Общуването между живи човешки тела и съвременните дигитални технологии оживява категорията „дигитално”, а телата „проговарят” в интерактивния танцов спектакъл „Азамен”, чиято премиера беше по време на „Панаир на младите 2012” в Младежки театър „Николай Бинев”. Този проект на дигиталната художничка Албена Баева, сценографката Петя Боюкова (създателки на платформата “Runabout project”), танцьорите Александър Манджуков и София Георгиева е вдъхновяващ експеримент, пораждащ нов подход за изразяване и чувстване на танцьора/аза на човека в днешния български театър. Чрез специално създадена компютърна програма и безжични костюми със сензори за движение човешкото тяло влияе върху дигиталната медия, управлява я, така самото то, движейки се, танцувайки – композира музика в реално време. Танцьорите записват думи и звуци, след което първоначалният запис се дооформя, трансформира и контролира от тях чрез импровизирано съчетаване на разнородни гласови модулации, възпроизвеждане на звук чрез плавни, но и резки движения, които изкривяват, деформират, накъсват звученето на гласа. Получава се своеобразен саундтрак, автентична звукова картина, породена от личното „аз” и живите движенчески реакции на изпълнителите, което превръща „дигиталното” в продължение на живия живот на сцената. Дигиталните технологии в съвременния театър по цял свят все по-често залагат не толкова на механизиране на изкуството/танцовите движения, а на очовечаването им, оживяването им „тук и сега”, за разлика от подхода по време на футуризма от 20-30-те години на XX век, когато е налице култ към техниката и интерес към музика от механични, резки звуци. Стремежът към категорията „живо” се наблюдава и в интерактивния танцов спектакъл „Азамен”, който може да се възприеме като пример за нов футуризъм в театъра на XXI век. И тук танцьорите създават колаж от нехармонични, резки звуци, но в случая записът/техническото видоизменят изкуствената си същност и се превръщат в жива медия чрез досега си с живи хора. Те, подобно на футуристите, произвеждат„звукова поема”, но тя представлява тяхната лична, човешка мелодия, породена от неповторимото „себе си”, а не единствено и само от дигитално средство и с цел представянето на дадени персонажи.
Движенията на танцьорите в „Азамен”, които са и хореографи на 40-минутния спектакъл, са колкото и измислени предварително, толкова и отличаващи се с волност, нов живот във всеки следващ миг заради факта, че самите живи тела се превръщат в инструмент за създаване на танц и музика едновременно. Всяко движение на Александър Манджуков и София Георгиева води и до промяна на звуците, които произвеждат в реално време пред публиката, в този смисъл и звуковата картина може да е различна всеки следващ път. Танцьорите съзнателно влияят върху дигиталната медия, затова и личната им преценка, настроение, усещане за живеене в момента определят и съдържанието на случващото се. Записите на техните гласове и трансформирането им в реално време чрез танцови движения – накъсани думи, срички, звукови ефекти в съчетание с екстатично физическо присъствие – напомнят и за замяната на речта с „говорене” на тялото в експресионистичния театър. В „Азамен” реална реч, слово на сцената почти няма, има обаче живи тела, които чрез движенията си и дигиталните технологии създават един нов експресионизъм – нова жестова система, различна реч, музика, извираща от човешкото тяло, респективно от вътрешното „аз” на човека, провокираща и разкриване на душата чрез засилена експресивност на тялото. Задвижваща драматургията на целия спектакъл, взаимоотношенията между Той и Тя по пътя им към любовта.
Живите човешки тела и взаимодействието им с дигиталните технологии превръщат „Азамен” в хибрид между различни театрални подходи, вглеждане в минали театрални „животи”, тенденции, които днес заживяват наново, доразвивани чрез нови идеи, ново мислене, пораждащи съвременната им същност и специфики. Чрез тях звуковата партитура в спектакъла се превръща в жива драматургия, която провокира диалога и сблъсъка на характерите (сблъсък на звуци – своеобразни междуличностни коментари) на действащите лица, провокира и любовните им закачки, иронията, хумора дори, също и необходимостта от близост, истинска любов. Целият разказ е в създаваните „тук и сега” звуци и танц. Всеки от изпълнителите може да записва и трансформира своя глас, но може да управлява и гласа на партньора си, което прави диалогичността им съвсем реална. Същото важи и за извеждането на различни емоции, чувства, дори и без наличието на цяла пиеса за изиграване/изговаряне.
Танцьорите се впускат в търсене на различните гласове/лица на аза на Той и на Тя, а за целта използват реплики като: Той: „Добър вечер! Моля, изключете мобилния си телефон!”, Тя: „Добър вечер!” – знакови думи за среща, за начало на някакви взаимоотношения, след което думите се накъсват чрез движенията на танцьорите и се трансформират в какофония от звуци. Опознаването им продължава с опити за надмощие, кой е по-по-най – с нейното „небе-е-е-е…стъргач… г-а-а-а-ач … ч-ч-ч-ч…” – как искам да изглеждам в очите на другите, с неговото „самура-а-а-а-а-а-а-а-а-а-ай – ра-а-а-ай, а-а-а-а-ай…”, също и с нейното момичешко тананикане, замечтаност –
„а-а-а… а-а-а… а-а-а” – своеобразно заиграване, флирт, но и разкриване на различни лица/същности на аза на двамата млади. След това Той изрича и „Обичам те-е-е-е”, а Тя
„а-за-мен…” и бебешкото, по детски наивното
„агугу-гага-гаги-гагу-а-у-а-а-а”, следва и неговото дълбоко дихание, като през цялото време се осъществява и смесване на разнородните звуци. На финала произвеждането на звукови вариации секва и най-сетне чуваме и нейното „Обичам те!”…
Кой съм аз, коя съм аз и какво желая наистина е базисният въпрос в тази съвременна звуково-танцова пиеса. Имаш ли необходимост от взаимност и истинска любов или си самодостатъчен на себе си, с различни лица, а не с едно-единствено лично „аз”… Отговорът е в търсенето на истинската същност на всеки отделен човек – ако откриеш себе си, може да усетиш уют, любов и в общуването си с другия. Тогава и „а-за-мен” ще се превърне в „а-за-нас”…
Милена Михайлова
