Франческа Земярска
Рано или късно всички утопии
се превръщат в исторически романи
Г. Г., „Времеубежище“
В самия край на 2020 г. десетима от изявените български критици, теоретици и писатели – Иван Теофилов, Михаил Неделчев, Деян Енев, Мирела Иванова, Митко Новков, Гергина Кръстева, Иван Ланджев, Диана Атанасова, Мариана Тодорова и Емилиян Николов – посочват пред „Литературен вестник“, че романът „Времеубежище“ на Георги Господинов е литературното събитие на годината. Близо година по-късно изборът им звучи още по-убедително – романът вече има две издания на българския пазар, множество критически текстове върху него, тринадесет превода на чужди езици (някои излезли, други в процес на работа); рецензии в големи чуждестранни вестници като италианските „La Repubblica“ и „Corierre della Sera“, както и в датския „Politiken“. Но голямото признание за романа дойде съвсем скоро с наградата „Strega Europeo“, една награда, която по категоричен начин вписва романа и името на Господинов съвременната световна литература.
„Времеубежище“ е третият роман на Георги Господинов – и ако „Естествен роман“ е роман за началата, а „Физика на тъгата“ роман за детството, то „Времеубежище“ е роман за чудовището на старостта. Подобни обобщения обаче могат да послужат само за подстъп към текста. Няма да се поколебая в това, че „Времеубежище“ е най-добрият роман на Господинов именно заради сложността и многопластността на поставените от него теми: донякъде той поглъща, засмуква и преработва (в един психоаналитичен смисъл) предишните два романа в себе си. „Времеубежище“, типично за Господинов, работи едновременно на нивото на големите наративи, разказани през конкретните спомени (италианската „La Repubblica“ смело твърди, че той е Пруст, идващ от Изтока[1]), както и на нивото на малките истории. Сякаш именно това умение на автора да приближава текста максимално до своя читател, почти да разказва неговия живот с неговите думи, но с това едновременно да анализира конкретното настояще на един континент е част от онази формула, която прави Господинов най-успешния съвременен български писател. И ако подобно умение откриваме у автора още в ранните му стихосбирки и много по-убедително във втория му роман „Физика на тъгата“, то във „Времеубежище“ това разслояване е многократно умножено – градината с разклоняващите се пътеки на „Естествен роман“ и лабиринтът във „Физика на тъгата“ тук са превърнати във времеубежище.
Книгата има пет глави и епилог, но сюжетно може да бъде разделена на три части. В първата част, която обхваща първа и втора глава, се разказва за психологично-утопичната идея на Гаустин да се създадат стаи-сгради-градове на миналото, в които хората с проблеми с паметта да се заселват, и така (поне за малко), връщайки се в едно друго време, да се връщат отново в себе си. Разбира се, както разказът предупреждава от самото си начало, утопията бива доведена до своята пълнота, като стаите на миналото се превръщат в държави на миналото, избирани чрез референдум. Именно тук при преминаването от личното към социалното е главното деление на книгата, тук маските се сменят и утопията започва да прилича на чудовище. Втората част, която се състои от трета и четвърта глава, се занимава с последиците – първо един конкретен и разгърнат пример – България; после коя държава кое десетилетие на миналото избира и защо решава да се върне в него. Последната, трета част, в която се поместват пета глава и епилогът, условно можем да наречем разпадането на паметта на разказвача. Това е един роман за непреработените точки и засядания, за невъзможността те да бъдат артикулирани; за деидеализацията на утопиите и липсата на въображение за бъдеще; за перманентните политически кризи и преформулираните им идеологии; роман за мечтите по златното време, за забравата и носталгията. Но освен всичко това е роман, който помни и разказва близката история – времеубежището е особена машина за прекосяване на миналото на Европа – историческата, културната и литературната памет на XX в.
Георги Господинов е вписан в едно актуално разбиране за световна литература, което се вижда през бързото му превеждане на различни езици. Именно в акта на превода проличават и част от езиковите залози, които текстът съдържа в себе си. През една хубава дискусия, организирана от Къщата за литература и превод[2], между различните преводачи на „Времеубежище“ съвсем ясно е изведена културната и езиковата другост като общосподелима трудност: как да бъдат превеждани абревиатурите и конкретните реалии от комунистическото минало на България, трябва ли да има бележки под черта, въобще доколко преводим е контекстът. Но един от най-трудно решимите проблеми е свързан с неологизма на заглавието. То не е само изпитание за преводачите, то е клопка и за критиците. Времеубежище прилича на Бахтиновия хронотоп, но също препраща и към идеята за хетеротопия на Фуко. Хетеротопиите при Господинов са съвсем конкретни клиники за минало, където пациентите – често болни от алцхаймер или в невъзможност да се впишат в една безпаметна съвременност – се връщат в любимо десетилетие от миналото. Тези особени места на индивидуална терапия помнят алхимичното повишаване от „Вълшебната планина“ на Т. Ман; констатацията на В. Улф за промяната на човешкия характер около декември 1910; помнят още носталгията по дима на комина на Одисей; мадленката на Пруст; знаят за Кафка, който се появява директно като името на един български професор, сам той утопист и почитател на Кафка. Един от най-важните интертекстове в романа подчертано е Борхес. Борхес идва с библиотеките като времеубежища и превръщането рано или късно на всичко в книги, Борхес идва с двойничеството и саморефлексивността между Гаустин (фикция, позната още от поезията на Господинов) и разказвача, но преди всичко във „Времеубежище“ Борхес идва с утопията за Фунес Паметливия. Тук ми се струва особено подходящо да се позова на един цитат от критическата книга „В пукнатините на канона“ на Господинов, появила се съвсем наскоро: „От многото видове памет бих избрал паметта за нетрайното, ранимото, чезнещото. „Знаеше каква форма са имали облаците на юг в утрото на 30 април 1882 година“, пише Борхес за Фунес Паметливия в едноименния си разказ. Винаги съм искал да мога това“[3]. Това се опитва да направи „Времеубежище“ – да върне: болката в главата на Одън и облаците от 1 септември 1939, таванската стая зад Софийския университет 1965, един мач от юнската вечер на 1978, разговорите от 1989 г.
Борхес е и в сложната игра между фикция и реалност, която превръща утопиите на миналото в кошмари на една презентистка актуалност. Във „Времеубежище“ това е решено и на структурно равнище – книгата се разделя на две условни части (макар да има драматична структура от пет части) – така индивидуалните клиники на миналото от началото на романа се израждат във втората част в антиутопията на референдуми за завръщане на отделните държави в определено десетилетие, което засилва националистическите, фундаменталистки и есенциалистки кошмари. Романът пита, ако симулакрумите се приемат за реалност и от стремеж към повече автентичност се проиграват историческите партии на непреработените ни травми, то какво би станало, ако един следобед отново се завърне немислимият ужас на Втората световна война. Не напомня ли този финал на финала на Хана Аренд от книгата й „Айхман в Йерусалим – репортаж за баналността на злото“, в който тя песимистично разсъждава за това, че миналото не е само бележка към бъдещето, а една възможност това, което вече се е случило, да се случи отново: „В самата човешка природа е заложено, че всяко действие, стига веднъж да се случи и да бъде записано от историята на човечеството, остава задълго в съзнанието като потенциал, дори и да се е превърнало в събитие от миналото(…) Безпрецедентното, веднъж появило се, може да се превърне в прецедент за бъдещето“[4]. И тук утопичното желание да бъде създадено едно щастливо времеубежище поставя първо въпроса – има ли общо щастие, или всеки ще трябва да живее в една конкретна стая от своето индивидуално минало? Зад този въпрос се открива и още по-голямото питане: имаме ли общосподелимо минало, какво правим с идеите му, с утопиите му и техните изродили се идеологии?
„Времеубежище“ започва като утопия и приключва като исторически роман, с намигване към жанра на антиутопията – миналото може да се повтори. Това е големият риск, който вижда и Аренд. Не е достатъчно да се помни. Но сякаш и Господинов би се съгласил с призива на Аренд, че има само едно решение: мислете.
Георги Господинов, „Времеубежище“, ИК „Жанет 45“, Пл., 2020.
[1] Именно тази рецензия, излязла на цяла страница в „La Repubblica“, вече има и превод от италиански на български, направен от Борислава Чакринова за в-к „Дневник“: https://www.dnevnik.bg/knigi/2021/08/29/4247520_gospodinov_prust_idvasht_ot_iztok/
[2] Да превеждаш „Времеубежище“. Разговор с преводачите Анджела Родел, Александър Зицман, Джузепе дел Агата, Магда Питлак, Мари Врина, Хеле Далгор и Хелен Койман, и автора на романа – Георги Господинов: https://www.npage.org/page?id=280
[3] Георги Господинов, „В пукнатините на канона“, ИК „Жанет 45“, Пл., 2021, 291.
[4] Хана Аренд, „Айхман в Йерусалим – репортаж за баналността на злото“, прев. Тодор Танев, изд. „Сиела“, С., 2021, с. 373-374.
