Сборникът с разкази на Красимир Димовски „Момичето, което предсказваше миналото“ („Хермес“) излезе тази година след няколко десетилетия, в които авторът не беше публикувал нова книга. Затова пък разказите незабавно предизвикаха заслужения възторг на критиката и читателите и се радват на повече от топъл прием. Всички истории са разказани от деца, времето е някъде в първата половина на XX век, а мястото – между Могила и Могилчица в Родопите. Голямата история диша в малките стъпки, които тичат по безкрайния свят, затворен в границите на тяхното (и на автора) село, изследвайки с предвечната мъдрост на детските си сетива несъвършената, болезнена, смъртна територия, която представлява животът на възрастните. Но не толкова сюжетите, колкото неподражаемият авторов глас и стил е обект и на моето възхищение. Вълшебен, поетичен, силно образен, на места „измислен“, Димовски създава един общ език на детството. Един възкресен предисторически Вавилон, на който някога може би всички сме били способни да мислим и преживяваме реалността. И да прорицаваме за онова отвъд нея.
Книгата „Момичето, което предсказваше миналото“ се появява след дълги години, в които не сте публикували…
Винаги е по-добре да пишеш без да говориш, отколкото да говориш без да пишеш. Познавам някои писатели от втория вид. Вече не са ми симпатични.
Творческо ли беше в този смисъл това публично мълчание? Дали писането е състояние, в което един автор пребивава независимо от външните резултати?
Ако си наложиш да мълчиш, е глупаво. Ако ти наложат да мълчиш – е цензура. Ако мълчиш театрално – е непочтено. Понякога обаче мълчанието те облъхва като южен вятър и ако случайно в този миг в теб са се заиграли някакви снежни мисли, става добре. Такова мълчание е красиво.
А дали писането е състояние – на духа, да речем, – не знам. Сигурен съм само, че духът е в състояние на писане. На творене. Без това той ще си остане един статичен дух, който изпълнява желания, а човечеството ще си ожулва дланите от търкане на вълшебната лампа. Боя се, че в момента сме свидетели на такъв световен процес. Западният тип човек, към който и ние вече донякъде принадлежим, протърква своята цялост, нарушава я, за да може да получава все повече. Не го казвам с упрек, консуматорското общество е доказало исторически своята продуктивност. Опасното е само, че не сме в Древния Рим, а твърде близо до раждането на изкуствения интелект, който, за жалост, ще спечели безапелационно автоматизираната игра, наложена от автоматизирания човек-консуматор. Така духът, който е в състояние на писане, ще остане единственото убежище на тези, които все още искат да останат хора. В този смисъл духът творец ще се окаже спасител на човечеството. Казвам го без помпозност, но с безпощадна увереност.
Значи все пак си заслужава да пишеш при всякакви обстоятелства, независимо дали публикуваш?
Не знам дали си заслужава, или не. Както и дали ще е справедливо човечеството да оцелее и при втория потоп в образа на изкуствения интелект. Греховете, за които то е било наказано при първия, са като детска игра в сравнение с тези, които натвори през XX век. А най-големият му грях е мащабен: вече може да вкара потопа в язовир – за прехрана, но не може да се вдъхнови от бученето му като Ной – за промяна. Боговете могат да се смилят над недохранения, но над невдъхновения – никога! Казва го моят герой от „Ловецът на русалки“, книгата с 4 новели за любовта и яростта, която предстои да излезе.
Какво се насъбра или изгуби през времето на мълчаливото ви писане?
Когато една новела е добра, тя може да престои десет, двайсет, трийсет години без да се „развали“. Същото се отнася за картината, за скулптурата… Хубавото при тях е, че не се нуждаят от моментална външна оценка, за да просъществуват. За разлика от една усърдно репетирана пиеса например, която няма как да се постави след тридесетина години поради биологичните особености на актьорите. В този смисъл писането дава свободата на избора – най-вълшебната от всички свободи. Имаш ли избор – насъбираш и губиш. Нямаш ли – само губиш.
Разказвачите на всичките истории в книгата ви са деца. Какъв всъщност е начинът, по който децата мислят и разказват света? Как намерихте езика им и какво ви помогна да се вживеете в него?
Да, деца са. Но така е само в „Момичето, което предсказваше миналото“. От стила си на писане човек не може да избяга – той е като съдбата, подобен е и в другите ми книги, но „Момичето“ е единствената, в която историите за възрастни са разказани от деца. И ще си остане сама. Няма да пиша още такива – не трябва, а и не мога. Рискът с „експеримента“ деца да разказват за възрастни, а не както е редно – възрастни за деца, се оправда, книгата се приема чудесно от читателите, трогнат съм от писмата им във фейсбук, а някои дори ми подсказват невидени от мен неща.
Споменах за експеримент, но всъщност тази книга не съм я замислял. Дойде си при мен. Стоях в колибата в Яврово и се измъчвах над един разказ за вдовица, която се смее. Обдишвах го как ли не, но все не ставаше. Поразходих се около колибата, където като деца бяхме разиграли и преживели почти всичко, за което щеше да стане дума в „Момичето, което предсказваше миналото“, после седнах и потръгна. Тази стилистика някак изведнъж ме налетя. Дотогава не бях писал по този начин. След това, с годините, се разля не само в тези разкази, но и в новелите от „Ловецът на русалки“, и в романа „Дневникът на една П“, който също предстои да излезе.
Та така – не съм се вживявал в този език, той се вживя в мен. Енергията, която децата оставят по тая земя, е толкова силна, че ако имаш късмета да я настъпиш, тя може да премине като ток през тебе и да ти удари мислите. Ако не се побоиш – може и да ги освети.
Има ли я и каква е тъмната страна на детството – защото отдавна, особено писателите, не приемат, че то е територия на защитеност, невинност и безгрижие? В тази връзка пишете, че възрастните „не могат да си представят, защото оцеляват“, но няма ли и в детството поводи за „оцеляване“?
Възрастните не могат да си представят, защото оцеляването им се е превърнало във форма на съществуване. Без значение дали населяват пещера или офис в Ню Йорк. Ужасът от евентуален провал, от евентуална загуба, е стресиращият им спътник до гроб. Те живеят по правила – по правилата на пещерата или на офиса, и то толкова строго, че в покрива на живеенето им няма и пролука, през която въображението да се извие като пушек между плочите и да оцвети небето над тях.
Децата също оцеляват, понякога и чисто физически, но при тях форма на съществуване е въображението, не оцеляването. Те нямат в такава обреченост страховете на възрастния от смъртта, от провала, от загубата, от нарушението на правилата или от изпадането им от тях. Те преценяват света, доизграждат го и го дорисуват, защото имат достатъчната сила, достатъчния хъс и достатъчното време за това. А времето и пространството при тях няма нищо общо с това на големите. Времето при тях тече много по-бавно, а пространството не само е по-огромно, ами и често се свива, така че не винаги децата трябва да пътуват, за да стигнат от точка А до точка Б. Те просто си живеят едновременно и в двете.
Децата също имат своите страхове, своите тъмни страни – отмъстителността, злобата, алчността не са чужди на детския свят, но разликата е в това, че те не ги носят с тази фанатичност на възрастните. Живеейки във въображението си, те могат инстинктивно да се съмняват или да вярват, но никога фанатично.
А територията, която населяват, е всичко друго, но не и на защитеност, безгрижие и невинност. Те са загрижени за много по-мащабни неща от големите: как например да се изобрети лекарство за вечен живот. А същество, което мисли в такъв мащаб, не може да бъде защитено, а още по-малко – невинно. Невинен може да е един много стар монах, да речем.
Но каква е разликата между мъдростта на детството и мъдростта на дълбоката старост?
Едната поучава и наставлява, другата открива и създава. То е все едно да сравняваш мъдростта, осенила Колумб миг преди да открие Новия свят, и мъдростта на стар учител, който обяснява Стария свят.
Мъдростта на детето идва от света, от който още никой не се е върнал, казах го това в един разговор с Деян Енев. То се появява с нея, не я трупа в житейския път. Изразява я с малко думи, много инстинкти и цветни действия. После цветовете изчезват и идват институциите. А след това, когато станеш тухла в стената, не е голяма утеха да си мъдрец.
Дали и как литературата, която по презумпция се занимава само с миналото или с настоящето, се свързва и с бъдещето? И на кое всъщност принадлежим по-силно – на бъдещето или на миналото?
Много учени твърдят, че миналото, настоящето и бъдещето всъщност са едно, всичко се развива едновременно, на една времева плоскост. Твърдят го и пророци, които на тази база предсказвали. Подобно нещо твърди и момичето, което предсказва миналото. А на него аз не мога да му вярвам. И затова смятам, че най-силно принадлежим на едновременността, която побира минало, настояще и бъдеще.
Освен деца, разказвачите, с изключение на последния обединителен разказ, са момчета. Защото: „Момчетата могат да разказват. Момичетата могат да предсказват“. Бихте ли обяснили защо виждате това разделение именно по пол? Питам и заради това, че поне според мен голямата част от литературата ни традиционно тегне към алфа-мъжкото разказване, език, образност. Че за „важни“ обикновено се приемат социално-исторически, а не „интимни“ романи (каква би била у нас съдбата на „Заеко, бягай“ например)… Или си въобразявам?
О, въобразявате си, Антония. (Смее се.) Може би ако бях изживял детството си като момиче, щях да го напиша обратното, казвам го на шега, разбира се. Литературата е нещо много по-дълбоко от главите на някои брюкселски чиновници. Това, че ще наречем Снежанка „то“ и ще я рисуваме чернокожа, само ще е свидетелство за бъдещите поколения, че и в нашата епоха е имало мисловни джуджета. Равенството между половете съвсем не е толкова буквално, но това е друга, много сериозна тема.
Татко ми е обяснявал защо някога само мъжете са разказвали вечер до огнището – те единствени са излизали извън селото или са ходели войници, или на война. Но пък в село е имало и една знаменита предсказателка. Така че за света, който описвам, това е така, освен това е казано и метафорично.
Нелека е съдбата българска, затова и част от литературата тегли традиционно към „мъжкото“, но това не е определящо. Може да тегли и към „женското“, и към социалното, и към историческото, и към интимното и любовното, или пък към всичко в едно като в гениалната „Сто години самота“. Определящи са само две неща: дали литературата е хубава, или лоша.
Мислите ли, че бихте могли да напишете сборник със същата концепция, в който обаче разказват днешни, съвременни деца?
Едва ли. Дистанцията във времето помага да видиш световете от птичи поглед. Как иначе да ги осмислиш, ако за малко не си птица?
В една от преписките ни покрай интервюто споделихте, че „ужасно важно е как разказваш, дори смея да твърдя, че е малко по-важно от това какво разказваш“. Тъй като напоследък се сблъсквам с това, един съвсем цинично-практичен въпрос: не е ли то рецепта за загуба на много съвременни читатели, за които сюжетът стои много над „разказването“ му и които приемат за добър стил един съвсем рутинен, неутрален, практичен език, чрез който до тях лесно да достигне голата история?
О, да разказваш една гола история на лесно достъпен, рутинен, неутрален, практичен език, която да достигне до максимален брой читатели с рутинен, неутрален, практичен вкус, е супер. Има само една малка подробност: абсолютно ненужно е да се пише името на автора. Та какво значение ще има дали тези истории на универсален език са разказани от едни бъдещи Стайнбек, Йовков, Маркес, Ъпдайк, Моравия, Сервантес, Омир, Кафка, Джойс, Ларш Густафсон, Борхес! Никакво значение няма да има. Защото авторът – това е стилът.
Представете си, че художниците започнат да рисуват в един практичен, универсален стил – работници, работнички, строежи, изпипани „като живи“. (Сталин и Хитлер опитаха да го наложат.) Или разголени хубавици, пак като „живи“. Или натюрмортчета като на „снимка“. За неподготвения зрител в една изложба най-голямата тегоба е да открие сюжета, сиреч – какво аджеба е нарисувано. И ако не го различи, определя картината за цапаница. Ако рисуваш за този зрител, продавай картини в интернет на воля. Ако пишеш за този читател, продавай книги на воля. Само дето ще е по-почтено да продаваш суджуци, да ме извинят производителите.
Повече от сто години вече живописта е стил – там е и сюжетът, и пътят, и истината, и животът. Затова и слънчогледите на Ван Гог са единствени в света. И това е достатъчната вина и достатъчната причина да го има изкуството.
Аз съм силен привърженик на добрата, занимателната, интересната история. Една книга трябва да е четивна, увлекателна. Но без стила, който те отличава от останалите братя по перо, без философските пластове под тази история, книгата си остава едно занимателно четиво. Което на всичко отгоре няма как да се конкурира с всичко останало в съвременната развлекателна индустрия.
Затова, мисля, трябва да се пише увлекателно, но със стил. Да пишеш тежко и да се чете леко. И който открие пластовете – добре. А който се плъзга отгоре – попътен вятър! Стилът е спасението на литературата и от задаващия се изкуствен интелект, за който споменах. Защото съвсем не е далеч времето, когато един робот ще напише един много по-заплетен универсален криминален роман от човека.
При Керана Ангелова говорят за „странджански“ магически реализъм. При вас можем ли да говорим за „явровски“ – или пък не мислите, че той присъства в текстовете ви?
Явровски магически реализъм звучи добре. Само че ще съм много по-радостен, ако явровското магично, което, надявам се, нося в себе си, се назове по друг начин. Магическият реализъм си е за Маркес. Както казваше Радичков, всички говорят, че Букурещ е малкият Париж, но никой не казва, че Париж е големият Букурещ.
Няма как накрая да не полюбопитствам и какво четете напоследък, но и след като споменахте толкова световни писатели, кои любими авторови гласове можем да дочуем през собственото ви писане?
Когато бях малък, четях „Сто години самота“, но сега, когато пораснах, вече чета „Сто години самота“. Казвам го, перифразирайки Фокнър. И пак на шега – наскоро в един политически коментар написах, че Кирил Петков изгуби десетки хиляди избиратели, споменавайки само един писател, който трябвало да влезе в учебниците. В същия миг той беше намразен от всички останали пишещи, от техните роднини и учинайки. Аз няма да ставам политик, но уважавам учинайките.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
