Людмила Миндова
Весна Парун има едно есе, вдъхновено от годините й в България, което започва с въпроса: „Най-напред, какво изобщо е поезията?“. Есето й има ярко, запомнящо се заглавие: „Майстори на страданието“ (1987). Парун смята, че всеки, запътил се към света на поезията, все някога трябва да си зададе този въпрос. И тя не само си го задава, но както се вижда от поезията и есеистиката й, не спира да си го задава постоянно. Вечно търсещ, неспокоен и дързък ум, тази поетеса превръща своята собствена поезия в безгранично пространство между сън и реалност, между звук и тишина, слово и плът, игра и страдание. Не на последно място и между Хърватия и България. Както и между всяка друга държава, между всяко време и пространство. Защото поезията е винаги помежду. Защото поезията е превод. Превод между световете, между хората, между езиците, между всичко. И затова неслучайно в това свое есе за поезията тя говори толкова много и за превода. Заради тяхната свързаност в самата сърцевина на тяхното съществуване.
Парун определя поезията като авантюра. Но това, бихме казали, е най-сериозната метафизична авантюра в полето на етиката и естетиката, която е предоставена на човека като възможност за постигане и преживяване на смисъла. С идването си в България Весна Парун поставя не просто собствената си поезия, но и поезията на творците, с които общува, в нова жизнена ситуация. Тя мултиплицира собствената си поява, раждайки се сякаш за втори път в българския свят. Едва ли е случайно, че след родния Зларин на адриатическото крайбрежие, тя се влюбва така не само в българското Черноморие, но и в Златоград. Като поет тя има изключително изострена езикова чувствителност и с почти мистична лекота успява да открие не просто езиковите паралели и сходства, а и смисловите и битийни съответствия. Максимално ускорявайки собствения си поетически ритъм, Весна Парун провокира този процес и сред новите си български приятели. С времето си в България и с есетата и стихотворенията си, написани тук, Весна Парун променя не само себе си, но и България. Отпечатъкът е такъв, на какъвто е способна тъкмо поезията, която по самата си същност е призована да бъде сътворение. Едновременно място и немясто, където в момента на своето изговаряне думите са вече и неща. Защото „поема“ (ποίημα, poiēma) е сътворение. Име, което е… И точно тук е най-големият парадокс на поезията. Тя е едновременно и действие, но и бездействие. Максимална ускореност и най-отмерена бавност. Деятелна е, но и страдателна и състрадателна. Ако поетите са „майстори на страданието“, както твърди Весна Парун, те са и „апостоли на деянието“. Тя мълчи най-много за онова, което изговаря. И говори най-много за онова, което премълчава.
Поезията дължи изключително много на несигурността и на възторга от тази несигурност, която поетите изпитват при срещите си с езика. Затова и с движенията си между езиците и културите творци като Парун правят такава огромна услуга и на родната си, и на природената си страна. Поетите са винаги като осиновени деца не само за чуждата, но и за родната си култура. Те са сякаш навсякъде присадени и винаги „и тук, и там, навред“… ничии и на всички едновременно. Защо е така? Дали защото поетите – тези най-различни, приемани и отхвърляни, обичани и отритвани, посредници и пратеници, жреци и нехранимайковци – в крайна сметка са врати? Вратите на поезията…
Хърватската поезия на ХХ век има толкова интензивен живот, такава пъстрота от езици и стилове, така ярки поетически гласове, а не на последно място и разнообразно критическо осмисляне, че със сигурност има многобройни други творци, чрез които да се отвори дума за нея. Да, Парун е наистина особено ярък глас в хърватската литература на ХХ век и ако си заслужава смелостта да тръгнем в „поетическата си авантюра“ не чрез Тин Уевич, Драгутин Тадиянович, Даниел Драгоевич, Миле Стоич или Соня Манойлович, то е фактът, че тя е един от най-ярките женски гласове тъкмо във времената на бардовете, и то не само в хърватски, а и в световен контекст. Весна Парун е творец от духовното семейство на Ана Ахматова, Марина Цветаева, Емили Дикинсън, Силвия Плат, Елисавета Багряна, Петя Дубарова… Това са не поетеси, а поети, както би настоявала Ахматова. Творци, за които писането на поезията е не само блаженство, но и изпитание. Страдание, както би казала Парун. И то страдание, прието по собствен избор. Свободен и осъзнат. И най-често единственият достоен.
Има един въпрос, който неизбежно присъства с особена острота в битието на поезията. Той сякаш е положен в самата й същност и очевидно неслучайно Весна Парун му обръща такова внимание в есето си „Майстори на страданието“. Тук поетесата казва следното: „Мисля, че по никакъв друг начин не се навлиза така деликатно и сериозно в историческата интимност на чуждото както при превеждането, което е върховно уважение към това чуждо и негово символично присвояване същевременно… Чрез поезията и езика духът на историята се разкрива сам пред нашия слух подобно на вълшебна приказка, която унищожава автентичността на самата фактография“. В това свое есе, в което пред хърватската аудитория представя творци като Александър Геров, Христо Ясенов, Радой Ралин, Пеньо Пенев, Никола Фурнаджиев, Парун сякаш чете лекция върху самата феноменология на поезията. Поезия и превод, етика и естетика, творчество и политика… „Какво ли – пита се хърватската поетеса – този изтънчен лирик Ясенов, този виртуозен музикант и изящен ваятел на стиха, е дирил в дневната политика, в тривиалната борба за хляба, в редакциите на партийните вестници?“ Въпросът е същностен, доколкото е свързан със съдбата и на поезията, и на мнозина поети не само на ХХ век. И затова при този свой реторичен въпрос Парун цитира предсмъртната фраза на Пол Елюар: „Хората – единствената поема, действително римувана“.
„Римува ли се творецът или не със света?“ – това е въпрос, който вълнува не само Парун, особено когато разсъждава върху стиха на Пеньо Пенев: „и с теб, епохо, ний не се римуваме“. Този въпрос вълнува мнозина творци, а и техните изследователи. За това се пита и Цветан Тодоров в книгата си „Красотата ще спаси света“ (2010), чието френско издание гласи „Авантюристите на абсолюта“ (2006) и на двата езика разсъждава за възможните и невъзможни творчески и житейски рими на творци като Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке, Марина Цветаева. И ако си припомним това, че Парун определя поезията като авантюра, да, нека се съгласим с нея, че поезията е действително това, „авантюра на абсолюта“ и преминаването през нейните врати е винаги преминаване в трансценденцията. Дали затова впрочем поетесата твърди, че „поезията материално не съществува“ и „тя е нашето невидимо помагало в призоваването на видимото и осезаемото“?
Без значение дали ще тръгнем към митологизиране на „вратите на поезията“, нека споменем старинната „Каменна врата“, която свързва не само долния и горния Загреб, но и неговата стара и нова част, миналото и настоящето му, видимото и невидимото. Поезията е преминаване. Тя е поле на сътворението и вечността, но и на най-голямата уязвимост и краткотрайност, доколкото е дело човешко и поради това крехко.
Тази уязвимост, така присъща на поетическия говор, в определени времена се обостря сякаш особено силно. И е впечатляващо, че в хърватски и български контекст с разлика от двайсетина години, но в близка пораждаща среда, се появяват стихосбирки от две поетеси, които с постромантическа ирония регистрират „тревожния ритъм“ на ежедневието: „Нещо не е наред?“ (2000) на Татяна Громача и „Почти всичко е наред“ (2019) на Виолета Кунева. Дали тези стихосбирки са поетически отглас на твърдението на Парун, че поезията е „безредие и бездействие“, а „преводът – ред и действие“, което въздава на поетическия модус нови форми на съществуване? Но както видяхме, за Парун поезията е своеобразен превод, преход между времена и пространства, врата между вечното и тленното.
И нека в ритъма на тази междинност на поетическото слово приключим тук с поглед към редките лирически гласове на Ганчо Савов, Йосип Ости и Марин Бодаков – трима творци, сближени от творческо и чисто човешко приятелство, които си отидоха през тази година с разлика от няколко месеца и които, всеки със собствения си почерк, направиха толкова много за „превода“ между българската, хърватската и изобщо балканските култури, колкото малцина са успявали някога да направят.
И ако Ганчо Савов и Йосип Ости имат завиден преводачески път зад себе си, онова, което превръща талантът на далеч по-младия от тях Марин Бодаков в забележително явление, е фактът, че и без да е преводач като тях двамата, той доближи максимално поезията и превода тъкмо в смисъла, който на това сближаване придава поетесата Весна Парун. Та затова Марин Бодаков е поет във вероятно най-силно поетическо родство с нея. Поетическата му книга „Наивно изкуство“ (2011), породена освен всичко друго и в своеобразен прочит на Загреб и неговата разностранна художествена и всекидневна култура, е една от най-силните стихосбирки от това десетилетие в България. Стихосбирка, разпозната веднага като „върховна поезия“ (Илко Димитров), „смела книга“ (Мария Донева), поезия, създадена, за „да се върне на поезията“ (Силвия Чолева), „книга, която не можеш да напишеш, ако не си способен да отрежеш от петата си…“ (Валентин Дишев). Стихосбирка, която в последна сметка успя да преведе на езика на лириката поетиката на наивизма и да направи това с яркостта и внушителността, характерни за платната на известни хърватски наивисти като Иван Рабузин или Иван Генералич, чиято галерия е сред емблемите на Загреб.
Марин Бодаков живееше до последно точно като „врата на поезията“ и едва ли ще е изненада, ако с времето още по-ясно и все повече хора започнат да забелязват това. Този майстор на кратките форми, с които непрекъснато превеждаше на езика на поезията дълбокото си уважение към думите и хората, върна на поезията нейната наивност и невинност и припомни първичната й същност да бъде сътворение и превод едновременно. И уж мимоходом успя кротко, но категорично да изговори нещо, което най-трудно научаваме и най-лесно забравяме:
На този език знам единствено как е благодаря
и това е напълно достатъчно.
Твърде много ми отне да разбера,
че благодаря е синоним на всички думи във всички езици,
че изобщо няма антоним.
(Марин Бодаков: Битката за теб, 2016)
