникът и неговата сестра“ (чието заглавие впрочем често е превеждано от немски и като „Странникът и неговата сестра“) – най-лесно ще си представят онова, което се опитвам да кажа – онази музическа нимба, която кръжи, бди, любовно съпътства човека – и в най-обикновените, и в най-прозаичните му преминавания през света.
Може би затова – заради тази нагласа, че никога не сме сами, че никога не можем да бъдем докрай лишени от красивото, човечното, от онова, малко по-високото… – може би именно заради този си усет Георги успява да не отговори на грубостта, да не влезе в лошия тон, да не се поддаде на примитивното в човешката чувствителност, независимо какво става около него и спрямо него. В отговор той излъчва ценности като емпатията (знам, че много се повтаря тази дума във връзка с текстовете му, но пък няма как да бъде заобиколена), излъчва ценности като човечността, свързаността на хората.
И сега, връщайки се към мотива за нежната революция, с който започнах, и към литературноисторическия прескок – от Златомир Златанов към Георги Господинов, който направих в началото, ще добавя и едно малко уточнение. Прието е в литературната ни история да се говори за Ани Илков като родоначалник на българския постмодернизъм. Аз обаче съм изкушена да отнасям т.нар. „постмодерна“ поезия на Ани Илков по-скоро към проекциите на огромния, автентично и пароксично парадоксален баща Константин Павлов – проекция, и то – обогатена с вкуса към гаменския език, чиято липса през 80-те години на миналия век вече е започнала да се чувства като празно място в българската поезия. Затова именно постмодерното ми изглежда приоритет на едно по-следващо, по-необременено от жлъчта на „голямата история“ поколение.
Към „невидимата революция“ на Г. Господинов бих отнесла и една усърдна, макар и привидно по-малко писателска в собствения смисъл на думата, работа – работата по четенето, по възпитаване на обществено отношение към четенето, по „заразяването“ на обществото с четене, с отношение към книгата.
И тук ще спомена отново мисията на интелектуалеца да излъчва послания, значими за общността, защото, каквото и да се говори, Георги Господинов е не на последно място обществена фигура, която (поне през второто десетилетие на XXI век) се ангажира с послания, важни за българското общество.
Нещо повече – той е един от малцината, които владеят езика – в онзи широк смисъл, в който понятието език не може да бъде откъснато от понятието мислене. Георги владее не просто умението да бъде разбираем, без да смъква нивото. Той умее да формулира послания, значими отвъд страстите на индивида. А колкото и да е странно това, у нас напоследък не са много творците, способни да се откъснат от напора на трудноудовлетворимия си АЗ – да говорят за и на българското общество, за и на света в многостранен, обективен и при все това – съчувстващ, модус – отвъд патоса на личните пристрастия и емоции, но с грижа и чувствителност към човека, към хората, към общността. Бих определила неговия социален език като език на златната среда. Това не е революционен вик в инфантилно героическия смисъл на думата, а перманентно променящ говор – променящ мисленето, живота, тона на срещите между „аз“ и „ти“, между „ние“ и „те“.
Слово при награждаването на Георги Господинов с Голямата награда на Международния фестивал на поезията „Орфей Пловдив 2021“ за изключителен принос към поезията, 14 май 2021 г.
