Пламен Дойнов
Иван Цанев достига юбилейния хребет на своите 80 години във време, когато литературното пространство отдавна е изпълнено с фигури на негови ученици. За много от тях той не знае, че им е учител. За някои дори не е чувал. Но тихото му влияние вече ги е преобразило, направило ги е по-вглъбени в работата с думите, по-внимателни към всичко в големия и малкия свят. И не е било необходимо те да познават отблизо своя учител по поезия. Достатъчно е да са го чели с очи на будни хора и да са наблюдавали от време на време как минава по другия тротоар или ги гледа изпитателно през очилата, без да ги вижда. Както Далчев. Или, казано по-ясно, както Иван Цанев е наблюдавал отдалече Атанас Далчев – някъде през 70-те години на ХХ век.
Всъщност Иван Цанев изпълнява литературноисторическа роля, която силно напомня за ролята на Далчев отпреди близо век. Ще го кажа с вече написани думи в друг (все още непубликуван) текст:
Продължител на Далчев, младият Иван Цанев постепенно постига литературноисторически ефект, който може да бъде сравнен с Далчевия обрат през 20-те и 30-те години на ХХ век. Както „предметността“ на Далчев преодолява символизма, изземвайки и трансформирайки образната му система, така Цанев чрез своята „нова предметност“ преозначава и превъзмогва социалистическия реализъм на „априлците“ като политестетика и езикова конвенция. Това е ярката литературноисторическа роля на Иван Цанев – да обезвреди символните ядра и езиковата власт на „априлския“ соцреализъм – роля, изиграна в стила на неговия лирически Аз – непреднамерено, скромно, някак неусетно и почти невидимо, негероически като тиха победа.
…Именно в контекста на далчевската традиция на „предметността“ и на класическия стих, на миметичните метафорични конструкции и на един тотален хуманизъм (обемащ човешкото и нечовешкото), Иван Цанев се оказва много влиятелен сред алтернативните поети в Народна република България. Този „тих лирик“ парадоксално в литературноисторическа перспектива заглушава гръмогласните високоговорители на социалистическия реализъм и ги делегитимира като остарели и отживели, а стиховете им – като „мъртва поезия“. Защото следва уроците на Далчев. И защото успява да създаде свои уроци, които учим днес.
Присъствието на Иван Цанев в българската поезия е не просто незаличимо, а повратно и високо, съчетаващо фигурите на голям поет и учител на поети – съвършеното съвпадане между автора на шедьоври и неговата човешка сянка.