Лидия Кирилова
Лидия КириловаПисането за поезия е вид паразитиращо занимание. Имплементираш нечии чужди думи и метафори в една нова система, за да се опиташ да ги разтълкуваш, да предадеш свое послание чрез тях. Да ги преживееш отново, да добавиш нов прочит и така до втъкаването в палимпсест. Втората стихосбирка на Ана Цанкова „Гибла“ е един изключително добър гостоприемник, с неизчерпаема жизненост и сила. Свят, в който противоположностите се преплитат и се потвърждават взаимно до парадоксалност. Имат свой собствен език на общуване, където не се изключват и отблъскват, а си взаимодействат и пребивават в хармоничен баланс, въпреки бурята или точно поради нея. Бурята (гибла е пясъчна буря) е центърът на света, на четирите посоки на съществуването, който крепи всичко на раменете си, като една голяма стара мъдра А‘туин, но без да се оплаква, че ѝ натежава. Няма как да не се довериш на авторката ѝ, че всичко е точно както трябва да бъде, защото самата тя излъчва тази увереност от себе си и от стиховете си. Владее стихията на пустинния вятър и има силата да организира прашинките му до съвършен разрушително-съзидателен (без)порядък. Ана споделя в едно свое интервю, че „поезията е начин за овладяване на болката“ и втората ѝ стихосбирка го доказва с всяка своя прашинка.
В „Гибла“ има четири основни цикъла, четири сезона, четири фази на живота (детство, юношествно, зряла възраст и живот отвъд материята), както и четири основни посоки, към които Ана като невидим диригент насочва сетивата на читателя. Едната гледа назад, в миналото. Черпи знание от него, за да оцелява в настоящето. Обръща се към спомените, но не с желание да остане в тях, не само с носталгия, но и с огромна благодарност за опита, придобит от любимия дядо и изобилието от изживяното. Нагоре е посоката към небето, летящите птици и Бог. Там са упованието и вярата, без които не можем. Погледът ни надолу бива насочен от белите корени на старостта – към земята и пропастта. Има поглед и отвъд – в другия край на тази пропаст, където са надеждата, прераждането и любовта. Там, където може би вече ще имаме криле, ще бъде лято, или поне душата ни ще лети свободна от материята, вече научила своите уроци от пребиваването си в тялото. Но може би най-интересната и най-важна посока, накъдето сочи ветропоказателят на Ана, вътрешният ѝ компас, е тук и сега. В центъра, в окото на бурята. Тук, където сърцето вече е в подходяща, лесносмилаема форма за умиране. Тук и сега, пътувайки в тролея и трамвая, докато пие бира в градинките, слуша джаз и чете поезия, дори докато общува с Бог, който е приседнал на перваза на прозореца. Докато гледа птиците, от които ще се е научила да лети някой ден, защото самата тя е птица и защото всеки има този потенциал в себе си. Тук и сега, когато тя е есента и си прави прекрасен детайлен автопортрет на страница 32.
Четирите сезона съвършено допълват и потвърждават цикличността на книгата. Въпреки условното разклоняване на посоките, символичното разделение на живота на детство, младост, зряла възраст и старост, както и лутането между сезоните, тези направления за съществуване изобщо не са категорични в параметрите си. Напротив, преплитат се съвсем естествено и синестетично си разменят знаците, образите и мотивите, като във всяка една отделна картина са съответни и прилежащи. Това се дължи на централната опорна точка – гиблата, чиято обединяваща мощ е способна да подчини всички прашинки на себе си. Така отделните сезони и символи в книгата остават разпознаваеми и уловими, докато са изключително аморфни, преминаващи през различни фази и форми на съществуване, в зависимост от посоката, времето и епохата на живота. Като една натална карта, където основните въздействия на знаците са доловими и разпознаваеми само чрез взаимодействието помежду им в конкретния момент, както моментното разположение на планетите в часа на раждането ни. В „Гибла“ изгряващият знак е Зима. Есента е времето ни на възрастни, а пролетта е между тъгата и зимата. Ана ни призовава да си я измислим, за да забравим студената ѝ сестра, за да пораснем вече, но по детски. Лятото е в осмия ден от седмицата – там, където е очакването и където съвършеният миг е факт.
В първия цикъл „Зверилник на мълчанието“ ставаме свидетели на раждането на изгубеното поколение, споменът за загубите и за мъртвите от миналото, които продължават да живеят в нас. В зимата на света е колкото страшно, толкова и сигурно, но повече ни е страх от разтапянето на снега, защото слънцето ще ни разобличи и ще оголи опасенията и копнежите ни, ще разтопи илюзиите ни, заедно с бронята от сняг. Зимата тук е уютна спътница, пазителка на детето в нас, на детството – отсрещния полюс на тъгата. Проследяваме как сърцето започва да се огъва под натиска на живота, на времето, на събитията, на липсите и присъствието. Няма недоволство от реалността, а само констатирането ѝ, защото Ана разбира болката, което не значи, че я е преодоляла, но вярата ѝ помага да има достатъчно смирение, за да я приеме. Болката е неизменна част от живота, както и шамарът на смъртта, само че смъртта е измамна (като февруарско слънце), тъй като повелителката на гиблата знае много добре, че душата я гледа и иска да говори. Знае, че душата я има и смъртта засяга само тялото. Първият цикъл прави пирует и се завръща пак в детството, за да си тръгне с конски тропот от него. Да се раздели с илюзиите, отново на ръба, този път на планината и този път с друга част от коня, очите, вперени в зимата. На самия неин ръб, с усещане за това, че няма да е като онази в детството. Смъртта обаче не е категорична точка и това не спира детето да върви напред, макар и към нея. Малкото Ане усеща, че трябва да направи крачката към следващия етап на съществуване и да пристъпи към по-осъзнати действия. Да порасне. Затова изтърсва ботушите си от снега, обува кецовете, хваща тролея и от детството отива в бара. Треторазреден бар, където нищо не е същото и нищо не е истинско. Тук ясно се начертава векторът на миналото и сегашното. Усеща се колебанието – да останем ли в живота, където ще има разочарования, или да останем потопени в съня от миналото, където мама ни вика за вечеря? Барът е портал за къщата на спомените, където къкри гърне боб. Портал за изгубената душа, чиято зима единствено я свързва със света на чистото детско наивно усещане за живота, в който има успехи, истини и вяра. Изборът вече е направен, защото авторката знае, че само напред има трансформация, само през болката и през бурята се раждаме отново и ставаме по-силни, истински узрели и смислени. През тъгата Ана се отделя от детството и поема на път към себе си.
За нея краят на илюзиите се оказва чудесен, защото тя знае как да присъства „Между тъгата и зимата“, както е наречен вторият цикъл от книгата. Точно на място и точно навреме идва тук тъгата – след разбирането на болката, която не може да ни унищожи, ако ѝ даваме път. Тъгата в книгата не е забранена, защото не убива. Дори и да убива тялото, не може да убие спомените и надеждата, тъй като любовта е неизменна. Снегът отново се появява да напомни за защитната си функция, да обещае закрила и подкрепа, да припомни детството, което носи в разтопяването си. Тишината е прескочила във втория цикъл, за да стане съучастница на снега, който подслонява всяка надежда, че още има смисъл. Сякаш казва: Тук съм, не се плаши, ще се погрижа за спомените ти, докато скиташ в пролетта на живота. Докато бродиш из другите сезони, аз ще пазя зимата на детството ти, за да се родиш пак, за да се изгубиш отново във вихъра на живота-ураган, но да се намериш във всяка песъчинка, повдигната от вятъра. Защото ти си всяка песъчинка и ще се откриеш навсякъде. Затова ти пращам този вятър, за да те разпръсне, после да те събере. После сам да се събереш, но вече научил уроците, а душата спокойна да напусне тялото, вече по-цяла, по-мъдра. До следващата инкарнация, когато няма да си същият, но пак ще се чудиш и ще пътуваш. И този цикъл да се повтаря отново и отново. Като една поличба за помъдряване.
В „Илинден“ авторката принася в жертва именно неизменната любов (която е котка и не може да плува), детството и себе си, за да се пресътвори. Да бъде лято поне за една строфа. Да роди дракон и да бъде убита на седма страница. Св. Илия е нейният повелител, повелителят на бурите и градушките, чрез който поддържа гиблата в себе си жива, до следващата зима, до следващото раждане, до следващата страница. В „Илинден“ крилете на лястовиците заякват за ветровете. Точката на присъствие е точно тук и сега. Авторката решава, че ще говори за себе си в сегашно време и изобщо за себе си. Споделя се и се разгръща пред четящия до болезнена автентичност, дори остава боса и няма сняг, който да скрие разголилата се душа. Мъглата е сняг. Тук, отново в противоречиво взаимодействие, се прокрадват страховете и увереността, типични за съществуването под това небе. Типични за търсещата душа. На една мисъл разстояние е птицата, която забравя небето. Вместо нея тук и сега е момичето, което стъпва по земята, но което знае, че може да лети.
Раните се множат с напредването на съществуването, но солта е в чуждите, защото повелителката на гиблата се е научила да лекува своите в сънищата си. В четвъртия цикъл „Сол“ има назидателното обръщение, когато смъртта и тъгата не са разбрани. Там солта, кожата и съзнанието са пречка за душата на птицата, която иска да се върне към небето, защото то е повод за връщане, отворено е, но тя го е забравила, докато пребивава в човешкия си образ. Нашата пътеводителка вече е разбрала живота и смисъла му. Нещо се случва извън разбирането ѝ за живеене. Подредила си е пъзела. Подредила е сякаш себе си и всичките си парчета, които е трудно да се дефинират в широкия си спектър от образи и сетивни възприятия, където далечните асоциации могат да се свържат само през дълбока сензитивност и синестезия. Като джазов ритъм, хармоничен в дисхармонията, която чува неопитното ухо. Толкова джаз има в тая книга, че няма как да не се заслушаш. Тези парчета изобщо не си пасват на пръв поглед, но това, което ги обединява, е ТЯ. И тя е толкова автентична именно защото е съставена точно от тях. Парчета зима и ягодово сладко. Парчета цигари и чай, и компот от круши. Парчета поезия, джаз и бунт, и гълъби, есен, кецове и улици. Парчета спомени и флашбеци от минало пребиваване в чужди тела на една летяща душа. Тя никога не спира да съществува, затова не се страхува от смъртта и тленността. Не се страхува от нищо, въпреки всичко. Птицата се е калила, помъдряла е и вече може да полети. Нуждата ѝ да бъде себе си е пясъчната буря. Краят започва от нея. Краят започва. Жената – повелителка на гиблата е тук. Тя няма нужда от маска, за да съблазни, да се хареса, да плени. Има нужда само от себе си и от собствената си стихия на покровителка на сезоните, птиците, спомените, болката и тишината. Малката Ане извървява пътя от безпорядък към устойчивост. Заявява себе си като жена, без страх от разтапяне на снежната броня на детството.
След очистващата вихрушка на пясъчната буря идва състоянието на покой и някак всяка прашинка отново си е на мястото. Както пише една друга поетеса в първия си роман: „Думите са капризно нещо, идват само там, където мисълта е ясна и е в покой. Емоцията им дава форма и цвят, но покоят на душата ражда думите“. В цикъла на живота няма правилно и грешно, има ги само моментите на осъзнаване, в които усещаме Бог в себе си, в нас и около нас. Усещаме, че и ние сме Бог, защото имаме силата да творим, да сътворим себе си. Всяка среща с уж непознатото е просто добре забравено старо и е нещо, което е тук, за да те научи да живееш по-добре със себе си. До голяма степен цялата книга е среща със себе си през вихрушката от емоции, събития, хора, правила, живот… „Гибла“ разрушава, за да остане цяла самата тя, посвоему. Цяла и помъдряла. Компас за пребиваване тук и сега, въпреки всичко. Утеха, че винаги ще знаеш, когато си поел в правилната посока – към себе си, тъй като прераждането, според Толе, не помага, ако и в следващия си живот все така не знаеш кой си.
Ана Цанкова, „Гибла“, изд. „Смисъл“, С., 2021.
