Антония Апостолова
Кой не би продължил да чете книга след начало като „Напоследък в Грейщад се случваха някои твърде странни неща“ – та веднага да разбере какви ще се окажат те? С въпросното класическо, написано като по учебник въвеждащо изречение започва романът на Момчил Миланов „Лято в Бурландия“ (Аквариус, 2021). Признавам, че още след първите няколко страници изпитах желание да спра и да го започна отначало, този път с осемгодишния си син – възрастта, на която е и главният герой Щерн. После размислих. После отново. Просто с книги като тази никога не можеш докрай да си сигурен дали всичко в нея ще бъде разбрано от едно дете, нито пък дали ще бъде спомнено и припознато от един възрастен. И тъкмо в това е тяхното непреходно обаяние.
Разказани с въображение, достойно за историите на Джани Родари, и изпълнени с вълшебни герои, които напомнят на атмосферата в „Майстора и Маргарита“ (котколисът Кугел и наблюдението, че „открай време хората не обичат котки, които ходят на два крака“, са директно намигване към Бегемот на Булгаков), събитията в романа се разгръщат в уж неопределено време и място. Много от социално-политическите, културните и топографските маркери обаче няма как да не ни напомнят София и родното минало, в което поне според моето усещане се смесват белези и от царско време, и от прехода, но най-вече от епохата на социализма. Нима столицата ни не е действително един „сив град“, който тук срещаме под името Грейщад, мястото на събитията в романа? А и какъв по-роден пейзаж от този, видян от един пътуващ през провинцията влак: „Пръстът му сочеше към тлъстия облак, дървото с гъста сянка, електрическия стълб, полегнал на една страна, запуснатата кантонерска будка. Е? Ами това е… нашата страна – каза татко му и това като че ли беше достатъчно“.
Също като в сънищата, които заемат основно място в романа и си имат собствено министерство, светът от „Лято в Бурландия“ губи своята сигурност и еднозначност, той е ту познат, ту непознат, неопределен и флуиден. Странните, предимно германоподобни имена на места и хора се редуват с изцяло български. Аристократичният привкус на порядките и обръщенията съжителства с тези на други класи. Логиката на дипломатическата професия, наследствена в семейството на Щерн, се застъпва с тази на социалистическата цензура („Не разбирам как така хем трябва да казват истината (дипломатите – бел. ред.), че хората да им вярват, и хем да не я казват, за да не се издадат?… Те не лъжат, просто внимават какво говорят… и понякога се налага да мълчат. И вкъщи? И вкъщи – потвърди баща му. Аха. Значи лъжат в името на общото благо? Нещо такова“).
Куп други са маркерите, по които можем да разпознаем собствената си територия в преплитащите се времена от света от романа: бабите черпят с лимонови резенки и шоколад „Кума Лиса“, а в сладкарницата се предлагат баклава и скалички; рафтовете в магазините често зеят празни, а датските бисквити са лукс в дефицита; невинните хора по улиците чупят витрини и палят автомобили; има вестници като „Телеграф“ и (явно партийните или дяснонационалистическите „Щурм“ и „Юмрук“); малките тиражи държат хората в неведение, но така или иначе „новините не се научават от вестниците“; нивото на река Дунав в сантиметри в три следобед е институция; има режим на тока вечер; има и подли плочки, които пръскат; интелектуалецът трябва да се „дегизира“ при пътуването си в провинцията, за да се слее с пролетариата („махнал е кръглите очила и е нахлупил кепе“); бъдещето е нещо, „за което всички говореха, но никой все още не бе виждал“; кръглите значки гарантират на силните, че каквото и да сторят, ще са от правилната страна на закона; „угодническото съучастие на стоящия отстрани“ боли повече от всичко; петте века, неназовано директно на какво в романа, битуват също като днес в травматичните предразсъдъци: „Госпожата прескачаше петте „срамни“ века със замах, сякаш бяха безкраен коридор, който трябва да бъде изтичан със затворени очи. Всички ненавиждаха тази част от учебника, дори учителите“; зловещите „двуглавци“ със сиви униформи и празен поглед биха могли да са и агентите/функционерите на комунизма, и мутрите на прехода, и неонацистките агитки на расатевци от днес; принципът „Който не е с нас, е против нас“ ръководи хулигана, чийто баща работи в полицията, в по същество класовия им сблъсък с дипломатическия син Щерн… И така нататък и така нататък.
Още преди да разбера, че авторът сам е определил книгата си като „политически роман за деца“, си помислих съвършено същото – че това е нестандартен, неклиширан, приказен начин, по който може да бъде разказана близката ни история. Достъпен и за деца начин, за който изглежда никой не се е сетил досега. Властта и методите, по които се управлява тя, на пръв поглед не е тема, подходяща за малчугани, но де факто е част от много класически приказки, и Момчил Миланов определено е успял да я „разкаже“. В небето над Грейщад се спуска нещо между балон и дирижабъл („балон“ тук може да се приеме и в преносното му политическо и медийно значение). Предстои особен преврат, замислен от притежателя на устройството барон Нулде, самият той еманация на до болка познатата ни фигура на „спасителя“ – по същество диктатор, личност съмнителна и зловеща, макар и прикрита зад обиграното лустро на благодетел, който иска да филтрира сънищата на гражданите с популисткото обещание да ги направи по-щастливи. Със силата, която имат полуистините в такива уста, правдивостта на думите му, че „Ние сме това, което сънуваме“, заглушава заплахата по този начин да упражнява контрол върху най-чистата и интимна територия в човешкото съзнание.
Отказът на Щерн-старши да се поддаде на опасната харизма на барона ще му струва много, но спасението ще дойде не откъм отсамния свят на големите, а благодарение на въображението и фантазията на сина му, защото именно те са способни да ни пренесат оттатък, каквото и където и да означава това. Със сигурност там, където паспортите и границите нямат значение (дихотомията тук и там е силно изразена в текста и малкият Щерн често разсъждава над нея). Именно благодарение на смелостта на въображението си той тръгва след непредставимото, без да пита как е възможно то. Упрекът на учителката му по литература, че в преразказа си „си доизмисля неща, които ги няма в оригинала“, всъщност ще се окаже рецепта за избавление и изход. Защото в списъка с непростими неща на момчето на челно място присъства именно липсата на въображение. Едно друго, по-ранно негово спасение (от преследвачи) пък се случва в църква, в сцена, която поразително напомня последните кадри от грузинската филмова класика „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе и репликата на старицата от нея: „Защо е път, който не води в храма?” („И едва когато забеляза очертанията на църквата, разбра, че е стигнал много далеч, повече, отколкото е стигал когато и да било преди“, пише Миланов).
Неслучайно баща и син носят едно и също име, същото като на разстреляния дядо-дипломат, вярвал докрай, че трябва да служи на държавата. Самостоятелният и независим ум и воля на малкия Щерн е своеобразно продължение на тази семейна линия на честта. Връзката между тях е близка и топла, а отсъствията на бащата поради естеството на работата му е болезнено усещано, макар че според Щерн-старши посолството, също като храма, е още едно място, където можеш да се скриеш. С татко дипломат и майка, неспособна изцяло да се свърже с детето си, да се претвори в отговорен родител, равнодушна към света и потъваща все повече и повече в своя, отделила се от семейството, за да стори място на друга жена, Щерн е самотно дете. Ето защо преди всичко останало „Лято в Бурландия“ е най-вече история за детската самота и подземните тунели на спасението от нея чрез фантазията. Ала дори когато предлагат на Щерн родителите му да бъдат наказани „за тяхното безотговорно отношение“, той разбира: „Но вие не наказвате тях, вие наказвате мен“. И знае, че трябва да пусне майка си в своеобразна прошка, така както обещанието никога да не бъде напуснат (от любимата си баба) няма как да бъде спазено в логиката на смъртния свят.
Оптимистична или песимистична е тази книга? Съвсем честно – не знам. Социалният песимизъм присъства в повтарящото се „нищо добро не ни чака“. Да, може би обществената, социално-политическата история няма повод за оптимизъм – той принадлежи единствено на силата на индивидуалното човешко въображение, на способността на човешкия дух да се издига високо, над нещата (в случая дори буквално, чрез летящия Траумвай – игра на думи с немското Traum, едновременно „сън“ и „мечта“), да се изплъзва чрез фантазията, за да стигне своята обетована Бурландия. Тъгата от съня на Щерн обещава, че ще идва често, защото тук ѝ харесва и хората са добри и я познават. В монолога си тя изрича мрачно предсказание, което днес можем да приемам за сбъднало се в гражданското ни общество: „Той ще порасне (тя кимна към Щерн), а вие ще се превърнете в шкафове като тези, да, точно така, и тя се усмихна, от което го побиха тръпки. Ще бъдете все по-неспокойни, нищо няма да ви харесва, но и нищо няма да искате да промените“. И все пак процеп за надежда е оставен – надежда да не стигнем до мястото, където вече е невъзможно човек „да отговори на въпроса дали душата си е издълбала скривалище от страх, или страхът си е направил пристройка от душа“. Трябва просто да мине време.
Впрочем не съм съвсем съгласна с твърдението на автора за моралния релативизъм на романа, що се отнася до героите. Да, може би някои от тях не са, както това повелява логиката на приказката, нито изцяло добри, нито изцяло лоши (или по-скоро са и от двете по-малко), но във възприятието си ние ги разделяме тъкмо така, по приказному. Дори и краските да не са съвсем черно-бели, цветовете са ясно сгъстени и е наистина невъзможно да не усетим кой застава тук и кой там от двете страни на истинното – дори когато то е под формата на вълшебство.
Особена е гледната точка в романа, която непрекъснато прескача – нарочно или не, не знам. Имаме ту всевиждащ разказвач, ту перспективата сякаш принадлежи изцяло на гласа в трето лице на малкия Щерн, който и по детски, но и неочаквано сериозно и зряло (защото трябва да отдадем това на децата) наблюдава и разсъждава за света около себе си, ту накрая пък разбираме, че през цялото време е разказвал друг участник в събитията, който пренася разказа в „аз-форма“ в последните страници. Цялото това объркване на гласовете в крайна сметка обаче стои някак на място, загатва за една флуидност на възрастта. Така че Щерн-старши е все още способен на детска чистота, достойнство и непрагматичност, за които в света на големите трябва да се заплаща. А чувствителното дете Щерн, който съвсем символично е далекоглед, виждащ надалеч, е способно на надвременни, зрели прозрения благодарение на сетивата си. Тези сетива са донесени от света, от който се е е появило (по думите на един друг „детски“ разказвач – Красимир Димовски, който казва в интервю за Култура.бг, че „Детето носи мъдростта от оня свят, познанията от оня свят, които са закодирани в него под формата на инстинкти. На безпогрешни инстинкти“).
Почти няма излишна дума в тази книга. Нейният език е като от старите приказни книжки на детството ни – кокетно старомоден, елегантно ироничен, почти аристократичен (от време на време все още на децата се говори на „вие“). В крайна сметка позабравена наслада е да се чете дори само за ежедневните битови събития от живота на едно момче. Определено препоръчвам „Лято в Бурландия“ – и на непорасналите възрастни, и на порасналите деца.
Момчил Миланов, „Лято в Бурландия“, изд. „Аквариус“, 2021.
