Публична лекция при връчване на наградата „Чепо“
Георги Господинов
Международната награда за разкази „Чепо“ (Premio Letterario Internazionale Ceppo Pistoia) се присъжда в италианския град Пистоя за произведения в жанра на разказа. Първият ѝ носител през 2009 г. е Марио Варгас Льоса. Според регламента на наградата в рамките на една година ученици от Пистоя и близкия голям град Флоренция изучават разказите на отличения писател, дискутират ги и пишат свои есета по тях. Накрая учениците с най-добри текстове се обявяват официално на церемонията по награждаването, получават чекове за книги и четат пред писателя своите есета.
През 2020 г. наградата бе присъдена на Георги Господинов за сборника „И всичко стана луна“ в превод на Джузепе дел Агата, изд. „Воланд“. Церемонията по връчването ѝ се състоя на 13 октомври 2021 г.
Пролог
Дами и господа,
Есето, което ще чуете след малко, е писано в навечерието на една пандемия. Книгите, за които ми е оказана честта на тази награда, също са написани в самото навечерие на това, което се случи. Ние винаги сме в навечерието на една криза. Знаете, че смисълът на думата „криза“ е „преобръщане“, „трансформация“. Знаем също така, че нашите книги са по-умни от самите нас. Чета сега със задна дата заглавията на последните си книги. „И всичко стана луна“ – така се казва книгата с разкази, в която основната тема е усещането за някакъв край и един по-особен апокалипсис. Апокалипсис, който е много лична работа. Личен и всекидневен апокалипсис. Такъв, какъвто преживяхме в първите дни на пандемията. Последната ми книга с разкази, която е най-близо по време до наградата „Чепо“, излезе в Италия в самото начало на пандемията. Тя първа се сблъска с изолацията и карантината, доживя отварянето на книжарниците. Мислех за нея като за жив човек. Нейното заглавие, ни повече, ни по-малко, е „Всичките наши тела“. (Някой с добро чувство за хумор беше написал – „Всичките наши антитела“.)
Във времето, когато всичките наши тела бяха затворени в собствените си стаи, само книгите можеха да пътуват. Има нещо знаменателно в това – свят, в който хората са заключени, но могат да си поръчват книги. И книгите пътуват. Докато аз стоях в един дом в Берлин (там ме завари пандемията) – всичките наши тела на моите истории са стигали до различни италиански домове. Получих едни от най-милите отзиви и писма. Да, нашите истории са живи и имат тела. И се сбъдваше онова, в което винаги съм вярвал – историите спасяват. Онова, което Шехерезада е знаела, разказвайки своите истории всяка нощ и печелейки ден след ден, го изпитахме самите ние. Онова, което Бокачо прави в „Декамерон”, описвайки размяната на истории по време на чума, ни се случи и на нас. Литературата не е просто измислица. Разменянето на истории е лечебно и спасително, ваксина и лекарство. Някой някъде беше казал, че писателите са система за ранно предупреждение. Друг, ако не ме лъже паметта, твърдеше, че писателите са като гъските, спасили Рим. Може да не изглежда много мило да сравняваш писатели с гъски, но все едно – всеки от нас, който пише, пише с едно от перата на тези гъски, спасили Рим.
Ще си позволя да ви прочета една от свръхкратките истории от „Всичките наши тела“, само няколко реда. Казва се „Грешка”.
Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни на земята и ги пита: Как сте днес, деца?
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име: По-добре от утре…
Дали се е объркала, мисля си от другата стая. Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак.
Да, понякога знаците се крият в думите на дете.
Дами и господа,
В последната година и половина живот в пандемия сякаш нещо във времето прещрака, посоките се обърнаха и миналото и бъдещето смениха местата си. Смея да кажа, че това усещане за криза и прещракване във времето витаеше из въздуха още преди да се случи всичко. Преди няколко години седнах да пиша последния си роман „Времеубежище“ с тревожното усещане, че сегашното не ни е вече дом. Тревожно усещане, че сме в ситуация на отменено бъдеще. Ако бъдещето беше самолет и ние бяхме на летище, на таблото най-вероятно щеше да пише „Future cancelled”. Или малко по-обнадеждаващото – „Future delayed”.
Какво прави човек в тревожни времена като нашето, когато настоящето е неуютно, а бъдещето отсъства? Сменя посоката – опитва се да живее в миналото. В романа „Времеубежище” става дума точно за такива времена на разпад и прилив на минало, което идва като потоп. Една от главите се отваря със следните изречения: „И тогава миналото тръгна да завладява света… Предаваше се от човек на човек като епидемия, като Юстиниановата чума или испанския грип. (…) Заразата беше плъзнала навсякъде…“. Романът, който разказва за вируса на миналото, беше завършен месец преди да се появят първите съобщения за новия вирус. Тук не става дума за пророчество и подобни неща. Просто във въздуха се е носела тревожността и предчувствието за криза, която е чакала да бъде разказана. Нищо повече, нищо по-малко. В романа става дума за търсене на убежище във времето, защото убежищата в пространството вече не ни помагат. Като съсипем пространството около нас, единственото убежище, към което ще тичаме, е това на миналото. Затова Гаустин в романа строи своите „клиники за минало“. Но миналото е дискретно чудовище. Тези, които слизат в подземното му царство, рядко успяват да излязат от там. Особено когато това слизане в миналото се предприема от цели държави.
Нека в края на този пролог, преди да пристъпим към писаното преди слово, все пак кажем нещо утешително. Утехата, която литературата ни дава, е, че рано или късно всяка чума отминава и се превръща в книга или история. А тези книги или истории пък ни помагат да преживеем и актуалните чуми и кризи, в които сме потопени. Литературата спасява.
Нека сега преминем към подготвеното преди пандемията слово, в което – прогностически или не – съм избрал да говоря тъкмо за страховете и тъгата, които могат да са и извор на спасение и творчество.
***
Дами и господа,
Поканен съм тук да изнеса една кратка лекция, да кажа няколко думи за думите, от които са направени моите книги. Понякога си мисля, че самият аз съм направен от думи, че всички ние сме вместилища на думи, хранилища на думи, подвижни пчелни кошери с думи, които жужат вътре в нас. Ако си позволим леко да перифразираме Еклесиаста, можем да кажем: „Има думи за всичко. Думи за обичане и думи за мразене, думи за война и думи за мир… И време за всяка дума”.
Предполага се, че заставайки тук, знам нещо повече за човека и литературата. Веднага искам да опровергая подобно допускане. По-скоро ще говоря от катедрата на своята несигурност. Написал съм над петнайсет книги дотук. Твърде много за човек като мен, обичащ да стои сам и без работа в следобеда на една стая или да се шляе по улиците на непознати градове. Писал съм поезия, разкази, романи, пиеси, графичен роман и дори либрето за опера. Бил съм редактор, понякога си мисля, че съм чел повече ръкописи, отколкото книги, преподавал съм писане… И след всичко това мога да кажа директно: Никога не става по-лесно. Всеки път започваш на чисто с всичките си колебания и страхове.
Първата дума, с която ще започна, е думата „страх“. Когато бях на 6 или 7, сънувах един кошмар. В него майка ми, баща ми и брат ми са на дъното на един кладенец, до кръста във вода, без да могат да излязат. Чувам гласовете им като във фуния. Чувствам се най-самотният човек на света. Напълно изоставен. Спасен, вън от кладенеца, но абсолютно сам. Плачът е двоен, веднъж за майка ми, баща ми и брат ми, които са обречени на това дъно, и веднъж за самия мен, обречен на вечна самота, вън от него. Да, децата имат тайно знание за самота, смърт и прочее големи въпроси, дори да не знаят думите. Като научат думите, ще изгубят знанието. Това е цената. Такъв беше този сън – най-близките ми на дъното на един кладенец, аз – на двойното дъно на ужаса да съм спасен и да съм сам, без тях и дори изоставен от тях – признавам, че това си мислех. По онова време живеех при баба на село и тя беше единственият човек, на когото можех да го разкажа. Спомням си ясно как ме спря още на първата дума и каза, че страшните сънища не се разказват, защото оживяват, май каза „пълнят се с кръв”. На следващата нощ го сънувах отново. Нито можех да го разкажа, нито да мълча повече. И тогава ми хрумна спасителната идея да го запиша. Скъсах тайно един лист от тефтера на дядо ми и го записах криво-ляво с буквите, които току-що бях научил. Ето че в началото на писането освен страх има и грях.
Така този сън роди две неща – собственото ми безсъние и плахите ми опити да пиша. Неразказаният кошмар беше първото нещо, което написах. По-точната дума всъщност е „записах”. И чудото стана. Никога вече този сън не се повтори. Но… и никога вече нямаше да го забравя. Мотивът на онова 6-годишно момче и моят днес, почти 50 години по-късно, е един и същ. Пиша, защото ме е страх – за себе си, за любимите хора, за нещата, които ще изчезнат и бързам да спася в думи. Страхът е основателна причина за писане. И за спасяване на неща с думи.
Вече така или иначе навлязохме в детството с тази история. Детството е другото важно нещо във всичките ми книги до днес. Спомнете си, че това е единственото време, в което са ни обичали без причина. Затова, както съм писал в „Естествен роман”, детството е и жестоко време, защото цял живот после ще искаме да ни обичат по същия този начин, безпричинно, заради едничкия факт на нашето съществуване. Най-важното нещо, което научих от детството си, е възможността да откриваш чудеса във всяко всекидневно нещо – дърво, лист, печка, оловно войниче, кибрит… Дължа това откритие на двама човека – на Андерсен и на баба ми. Разбира се, светът отдавана се е разомагьосал, но поне докато пиша, се опитвам да вляза отново в омагьосаната гора на детството. И още нещо – като деца ние гледаме всичко отблизо, може би защото сме високи колкото лалетата и розите в градината и затова успяваме да видим всяко листо на розата, бръмбара в чашката ѝ, пчелата наоколо… Всички тези малки неща бяха и са много важни поне за историите, които аз разказвам.
Първите книги, които издадох, бяха с поезия. Една от последните – също. Затова нека кажа добра дума за тази работилница на езика – поезията. Каквото и да пише човек, щом е минал през нея, този опит остава завинаги. Винаги съм се усещал като контрабандист на поезия в моите романи. Някои от критиците разконспирираха това присъствие на поетическото както в „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“, така и в книгите ми с разкази, които са преведени на италиански.
Има доста писатели, които твърдят, че седнат ли да пишат, знаят всичко за своите герои, знаят как ще тръгне и как точно ще свърши романът, дори първото и последното изречение. Звучи доста потискащо за онези от школата на незнаещите, към която се причислявам. Ако трябва да формулирам нещо като съвет – не избягвайте колебанието, не се плашете от него, развивайте съмненията си. Намирам колебанието за най-естественото състояние на човека (и писателя), сигурен белег за чувствителност, а това е най-важното. Затова и бих произнесъл една възхвала на колебанието. Не вярвам много на хора, които знаят всички отговори, всички ходове, и не се съмняват в това, което вършат. Категоричността винаги ми е съмнителна. Все пак работим с такава деликатна, изплъзваща се и многозначна материя като езика. Впрочем един от епиграфите в „Естествен роман” гласи: „Бих искал някой да каже, този роман е хубав, защото е изтъкан от колебания”.
Това беше първият ми роман и пишейки го, бях абсолютно свободен не защото знаех как се прави, ни най-малко, тъкмо обратното. Беше първият ми опит и имах право на провал. Това е много важно право, ползвайте го смело, ако пишете. Всъщност целият този занаят е непрекъснато вървене по ръба на провала.
Дами и господа, сега ще ви помоля да изговорите на глас или шепнешком една българска дума, думата е кратка – тъга. Ето така: Тъ-га. Ще усетите това движение в гърлото, все едно се опитвате да преглътнете нещо, което не можете да изречете. Такава е фонетиката на тъгата. „Тъга“ е думата от заглавието на романа, който всъщност ми донесе много радост в различни части на света и особено в Италия. Когато започнах да пиша този роман, мислех, че ще разказвам за личната си българска тъга, тази на няколко поколения от двайсети век. Тъга, която е свързана с натрупването на неслучили се неща. Отварям скоба, за да кажа, че неслучилите се неща понякога са по-важни в живота ни от тези, които са ни се случили. Неслучилото се е и тема на много от историите, кратките разкази, които пиша. Самата тъга е всъщност много трудна за разказване, особено в култура, която не толерира такива чувства. Никъде няма да видите реклама на тъжна банка или на тъжен фиат, например. Когато излезе книгата, един приятел ми каза, трябваше да смениш заглавието, никой няма да си купи книга, която се казва „Физика на тъгата”. Но тъгата всъщност е много човешко усещане, което може да се опитоми и приласкае. Как? С разказване на истории. С любопитство към историите на другите. Всеки от нас, но писателят особено, трябва да се превърне в едно голямо, чувствително човешко ухо, което може да чуе тъгата на другия. В крайна сметка тук сме, за да си разменим няколко истории. Да се опитаме да утешим и да поискаме утешение от другия. Все още вярвам, че добрата литература прави тъкмо това.
Дами и господа, особено се радвам, че съм поканен тук тъкмо заради историите, които разказвам. На италиански могат да се открият и трите ми книги с разкази – „И други истории“, „И всичко стана луна“, а съвсем отскоро и най-новата със свръхкратки истории „Всичките наши тела“. Ползвам тук случая да благодаря от сърце на моя преводач и приятел Джузепе Дел’Агата и на прекрасната и неуморима Даниела Ди Сора, в чието издателство „Воланд” са излезли всичките ми книги досега. Благодаря ви, че доведохте мен и моите книги в Италия. Обичам думата и определението „история“ повече от жанровото име „разказ“. И както стана дума, цялото ми писане зпочна с историята на един сън. Освен това историите, които слушах като дете, оформиха този интерес към литературата. Историите са по-топли, още пазят дъха на този, който ги е разказал, имат памет за гласа му. Те могат да излизат от рамките на жанра, да се разклоняват, не им пука особено, тяхното агрегатно състояние е по-скоро течно или въздушно, за разлика от класическия разказ. (Впрочем романът „Физика на тъгата“ гъмжи от истории. И неслучайно там Гаустин, един от героите, казва: „Не вярвам в чистите жанрове. Романът не е ариец“.)
Ще споделя отново, че покрай тях успях да се видя и разговарям с много различни хора по света. След време, прекарано в самота и писане, това е най-голямата награда за писателя. Едни от най-вълнуващите срещи се случиха тъкмо тук, в Италия. Никога няма да забравя срещите в малки градчета като Сора в Чочария, Порто Скузо в Сардиния, Роверето и къде ли още не. Трябва да кажа, че в Тоскана бяха едни от най-щастливите ми литературни преживявания. Тъкмо тук, във Флоренция, преди пет години италианският превод на „Физика на тъгата” беше финалист за наградата „Грегор Фон Рецори” на един прекрасен фестивал, събрал хора от киното и литературата, като Бернардо Бертолучи, Изабела Роселини, Майкъл Кънингам и др. Преди десетина години при едно от първите си идвания в Тоскана имах четене в университета на Пиза по покана на професор Дел’Агата, когото споменахме (той е другата много силна връзка с тази област). Вечерта след четенето беше финалът на Шампионската лига по футбол, в който „Милан“, ако не ме лъже паметта, стана шампион. Разбира се, всички млади хора бяха навън на улицата, щастливи, не можеше да се спи в такава вечер, хотелът ми беше в самия център, дори не можех да се добера до него. Затова тръгнах да се разхождам из по-тихите отдалечени части на Пиза. Попаднах на малък площад с млади хора, излезли да побъбрят в хладината около полунощ. Не знам точно какво, но нещо в тази сцена ми беше страшно близко и ако някой ме попиташе в този момент какво е щастието, бих посочил мълчаливо към тези бъбрещи момчета и момичета. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, в ритъма на смълчавания и последващи вълни от смях, в неизбежните нощи на идващи лета и старост. Всичко това написах в едно есе за Европа, завършващо с думите: Така я виждам. Сутрин, събудена от звън на камбани, вечер, бъбреща с приятели на един площад в Пиза. Утрините ѝ австро-унгарски, нощите й италиански. Тъгата и тягата по нея – български.
Дами и господа, скъпи приятели,
Наричам ви така, макар да не се познаваме, защото всички, които четат една книга, са част от едно невидимо общество, от ордена на четящите. Благодаря ви, че можем да бъдем заедно и да си разменяме истории в един свят, който все повече крещи и все по-малко слуша. Докато четем една книга или все още си говорим, историята винаги ще бъде по-силна от истерията. Благодаря ви!
