Амелия Личева
Големият успех, който има Георги Господинов в сферата на художественото, кара някои литератори да подхождат скептично към чисто литературоведските му занимания. Въпросът обаче е, че и в литературознанието Господинов има свой стил, запазени теми и определено – ярко и нестандартно присъствие. Достатъчно е да припомним книгата му за Никола Вапцаров, която е едно от най-сериозните изследвания за поета и е незаобиколим текст за всички, които оттук нататък ще се занимават с Вапцаров. Не е за подминаване и есеистичната книга на Господинов „Невидимите кризи“, която отваря към ключови за днешното теми като новата скорост на живеене, неделимостта на културата от икономиката и политиката, дефицитите на смисъл, които са зейнали пред ежедневието, и ролята на четенето и книгите както за отделния индивид, така и за обществото като цяло. И питането за връзката между четенето, култивирането на вкус и морала. Изобщо може да се каже, че в годините Георги Господинов въведе много свои теми в родното литературознание, които засягат както отделни автори като Ботев, Яворов, Вапцаров, Георги Марков, така и по-общи въпроси, свързани с канона и конструирането на литературни истории. Не са за подминаване и рецензиите, които Господинов е публикувал за значими книги, както и редакторската му работа с нови, млади автори и по страниците на „Литературен вестник“, и в издателство „Жанет 45“.
Така че появата на „В пукнатините на канона. Провинции. Аероплани. Лексикони“ е съвсем закономерна и продължаваща интересите му и в сферата на литературознанието. Тя обобщава и цялостно очертава вижданията на своя автор за канона и литературната история. В този смисъл се вписва и в по-общите нагласи на българското литературознание, започнали още от 90-те, но простиращи се и до днес, за преосмисляне на канона, за изграждане на алтернативни канони, за преобръщания, подриване, преподреждане. Излишно е да казваме, че тази тенденция е водеща и в световното литературознание – даже още по-силно в момента, когато окастрянето и разширяването на канона вървят ръка за ръка и когато алтернативността понякога е доведена до фикс идея с поривите за политическа хиперкоректност.
Погледнато малко по-широко, културните и постколониалните изследвания са отворени точно към маргиналното и целта им е да трансформират и преобразуват статуквото в негова полза. Така е и с канона. В последните години дебатът за канона предполага преодоляване на европо- и американоцентричността за сметка на литературите на бившите колонии, на т.нар. Трети свят, на малцинствата, на жените и пр. Водещ е патосът за включване и пренаписване, за приобщаване и промяна на образователните и издателските програми в полза на пренебрегваните.
Ако трябва да търсим теоретичните опори, които стоят зад изследването на Господинов, ще ги открием обаче не толкова в споменатите нагласи, колкото в линията Ницще – Фуко с разбирането за взривовостта на историческия процес, за неговата непознаваемост и неспособност да се удържа някакво единно цяло, в проблематичността на самото познание и на познаващия субект. И не че Господинов не познава и другите теории, но той е вгледан най-вече в нишата за маргиналността и фукоянските й измерения.
Тук е мястото да откроя и още една обща тенденция на книгата, а и на теоретичното писане на Господинов като цяло. Зад него стои стабилен корпус от теоретични текстове, но те някак много фино и ненатрапливо се загатват, защото са инкорпорирани в цялото. Използвани са в практиката, с други думи. Нещо, което специално трябва да се подчертае като достойнство, защото е далеч от досадното рефериране, което често срещаме в научните изследвания.
Друга обща черта е интердисциплинарността на книгата. В нея има и социология, и културология, и политика, и история, и философия, всички те обединени в едно писане, което реконструира контексти, отчита влияния и практикува истински „отворено“ четене.
И така, в „В пукнатините на канона“ няма крайности, няма дебатиране на идеята за политическата коректност, книгата не е компаративистична, нещо, което е по-застъпено като тенденция в родното литературознание, опрем ли до проблематиката за канона. Господинов се вълнува от конструирането на малки литературни истории, от фиксирането около непопулярни теми и изобщо – от прилагането – както се спомена – на идеите на Фуко в български контекст. Като интересното е, че той не просто се вглежда в маргинални спрямо канона автори и проблеми, но и изследва маргиналното вътре в самия канон, какъвто е случаят с Ботев и неговото „Ней“. Образцов е анализът на Яворовите „Теменуги“, доколкото е показано как художественото може да се чете през ботаниката и изобщо – през науката. Много ценни са диалозите с Дел’Агата и специфичните ракурси, които Господинов открива в текстовете си, посветени на българския футуризъм и на българските връзки на Маринети. Някак обобщаващо за идеите на автора звучи и текстът му, посветен на подривността по отношение на литературната история на „Литературен вестник“. И най-сетне – изключително важна и приносна е тезата, че за разлика от монументалното и каноничното частните, маргиналните истории са истории на субективния поглед, на личностната позиция. И Господинов доказва това с текстове като „Към една ненаписана история на тъгата в българската литература“ или тези, посветени на разказването на ежедневието през социализма. В тях дневниковото, лексиконното имат подчертано значение и през частното той успява да реконструира картините на социалистическото живеене, говорене и премълчаване. Тук наблюденията на автора са в унисон и с това, което изследователите на новите медии определят като култура на участието, съпреживяването, а не на наблюдението и дистанцията. Значим е и текстът „Невидимата антология“, който пък през визуалната историята на банкнотите удвоява тезата за българския канон като по-скоро мъжки, в който жените само понякога надничат.
Ако трябва накратко да обобщя значимостта на книгата, тя е в посока на разширяването на българския канон, новите прочити на Вапцаров, Георги Марков, на модернизма в лицето на Кирил Кръстев, както и на интерпретирането на теми като детство и социализъм, памет и разказ.
Благодарение на името, което Георги Господинов си е създал, за щастие „В пукнатините на канона“ също влезе в класациите и се продава. А това е изключително радостен факт, защото дава шанс една сериозна критическа книга да бъде прочетена и читателите да разберат, че и този жанр си струва и от него има много какво да се научи. А и че може да се чете с интерес, който не отстъпва на този, с който се четат романите на писателя.
Георги Господинов, „В пукнатините на канона“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2021.
