Как ти дойде идеята за този албум? Имаше вече определен набор от снимки, които можеха да се обединят под надслова „Литературна София“ и след това с проекта в главата си направи още, или първо дойде идеята и чак после направи и снимките?
Определено идеята. Разбира се, имах някои снимки отпреди това, но те бяха повече градски фотографии на хора, които четат, някои книжарници и зимни кадри. Имах и идеи, като бюрата на известните ни писатели. Тя лично ми стои в листа за реализация отпреди 2-3 години. И честно казано, се вля перфектно между кориците на книгата.
Издателство „Кръг“ направи всичко възможно тази идея да бъде облечена перфектно в красиво издание. Наталия Чайкина е уникален дизайнер за фотографиите ми. А Златина Димитрова се справи с нелеката задача да съкрати текстовете, за да имат подходящ вид.
Забелязва се, че в подбора ти отсъстват монументални кадри на известните софийски места и сгради, свързвани с литературата и словото въобще. Някъде прочетох, че си искал не да снимаш Народна библиотека, а направо да влезеш в нея и да я заснемеш отвътре, отблизо. Опит да избегнеш клишето ли е това?
Напълно и тотално бягство. Всеки знае как изглежда Народната библиотека отвън. Нарочно пропуснах да снимам някои по-важни библиотеки външно. Целта на „Литературна София“ е да покаже тайната есенция на тези места. Какво има зад външната обвивка на най-голямата библиотека в България е много по-интересно, отколкото поредния кадър на сградата.
В албума има много ценни находки: от една страна, кадри, които човек би могъл да види и сам, но вероятно не би забелязал без твоята снимка. Има и фотографии на ценни издания, които не е толкова лесно да бъдат видени. Разкажи повече за това как се добра до „Рибния буквар“ например. Трудно ли беше?
Първо: благодаря на Националната библиотека за огромното доверие, което ми дариха. Без това позволение едва ли щях да видя най-ценните книги на България. Оставиха ме да работя върху книги като Добрейшовото евангелие, История славянобългарска, „Видрица“ и много други национални богатства. Това си бе сбъдната мечта, не само като фотограф, но и като запален читател и богослов.
Албумът ти съдържа над 100 фотографии, обединяващи литературата и града. Изненада ли те нещо, докато правеше снимките и подготвяше изданието за печат? Откри ли нещо ново за себе си?
В процеса на работа изникнаха изключителни истории. Някои, като историята за портрета на Стилиян Чилингиров, не успяха да влязат в крайния вариант на книгата. Тя е следната: През есента на 1900 г. в редакцията на сп. „Звездица“, където живее по неволя 19-годишният Стилиян Чилингиров, влиза художникът Петър Морозов, донесъл току-що направени от него ребуси за деца. Чилингиров споделя, че очаквал Морозов да бъде старец, тъй като по това време само възрастни се занимават с изготвянето на ребуси. Оказва се, че са почти на една и съща възраст. Морозов е роден през
1880 г. в Русе и по това време учи в първия випуск на Държавното рисувателно училище (НХА) под ръководството на професорите Иван Мърквичка и Ярослав Вешин. Между двамата се установява приятелство. Чилингиров харесва Морозов заради свободата на нрава му и решението да се препитава само от това, което нарисува. Още от първите им срещи русенецът иска да направи портрет на младия писател. След години увещания той най-накрая се съгласява и отива да позира на Морозов в апартамента му на ул. „Цар Шишман“. Сложили статива и две кутии с цигари. Чилингиров пали една цигара, а художникът започва да рисува. Когато портретът е готов, Петър му го подарява. „Сега – пише писателят в спомените си – тоз портрет е у дома и представлява една от най-впечатляващите украси в дома ми“.
Днес портретът на Стилиян Чилингиров от Петър Морозов се намира в литературния му кабинет на бул. „Дондуков“ № 95Б, с вечно запалена цигара в ръка.
Други, каквито са орехът на Елин Пелин в Байлово, потайностите на Университетска библиотека и историята на пл. „Славейков“ ми показаха, че София има още какво да предложи и далеч не е изчерпана от своето очарование. Просто трябва да се погледне от друг ъгъл. Още по-красиво е, че този ъгъл е ръб на книга.
Създаването на подобен албум неминуемо увековечава образа на града за бъдещите поколения. Нещо като моментен портрет на София, с нейните актуални и исторически гледки, хора, артефакти. Имаш ли усещането, че си част от опазването на паметта на столицата?
Силно се надявам да е така. Все си мисля, че след 30-40 години София ще е променена още повече. Ще се появяват други лица, сгради, читални и библиотеки.
Един приятел наскоро ме запита дали мисля, че книжарниците, които снимам, ще съществуват след 5-10 години. Истината е, че повечето от тях най-вероятно ще изчезнат. Силно се надявам да не съм прав, но ако погледнем кадри от 30-те, 70-те или дори 90-те, ще открием колко много в действителност са изчезнали, а и колко други са се появили, разбира се. Но май това е целта на книжарниците – да проблясват като искри, да ни дават знания и приключения и да изчезват.
И това е целта на подобен албум. Да запамети града такъв, какъвто е в момента, за да остане.
Остана ли нещо, което си искал да заснемеш, а не си успял?
Не мисля. Само такива, които не успяха да влязат в книгата. Може би най-големият ми пропуск е свързан с невъзможността поради несъществуване. Искаше ми са да заснема къща или музей на някоя от нашите велики жени-писатели. За съжаление, такива не съществуват. Можем да видим къщите на Вазов, Славейкови и Елин Пелин, но няма как на Белчева, Габе или Мутафчиева.
Странно е. Една Свобода Бъчварова е в пъти по-добра от почти всички български писатели. Това, разбира се, е лично мнение на читател. Може би някой някъде е определил, че жените-писатели не заслужават един музей в София. И все пак не мога да се съглася с такова несъществуване.
Накрая няма как да не попитам литературен човек като теб – какво прочете през наближаващата към своя край 2021 година и какво ти хареса най-много?
Лично голямо откритие за тази година е Евгений Водолазкин. „Авиатор“ и „Лавър“ са чудно красиви истории. „Клара и слънцето“ на Ишигуро ме удиви, но ми хареса и с друго. Книгата излезе в същия ден, когато и в англоезичния свят. За пръв път имах възможността да бъда наравно с целия книжен свят. Благодаря на изд. „Лабиринт“ за това. И още: Бърдаров, Господинов, Карастоянов, Шпатов, Оруел, Азимов, Гьоте, Мопасан. Завърнах се в лоното на Алигиери за 700 години от смъртта му с „Нов живот“ и „Божествена комедия“, която чета за пореден път. Тази година определено бе богата на книжни преживявания.
Разговора води ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
