Том Едуард Филипс
Квартал
1
Кленови вретенца се въртят
в тишината на късното лято.
Сива котка се преструва на сфинкс
върху стена в тон с райетата ѝ.
Не се случва кой знае какво,
освен това, че Бети се прибира
в тръс у дома с парче пица,
шляпащо от устата ѝ.
Пред заключената дворна врата –
куп очукани етажерки:
един съсед ги измъкнал
от кварталната кофа за смет.
Бети зарязва намерения обяд
и запъхтяна се просва на пода.
2
„Дондуков“ пресича „Левски“
на Царските конюшни,
дето миналата пролет горяха,
и на човек му трябва време да схване
кога светва зеленото.
Пропускам шанса си втори път
и сега чакам на ъгъла
пред Датското посолство
с картина под мишница.
Портретът е на Невена Коканова
от ролята ѝ в „Тютюн”.
Пременена е с бяла шапка,
а очите ѝ гледат яростно,
но объркано, точно както
в прочутата нейна роля.
Портретът е увит в целофан,
но една жена от отсрещната страна
на „Дондуков“ се усмихва.
Може би гледката на чужденец,
понесъл портрет на
българска кинозвезда
с бяла шапка
ще е най-странното нещо,
което ще види днес.
3
„Много кучета има“,
каза Катя за тези стихотворения.
Е да, но има и птици.
Щеше да има и повече прилепи,
но тази година бяха твърде
нарядко, направо хич ги нямаше.
Така че ето ви
тюркоазено водно конче
от Южния парк
(където взехме
квакането на влюбени жаби
за хор от патици),
голям оранжев плужек
от Борисовата,
ранните пеперуди
зад Двореца на царя
и един гущер, лепнат
върху созополски зид.
Общо взето обаче
се придържам към „Чумерна“
с нейните птици и кучета –
макар и не точно
към онази бодлива стоножка
която – вкопчена, вкопчена
във вратата на банята ни –
просто отказа да мръдне.
4
На връщане от „Сердика“
видяхме само три коли
и няколко пешеходци.
Явно не всеки е успял да отиде
на светлинното шоу в Царевец
по случай Съединението.
Самотни гласове напрягат сили
да бъдат чути.
Светлината все още става за четене,
но аз имам нужда от лампата:
Пред „Бащата на яйцето“ от Борис Христов
„Впечатления от Африка“ от Русèл
прилича на документална сводка.
5
Може пък да е от значение
точно този мой завой
в страничната пряка или как
краят на лятото изглежда
около едно позлатено кубе
над улица „11-ти август“.
Не стигнах по-далеч от
„Заимов”, където ядох салата
в онова, дървеното,
наречено „Дървеното”.
Бръмбари-миризливки и лек ветрец
подсказват края на жегата –
макар есента да настъпва
бавно и слънчевият зной,
който прошарва страничната уличка,
да се застоява до късно заедно с
хлапетата, отново с училищни униформи,
пред празния магазин за сувенири.
Разбирали са това-онова майсторите,
боядисали апартаментите
в охра и розово.
6
Неделя е, чета, че имало нов разцвет
в историята на поетичните разцвети
и си блъскам главата върху тази
двузначност на възприятията.
Неволни преосмисляния –
макар че ще ми е трудно да кажа дали
в едно описание на сивата, масова тапицерия
на самолетните седалки би липсвало отношение.
Което пак горе-долу попада в десетката.
Да бъда тук, да виждам себе си тук,
да ме виждат тук, би могло да е
не по-малко въпрос на мнение.
Или пък те са въпрос на мнение, когато мисля за тях,
което, бих добавил, рядко се случва.
7
Като вземем предвид всичко –
всичко
може да бъде взето предвид:
може би едно-единствено
потъмняло стъбло на кактус,
пасажът от смляна канела
по перваза на прозореца
(сложена против мравки)
или лицето на човека,
който паркира колата си,
вдига поглед и ме вижда,
както си пиша на балкона,
миг преди да го спомена.
8
Сврака се стрелва към покрива
и плясва парче от небето
с опашка.
Не е семафор,
по-скоро предявяване на права.
Огърлица гълъби се люшва
между тази къща и отсрещната.
Не се пречкат един на друг
до момента, в който внезапен лъч
не ги запраща разкряскани
във фосфоресциращия въздух.
9
Сякаш неминуемо
два пауна се перчат
върху покрива на пристройката,
докато клиентите под навеса
са напълно отнесени
от алегоричния потенциал
на шоколадов лабрадор с очи на кошута.
Представа нямам защо всичко това
продължава да се случва.
На следващия ден ни поставят
в епицентъра на един монумент
да четем на гранитните фигури стихове.
Има някакво позьорство ала Ноел Кауърд
в тази неделна разходка
към обедното слънце
и проядените ар деко
превзетости на кино „Балкан”.
Остава ни само да минем
през тясна уличка с кръчми,
където празни бутилки
се подпират една-друга, почти
както временните им собственици
са правели снощи.
Това е. И един последен опит
да снимам паун.
10
Тази сутрин в 8:30 тунелът
под Централна гара
е празен.
После за кратко се изпълва
с хора от Перник,
дошли на работа с влака.
Цял час след това – ни
пристигащи, ни заминаващи.
Седя на 11-ти коловоз
и гледам сенките как
се движат по плочника
и надолу по раираните комини
на електроцентралата.
Пропищява дизел, докато
го чифтосват с нашарени
от графити вагони.
Тагът на лятото
BUE beshe tuk е тук,
както са и изтумбените рисунки
от нюйоркското метро.
Може наистина всичко, което имаме, да е времето,
но моето не го нося със себе си.
Минутите се самоунищожават
върху таблото с разписанията.
Едно стихотворение прави опит да се роди
между металните седалки и
обраслите с бурени релси, до момента,
в който влакът от Истанбул от 9:35
идва точно в 9:35.
11
На надморска височина от 550 м
към тази оранжева къща, в чийто двор
съвестният учител по музика редовно
почиствал листата и имплодиралите смокини,
досега не е имало такъв интерес.
Не че точно на мен биха ми доверили
какво се случва там, нито пък бих могъл
да отгатна защо повеи на парфюм достигат
чак до нашия балкон или пък разни мъже отвън
си шептят един на друг на английски.
Днес е ден на доставките
и всеки иска да снима
нещо си там отвъд
периферното ми зрение.
Времето постига най-добрата си имитация
на неподвижност – точно както правеше
през всички онези години в неделите,
когато на връщане от кръчмата
родителите ми задрямваха от двете страни
на тлеещия дънер в камината.
12
Писъците на бързолетите
отстъпват пред острия грак
на черните врани.
Убийството им ще излезе наяве –
но не и днес, когато
все някаква топлина
успява да дойде
от слънчев лъч, отразен
в прозореца на съседа.
И не, не зависи чак толкова
от смяната на сезоните:
сойките вече не се боричкат в смокинята,
както правеха преди две есени.
13
Можеш погрешно да разчетеш лицето на този старец като тест.
Като почти съвършен отпечатък на всичко,
което – би си помислил ти – се е объркало
в една седемдесетгодишна история. Всяка бръчка
отговаря навярно за десетилетие.
Само дето това си е просто той, чака на светофара,
докато оранжев трамвай се врязва в опита му
по време на час пик да пресече „Ботев”,
а от отсрещната страна жена по анцуг
е вдигнала малкото си дете на слънце.
14
Случва се. И разбира се, боклукчийската кофа
е разнебитена, а ние се редим край
вирнатия тротоарен бордюр.
Не че някой би си изпуснал автобуса
от спирката пред магазина
за дрехи втора употреба.
Всички, които напускат София,
се изплъзват от пътните разклонения
и потъват в тунела на „Сливница“.
Само дето облаците наистина се разнасят
и въобще има нещо в тези
безкрайно долитащи самолети.
Тук и пристигнахме – в едно време
не по-различно от познатото,
в нашата застлана с плочки кръчма,
кръчмата на ъгъла, където
„Чумерна” свива наляво
и някак си се стеснява, изчезва
между измазани стени и прозорци с решетки,
а останалата част от града, видяна оттук,
се простира точно както си я бяхме представяли,
както я помним от географските карти.
Превод от английски: КРИСТИН ДИМИТРОВА
