Интервю с Алеко Желязков по повод дебютния му роман „Тежки елементи“
Алеко Желязков е инженер по телекомуникации с дългогодишен интерес към науката, технологиите, литературата и киното. Съумява да примири привидно враждуващите наука и изкуство, започвайки професионалния си живот като компютърен аниматор. Продължава аудио-визуалните си търсения като режисьор и сценарист на документални филми и видеопродукции. Създава международна онлайн платформа, в която писатели развиват героите си, като следват характерите на реални хора. „Тежки елементи“ (изд. „Жанет 45“) е неговият дебютен роман.
„Тежки елементи“ е Вашият литературен дебют. Романът е жанр, до който някои писатели стигат постепенно чрез опити в по-кратки жанрове преди това, а вие започвате направо с него. Как се случи това?
През годините съм писал разкази, сценарии за късометражни филми, пътеписи и други къси форми, нестигнали до книжно тяло. Всъщност един мой разказ ми подсказа какъв да е стилът и формата на новото ми произведение. Получих импулс да развия по-голяма и „засукана“ история и въпросният разказ зададе посоката, в която реших, че ми се пише. И така, през лятото на 2018-а започнах целенасочено да работя над „Тежки елементи“. След едногодишна битка със собствената си леност, след много осцилации от въодушевление до песимизъм относно качествата на ръкописа и след няколко авторски редакции той беше готов. За огромна радост бе оценен от уважаваното от мен издателство „Жанет 45“ и в края на първата ковид вълна видя бял свят.
Как бихте определили жанра на романа? В него има научна фантастика, но също и черти на авантюрно четиво и хумор…
Лесно бих си измил ръцете с аргумента, че не искам да се затварям в конкретни жанрове, но това няма да е справедливо спрямо читателя, който очаква да му бъдат предложени категории, за да се ориентира по-лесно в информационния хаос. Затова, след като потърсих жанровата категоризация на образци, близки по дух и стил на „Тежки елементи“, му поставям етикета „научнофантастична комедия“. Също така в отзиви за книгата се е споменавало и „политическа сатира“, и „философски роман“, и „ироничен абсурдизъм“.
Защо все пак научната фантастика е онова, което доминира в романа? Какво мислите за нея? Не е ли тя един вече залязващ жанр на фона на възхода на фентъзито?
Ако можех да се върна в детството си с един киндъл, бих го напълнил с фентъзи романи. Като бях малък, фентъзи в България на практика не съществуваше, а познавайки се, бих бил голям почитател. За „Конан“ не бяхме чували, за Толкин се чакаше на опашки, Пратчет заизлиза по-късно, да не говорим за модерните примери като „Хари Потър“ и „Игра на тронове“. Утешавах се с малкото (и все пак брилянтни) представители на жанра като „Нарния“ и „Землемория“. Научната фантастика, макар също дефицитна, сякаш беше малко по-достъпна и винаги когато успявах да се докопам до подобна книга, я „изяждах“ на мига.
А по-късно, когато в страната ни разцъфна фентъзито, вече ми бяха интересни съвсем различни жанрове. По тази причина нямам голямо наблюдение върху развитието на фантастиката и фентъзито в наши дни. Все пак чувал съм, че научната фантастика и в момента разполага с твърди ядра от не толкова многобройни, но предани фенове.
Допускам, че научнофантастичните елементи в романа са следствие на несъзнателни компенсаторни механизми, произлезли от дефицит на подобна литература в детството ми. Допускам също така, че автопсихоанализата не води до нищо добро, затова да минем към следващия въпрос.
При представянето на героите Вие като че ли избягвате психологията. Важно за романа ви е действието, не преживяването. На моменти имам чувството, че не чета книга, а участвам в компютърна игра, толкова бързо и безвъзвратно се променят ситуациите, сцените. Сякаш Вашият текст е определян повече от анимацията, отколкото от литературата.
Образите на героите в книгата се градят чрез комични ситуации, вариращи от битово до космологично ниво. Преживяването им е изнесено навън, то се ръководи и изобразява от външен сюжетен натиск. Когато сменяме широкоъгълна с дългофокусна оптика, за да погледнем цели вложени една в друга вселени, и после да се гмурнем в неопределеността на единичен квант енергия, няма как да минем без динамика на действието.
„Тука е така“, пишеше едно време пред хижа Мальовица – е, и тука е така. В „Тежки елементи“ хуморът е цар, а дълбокият психологизъм е изгнаник, несъгласен с царския авторитаризъм.
В романа има не просто две паралелни реалности – компютърната симулация и онова, което традиционно наричаме „реалност“, те не просто се сменят, но едното генерира другото. Такъв свят ли ни очаква?
Знаем за залитанията на философа Ник Бостром, подкрепени от Илън Мъск, към теорията, че живеем в симулация. Тя обаче се базира на твърде специфични условия, които още не са факт, а може и никога да не бъдат. Ако трябва да заложа на хипотезата, че светът ни е компютърна симулация, като разумен човек не бих извадил на масата повече от 50 стотинки.
От друга страна, неразумният писател в мен отдели месеци наред в работа по подобни теми в романа. Теорията за симулацията, погледната алегорично, открива интересни, даже вълнуващи перспективи пред нашата си, човешката реалност.
Въпросите зададе МОРИС ФАДЕЛ
