Ина Христова
От гледна точка на статистиката за броя на преведените на български език хърватски книги и на отчитането на критерии като познатост и известност в българска културна среда Д. Угрешич със сигурност е най-превежданата и най-известната в България хърватска писателка в периода след 1989 г.[i] Същевременно репрезентативността на творчеството й по отношение на представата за хърватската литература у нас остава отворен и проблематичен въпрос. И не само заради съзнателно избраната и категорично манифестирана писателска самоидентификация, а и заради проблематичността на концепта „национална литература“, която постюгославската криза открои. Четенето на Угрешич насочва към необходимостта от оразличаване между националната литература, мислена като единство и заедност на развоен път, език, световъзприятие и самоопределяне, от литературата, писана на общ език и белязана от различност на персоналните и творчески присъствия.
Преводната активност по отношение текстовете на Угрешич се характеризира със системност и целенасоченост. Доминацията на нейното творчество е видима и в полето на критическата рецепция, като още през втората половина на 90-те г. на XX век се очертават водещи контексти на тълкуването й в българска среда. Следва да се отбележи, че отворените контексти и интерпретативни ракурси са по-скоро еднопосочни, отколкото разнопосочни – те са центрирани около устойчиви тематични ядра като постюгославската криза, изгнаничеството, Балканите, глобализацията. Въпреки открояващата се тенденция към монотематичност, а понякога и тавтологичност, в рецепцията на Угрешич ясно се очертават аспекти на продуктивна вписаност в българското културно поле. Наблюденията показват формиране на устойчив рецепционен хоризонт и присъствие в българска среда не по линия на обвързването с определена национална литературна традиция, а през проблематиките на актуалния за Балканите и Европа политически и социокултурен контекст.
В българското публично пространство творчеството на Угрешич интензивно участва в дебата за Балканите, провокиран от юговойните и постюгославската криза. През 90-те г. основен контекст на медийната й рецепция е Югоразпадането. Този контекст е очертан още с първото представяне на книгата „Култура на лъжата”. Заглавието на рецензията „Бугарица – циганица“ (Чивиков, 1995: 8) изговаря и един от лайтмотивите на българската рецепция на писателката – българският й корен и епизод от детството, към който тя често ще се връща в изявите си пред българска публика. Осмислянето на този епизод през присъщото й себеразпознаване в ролята на Другия е симптоматично за участието й в българското обговаряне на другостта. Мястото, което Угрешич заема в българския публичен дискурс за другостта може да бъде определено чрез лаконичната реплика на Явор Гърдев – „Дубравка е другото име на Другостта“[ii].
Есеистиката на Угрешич се вписва и в актуалния диалог между Изтока и Запада, в който позицията й се определя от нагласата за критика и демитологизация на западната култура, и преди всичко – на американското общество и култура. Текстовете на А. Личева настойчиво насочват към аналогията между мисленето на хърватската писателка и визията на Бодрияр за днешното западно и източно общество като общество на симулакрумите, в което действителност и екран се отъждествяват, а другостта е не просто нежелана, тя е заличена (виж Личева, 2003).
Четенето на Угрешич през кода на изгнаничеството, кризата на идентичността и проблематиките на паметта е общо място в критическата й рецепция. Изгнаническата тема е водеща и в академичната рецепция на писателката, като тук се наблюдават различни подходи. Докато текстът на Л. Миндова „Емигрантският дом. За есеистиката и прозата на Дубравка Угрешич“ (Миндова, 2017: 17–25) анализира фигурите на дома в романовото и есеистично творчество на Угрешич, статията на Б. Кунчев „Болката да си човек“ e фокусирана върху романа „Министерство на болката“. Проникновеният анализ на Кунчев извежда творбата от контекста на локалните проблематики и конструира прочит през съотнасянето й както с „Чумата“ на Камю и неговата дефиниция на XX век като епоха на „криза на човешкото“, така и с идеята на Х. Аренд за „баналността на злото“ (Кунчев, 2006:3).
Особен щрих в българската академична рецепция на Угрешич са съпоставителните изследвания. В това отношение интерес представлява статията на М. Владева „Дубравка Угрешич, Теодора Димова и културната география на Европа“ (Владева, 2014: 56–65), в която интерпретацията е изведена върху сходствата в начините на артикулиране на кризата на идентичността и върху общата типология на героините – „вътрешни номади“ и „изгнаници от себе си“. По-различна е гледната точка на М. Костова-Панайотова, която ситуира творчеството на Угрешич в широкия контекст на балканските славянски литератури. В статията „Neightbor unknown: Balkan Slavic literatures at the beginning of 21_th centery“[iii] (Кostova-Panayotova, 2013: 65-70) книгата „Четенето забранено“ е осмислена през темите за идентичността, паметта и търсенето на опори в миналото в творби, представителни за съвременната словенска, македонска и сръбска литература. Сходен контекст конструира и текстът „За стереотипите, идентичността и Балканите“, в който проблематизирането на балканската идентичност през динамиката на стереотипи и автостереотипи е осъществено върху творби на Угрешич, В. Стеванович и Иван Сламниг. Присъствието на този балканистичен ракурс към творбите на Угрешич не само разчупва границите на българската й академична рецепция, но и откроява присъщото на творческия й почерк прекрачване на езикови и културни граници.
Един от най-важните сегменти на рецепцията са интервютата, които правят видими писателските присъствия и играят решаваща роля за конструирането на публичните писателски образи. В българското представяне на Угрешич жанрът на интервюто е широко застъпен, и то в различен тип медии – както в специализираните издания „Литературен вестник“, „Култура“, „Литературни Балкани“, така и в ориентираните към много по-широка публика „Капитал“ и „Дневник“. Резонно е да се очаква интервютата в специализираните издания да бъдат фокусирани върху по-тясно разбраната литературна проблематика, но подобно очакване не се оправдава.[iv] Наблюденията показват съществени сходства между тематичната насоченост и структурата на интервютата в разнородните издания и очертават до голяма степен единна типология на въпросите и отговорите. Коментираните в тях теми отново са дисидентството, изгнанието, емиграцията; Балканите, Югославия и Европа; националната принадлежност и писателската идентичност. Аспектите и акцентите, които се открояват, са балканските национализми и политически манталитети, културните и национални стереотипи и автостереотипи, оразличаването между родина и държава, в чийто контекст писателката дефинира своята принадлежност – „За мен Югославия беше моята родина, а не моята държава“ (Угрешич, 37/2000:10).
Интервюто като жанр изгражда публичния образ на личността, насочвайки я чрез въпросите към самопредставяне и саморазкриване. Вписан в литературната рецепция, жанрът на интервюто отразява актуалните социокултурни нагласи на приемащата среда и същевременно ясно откроява динамиката на отношението между автор и творба, между писател и литература в процеса на моделирането на публичното му присъствие. Видяна от гледна точка на тази динамика, българската рецепция на Угрешич е показателна за безспорната доминация на писателската биография, писателското поведение и писателските роли в процеса на рецепцията. Или казано по друг начин, в конструирания от медиите разказ за Угрешич като водеща се налага фигурата на писателя, при това твърде често за сметка на повърхностното обговаряне на творбата. В рамките на този рецепционен модел решаващо е значението на избраните писателски/публични роли, които правят видими очертанията на собственото поприще в полето на рецепцията.
Кои са наблюдаваните на българска сцена публични роли на Дубравка Угрешич?
На първо място – ролята на интелектуалеца. В българска културна среда Д. Угрешич въплъщава представата за интелектуалеца като обществено ангажирана личност с ясни граждански позиции. Поредица интервюта експлицират тази й роля; показателно в това отношение е задочното й участие в разговор, онасловен „Няма бунтарство без значителен личен риск”, в дискусията „Гласът на интелектуалеца“, организирана от „Литературен вестник“ през юни 2012. Тематични ядра на дебата са проблемите за ролята и мисията на интелектуалеца в съвременното общество и чуваемостта на неговия глас, въпросът за това кой е интелектуалецът днес. В този дебат Угрешич участва в качеството и в ролята си на човек, който самоопределя личната си екзистенциална, писателска и творческа позиция през непринадлежността – „Впрочем позицията ми е повече от рискована. Рискована е и днес, защото не принадлежа никому: нито на холандската литература, нито на хърватската, нито на самата себе си. А такава позиция – да твориш в ничия зона, е крайно рискована“ (Угрешич, 2012: VII). Разговорът преутвърждава наложили се в процеса на рецепцията трайни черти на писателския й образ и очертава една вече формирана собствена ниша в културното поле, в чийто фокус са емиграцията и изгнаниeто, глобалната стандартизация, превръщането на литературата в пазарно-развлекателна индустрия. Тази устойчивост на тематичния репертоар особено се откроява в сравнение с профила на въпросите и посоките на отговорите в разговора с Юрий Андрухович, който също участва в дебата.
Ролята на писателя в изгнание със сигурност е най-експлоатирана в представянето и самопредставянето на Угрешич. Не само в българска среда тя редовно е разпознавана като личност, знакова за постюгославското дисидентство, затова въпросите и темите за общността и различието неизменно присъстват в публичното й обговаряне. В рамките на този тип говорене се наблюдава и устойчивото проектиране върху образа й на фигурата на абсолютния бездомник и чужденец – подобно проектиране до голяма степен е продукт и на настойчивото самоосмисляне и себепредставяне през съзнателно търсена писателска роля и писателска самоличност. Тази роля не може да бъде разбрана без отчитането на иронията и автоиронията, която е важен щрих и в художествения почерк, и в писателското поведение на Угрешич. Именно през иронията следва да бъде четена многократно заявяваната „югославска“ принадлежност и отказът й да бъде представяна като „хърватска писателка“ – ирония, чийто прицел са политиките на изолационизма и етнонационализма през 90-те. Същевременно позицията на писателя в изгнание е избрана не без ясното осъзнаване и отчитане на символичния ресурс, с който е заредена представата за изгнаника: „Понятието изгнаник има своята традиция, аура, свой имидж…“ (Угрешич, 23/2000:10). Самодефинирането през изгнаничеството, непринадлежността, преекспонираната другост („Може би винаги съм била аутсайдер“, Угрешич 37/2000:10) може да бъде четено като стратегия на автопромотиране, която залага колкото на литературното творчество, толкова и на писателската (авто)биография, осигурявайки конвертируемостта на „транснационалния“ писател. Към този прочит насочва и самата Угрешич, която в отговор на въпрос за прекомерния медиен интерес към живота й се разкрива като писателка, за която медийният образ е най-прекият път към читателя: „Искам ли да продам книгите си, не мога да пренебрегвам медиите. … За мен все пак е цел книгите ми да бъдат четени“ (Угрешич, 37/2000:11). Подобно писателско поведение е заредено с рисковете на позьорството, (авто)митологизирането и романтизирането на писателския образ. Рискове, които Угрешич успешно преодолява чрез умението си да се самодистанцира и да анализира и проблематизира собствения си статус, позиция и творчество.
Ролята на жената писателка насочва към един от най-комплицираните аспекти на писателското битие на Угрешич. Поведението й в тази роля е нееднозначно и вътрешно противоречиво. От една страна, е идентификацията с образа на жената писателка, мислена през дискриминацията й в рамките на мъжки структурирания литературен канон и литературен живот. От друга страна, е категоричният отказ да бъде вписана в категорията „жена писател“, мислена като ограничаваща и прекомерно обвързваща с определена общност – тази на „женското литературно гето“ (Угрешич, 2008). За самодистанцирането от тази роля е илюстративна репликата на Угрешич по повод гостуването й на четвъртото издание на Софийския международен литературен фестивал през 2016 г. – „… аз съм тук, на този фестивал, за да символизирам писателската професия – образно казано, една жена с перо в ръка. И трябва да изпълнявам тази роля три дни. А кой ме чете? Какви са моите книги? Никой вече не се интересува. Това са фестивалите“ (Угрешич, 2017). Тези думи на писателката насочват и към един често наблюдаван случай в рецепцията на широко известни и признати автори – „форматирането“ на писателската фигура; вписването на индивидуалните писателски присъствия в статични роли, което рискува стереотипизацията на писателския образ и попадането на новите творби в един предзададен рецептивен хоризонт. Самата Угрешич проявява особена чувствителност към този аспект на рецепцията, който често тематизира в публичните си изяви, демонстрирайки несъгласие със стереотипите и етикетите, наложени в публичното пространство. Отреагирането на тази ситуация е свързано с поредното отваряне на въпроса за състоянието на литературата днес и с необходимостта от противопоставяне на превръщането й в „книжна индустрия“ и сегмент от политическия и културен пазар. В този контекст се откроява и проблемът за днешната литературна критика, за ценностния вакуум в съвременната култура, в която писател и творба все по-често се оказват подвластни на вездесъщия медиен performance.
С оглед на проблема за репрезентативността на творчеството на Угрешич по отношение на представата за хърватската литература в България, анализът показва, че във формирания рецепционен модел кодовете на националното остават на заден план. В тази връзка е и един от най-важните въпроси, които поставя рецепцията на Д. Угрешич – необходимостта от ревизия на начините на говорене за литературата, за традицията и писателската принадлежност. Отношенията на Угрешич с Хърватия, противоречието между статута й на „хърватска писателка в чужбина“, „едно от представителните имена на хърватската литература“ и себеидентификацията й като „транснационален писател“ (Угрешич, 37/2000:11) поставят на фокус мисленето и говоренето за литературата на езика на националното. Въпросът за връзката между писателя и националното прозвучава в редица интервюта с Угрешич, но все още очаква целенасоченото си изговаряне и задълбочено обсъждане в българска културна и литературна среда.
За българското присъствие на Угрешич е характерна системна и последователна преводна рецепция. Критическата рецепция е налична, но недостатъчно оживена; цялостното публично присъствие на писателката е в известна степен монотематично. Ефектът на застиването на писателския й образ е видим в медийното (както и в академичното) обращение на няколко основни тематични и проблемни ядра. Книгите на Угрешич, преведени през последните години – „Европа в сепия“, „Лисица“, „Епохата на кожата“, „Щефица Цвек в челюстите на живота“, предполагат декодирания и вписвания, различни от установения интерпретативен репертоар. Реализацията им в критическо писане е шанс за динамизиране на рецепционния й образ и извеждане на творчеството й от установения рецептивен формат.
Текстът е част от по-обширно изследване, публикувано в: Emisija i recepcija. Uz 80.obljetnicu rođenja Mirka Tomašovića. Ur. Cv. Pavlović. Zagreb: Matica hrvatska, 2020.
Литература
Владева, М. (2014): „Дубравка Угрешич, Теодора Димова и културната география на Европа“, в: Европа в културното и политическо битие на българи и хървати, София: БАН, 56–66.
Костова-Панайотова, М. (2003) „За стереотипите, идентичността и Балканите”, LiterNet, бр. 9, https://liternet.bg/publish5/m_kostova/balkanite.htmр (достъп 28.11.2018).
Кунчев, Б. (2006): „Болката да си човек“, Литературен вестник, бр. 4, с. 3.
Личева, А. (2003): „Какво се случва с литературата днес“, Култура, бр. 1, https://www.kultura.bg/bg/article/view/7757 (достъп 24.11.2018).
Миндова, Л. (2017): „ЕМИГРАНТСКИЯТ ДОМ. За есеистиката и прозата на Дубравка Угрешич“, Проглас, бр. 1, 17–25.
Угрешич, Д. (2000): „Защо си слагам вазата върху хладилника“. Разг. на Я. Дърноушек, Литературен вестник, бр. 23, с. 10.
Угрешич, Д. (2000): „Балканите нямат copyright над това, което се опитват да ни внушат“. Разг. на Я. Гърдев, Литературен вестник, бр. 37, с. 10.
Угрешич, Д. (2000): „Цената на предателството“. Разг. на Д. Сербхорват, Литературен вестник, бр. 37, 2000, с. 11.
Угрешич, Д. (2006): „Да разказваш с тиксо на устата“. Разг. на Л. Миндова, Литературни Балкани, 65–70.
Угрешич, Д. (2008): Разг. на Ир. Гр. Грос. Литературен клуб, http://www.litclub.bg/library/prev/ugreshich/interview.html , (достъп 24.11.2018).
Угрешич, Д. (2012): „Няма бунтарство без значителен риск“. Разг. на А. Личева и А. Бурова, Литературен вестник, бр. 28, Култура по време на криза, с. VII.
Угрешич, Д.(2017): „Всичко вече е друго“. Разговор в редакцията на в-к „Култура“, Култура, бр.4, https://www.kultura.bg/bg/article/view/25655 (достъп 28.11.2018).
Чивиков, Ж. (1995): „Бугарица-циганица“, Култура, бр.40, с. 5.
Kostova-Panayotova (2013): „Neightbor unknown: Balkan Slavic literatures at the beginning of 21_th centery“, Езиков свят, бр. 1, 65-70.
[i] Библиография на преводната и критическата рецепция на Угрешич е достъпна на https://litreception.wordpress.com/
[ii] „Другите думи, разпилени от куфара. Хърватската писателка Дубравка Угрешич – за писането, литературата и живота“, https://www.capital.bg/vestnikut/kapitel/2002/07/06/216239_drugite_dumi_razpileni_ot_kufara/, (достъп 28.10.2018).
[iii] „Близки непознати: балканските литератури в началото на XXI век.“
[iv] Изключение в това отношение е разговорът, воден от Людмила Миндова „Да разказваш с тиксо на устата“, който е фокусиран върху специфични белези на поетиката и стилистиката на романа „Министерство на болката“ (Угрешич 2006:65-70).