Стефани Мерит
В тези амбициозни и забавни есета писателката използва таланта си на майстор разказвач, без значение дали пише за секскукли или за трансхуманизма
Повечето критици не определят Джанет Уинтърсън като автор, който създава творби в жанра научна фантастика; все пак всичките ѝ романи пресъздават алтернативни реалности, а повече от две десетилетия писателката изследва възможностите, предлагани от технологичния напредък. Романът ѝ от 2000 г., The Powerbook, проучва флуидните идентичности и връзки, породени от виртуалните персони. The Stone Gods (2007) съчетава исторически разказ с интерпланетарна дистопия и описва отношенията между робот и човек. Последният ѝ роман, Frankisstein, пренаписва творбата на Мери Шели и създава съвременен роман, разглеждащ идеите за границите на изкуствения интелект и въздействието на технологичния прогрес върху изкуството, любовта, секса и биологията.
В „12 байта“ – първият ѝ сборник с есета от 1996 г. насам – Уинтърсън изследва всички тези проблеми без посредничеството на фикцията, но познавачите на прозата ѝ откриват в него типичната за нея полемичност и ерудираност, изпъстрена с тематични отклонения и проблясъци на остроумие. 12-те есета тук са разделени в четири групи, за които най-общо бихме казали, че се отнасят към темите за миналото, въображението, взаимоотношенията и бъдещето; заедно те предлагат едно еклектично пътуване през историята на технологичния прогрес – история, която дълго време пренебрегва някои от най-влиятелните фигури в тази сфера, защото са жени или хомосексуалисти, и едва напоследък започва да говори за техния принос. В този сборник Уинтъръсън отдава почит на Ада Лъвлейс[1] и Алън Тюринг, на Стефани Шърли, основателка на изцяло женската компания Freelance Programmers, както и на забравените жени-програмисти, които работят по време на Втората световна война. Признанието за заслугите на жените противоречи на доминиращия наратив за мъжката експертиза в тази област.
В предговора на сборника авторката казва, че есетата са плод на дългогодишния ѝ интерес към машинния интелект и подхожда към тази проблематика като „разказвач на истории“, поставил си една скромна цел: „Бих искала да привлека вниманието на читателите, които не се интересуват от изкуствения интелект или биотехнологиите, доминиращите компании в индустрията на информационните технологии или технологичните продукти, които използват анализ на масиви от данни“. Писателката се опитва да създаде една „по-мащабна картина“ и да обсъди метафизичните импликации на нашето трансчовешко бъдеще. Тя гледа с изненадващо оптимистична нагласа към това бъдеще.
„Хибридната форма на човек и машина със сигурност ще се появи“, твърди тя в последното есе „Обичам, следователно съществувам“. „Хомо сапиенс вероятно е на път да изчезне… И ако това се случи, как бихме могли да продължим напред, използвайки най-ценното от човешката природа? Как ще го дефинираме?“ Този текст, както и повечето други есета, по-скоро задава въпроси, отколкото дава отговори; Уинтърсън признава, че съществуват неясноти и противоречия по отношение на редица етични въпроси, свързани с изкуствения интелект.
„Технологията, която ще промени света към по-добро, е технология, която вече съществува… Ние живеем в най-доброто и в най-лошото време. Дистопия или утопия? Никой въпрос не може да бъде по-прост. Никой въпрос не може да бъде по-сложен“.
Уинтърсън обсъжда първостепенната роля на вътрешния ни живот – онази част от нас, която не може да бъде изцяло разпозната и разбрана от алгоритмите на Фейсбук – използвайки абстрактни термини и цитат от Ларкин: „Това, което ще оцелее от нас, е любовта“. Тя обаче предлага и по-практични решения на проблемите, свързани с бъдещето на изкуствения интелект. В есето „Джурасик автомобилен парк“ писателката разглежда проблема за доминацията на белите мъже в областта на технологиите – господство, което затвърждава редица предразсъдъци. Наред с очевидните решения на този проблем тя предлага следното: „Бих искала да видя как влиятелни хора на изкуството и публични интелектуалци съветват учените, технологичните експерти и политиците на всяко ниво“, тъй като „изкуството винаги е водило битка с реалността с оръжията на въображението и чувствата“. Вероятно смятате, че това е очевидно за хората, които взимат решения, но ми е трудно да споделя нейния оптимизъм – пиша тази статия в момент, в който бяха обявени още по-големи съкращения на разходите за училища по изкуствата.
В тази относително тънка книжка Уинтърсън разглежда историята на технологичния подем и развитието на машините, засяга темите за „надзорния капитализъм“, гностицизма, секскуклите и гръцката философия. Най-страстно обаче тя обсъжда въпроси, които многократно се появяват в нейните текстове: пола, расата, изкуството, феминизма, любовта. Настойчиво насочва вниманието ни към бъдещето, което вече е тук, защото смята, че писателите, артистите, читателите, които споделят нейните възгледи за вътрешния свят на човека, не трябва да стоят безучастни и да оставят важните решения в ръцете на технологичните експерти. „Либералната съпротива не може да бъде насочена срещу технологиите и науката“, казва тя, но признава, че някои аспекти на бъдещето, свързано с изкуствения интелект, са твърде плашещи. До голяма степен нещата се свеждат до стария въпрос: кои разкази формират нашата реалност? Тази книга е най-интересното място, откъдето всеки лаик в тази област, който иска да опознае предизвикателствата и възможностите на един смел нов свят, може да започне своето пътешествие.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 2 август 2021 г.
[1] Лъвлейс е английска математичка (1815-1852). Тя е родена с името Огъста Ейда Байрон и e единственото законно дете на Лорд Байрон. – Б. пр.
