Никола Георгиев
На днешната дата, 24 ноември, през 1937 г. е роден Никола Георгиев, интелектуалец, който познава силата на несъгласието и свободата да имаш позиция. Този брой на ЛВ припомня колко жива и обхватна е мисълта на този голям български теоретик и филолог, като публикува фрагмент от разговор на Николина Сиракова с Никола Георгиев през есента на 1991 г. в София. Текстът излиза в сп. „Беседа“, кн. 9, 1994, Нидерландия. Може би така е най-добре, вместо големи думи и скръб, да (пре)прочетем един текст на Никола Георгиев, а той може да събуди гласовете, жестовете и силата на устояването с мисъл.
България наистина е твърде различна от това, което ясно или неясно наричаме Западна Европа. Тя е в определен смисъл междинна страна между Ориента и Европа и това се отразява върху тенденциите, които действат в българската култура. Едната тенденция е изолационистична, доброволно изолационистична: ние сме българи и не можем да бъдем нищо друго; наша главна задача е да опазим себе си. Нещо подобно е имало и в Полша. Върху този изолационистичен, стар изолационистичен нагон на една част от българската култура се опря и комунистическият режим, който се опитваше да се отъждестви със здравото, народностното и по същество с ориенталското, затвореното вътре в себе си.
Противоположната крайност е много по-слаба, но я има. Това е стремежът към пълно доближаване до образа на европейската култура.
За щастие, има и трета тенденция. Това е опитът на отворени към света българи да съчетаят българските дадености с другото, с другостта. Тази линия според мене също не е силна, но е по-силна от втората и струва ми се – най-перспективна. Лично и аз съм се опитвал в своята работа да я следвам, колкото и трудно да е било това.
По времето на комунистическия режим западната култура се проявяваше по два начина. Единият беше така нареченото „информационно затъмнение“. Няма. Не съществуват такива автори, такава музика, такъв вид живопис. Другото беше агресивна критика. Говореше се за определени прояви в западната култура, но се говореше само и само за да бъдат те критикувани, отричани, низвергнати. Тази агресивност на комунистическата пропаганда спрямо Запада сега дава сред българите обратни резултати. Българите по силата на съпротивата започнаха прекомерно да идеализират западния живот, западната култура и в момента те са отново несвободни.
Днес в България е дори рисковано да кажете нещо критично и нещо лошо за западния начин на живот, за западното стопанство, за капиталистическото стопанство, за капиталистическия морал или за западната култура. Люшканията в българското мислене са изненадващо силни за външните наблюдатели.
В своята работа като преподавател се опитвах да съчетая познанията си върху чуждестранното литературознание с българските проблеми и особено с българската култура. Правех всичко възможно да не се подчиня на забраната да се говори за западните дадености и постижения. Правех всичко възможно и дори още повече от възможното, мисля, да не оплювам това, за което говоря, да бъда, както се казва, обективен, неутрален. Да си призная, имах неприятности в университета. Но слава Богу българските университети се оказаха значително по-независими от другите полета на българския тоталитарен, мачкан от комунистическата идеологема живот. И ако българското студентство беше по-кротко от чешкото, полското, от унгарското, дори руското, за това има други обяснения и други причини. Сред българското преподавателско тяло, както и да биваше насищано, насилствено насищано с посредственост, с угодливост, се запазиха не малко независимо мислещи хора, които всячески се стремяха да поддържат връзка със света.
В моите лекции студентите, доколкото смеех да се догаждам, ценяха тази независима позиция. Ценяха и възможността за някакъв иначе заприщван канал към света.
Когато влязох в литературоведския живот, в разгара си беше структурализмът и аз започнах да се опитвам да прилагам неговите матрици към българската литература и българските историко-теоретически проблеми. Понятието структурализъм в българската официално комунистическа пропаганда веднага бе подхванато като название на нещо чуждо, враждебно, формалистично и уличените в структурализъм хора биваха обругавани, заплашвани с уволнение. Три пъти съм бил заплашван с уволнение, за да притворят устата ми. Така или иначе, успяхме, не се огънахме. И тогава, тъй като комунистическата идеологема беше обхванала цялата българска литература и към нея не можеше да се прилага това или онова – нещо различно от марксисткия подход, аз си избрах нещо забравено и омаловажавано от комунистическата идеологема, защото от стария български фолклор все пак много комунистически сок не можеше да се изстиска, и първата ми книга е структурален анализ на българската народна песен. И аз я написах, макар че на литературоведа е забранено да обича своя обект, с обич към българската народна песен. А при цялата си некомфортност, аз се опитвах да я напиша по-популярно. Много от структуралистките термини не въведох пряко, а перифразично, но въпреки това върху книгата се посипаха официални упреци, насмешки, отрицания. Но трябва да се признае, че от началото на 80-те години комунистическата идеологема започва да отслабва и съответно да се усилват свободомислещите сили, а в университетите започна вече групиране. Дотогава бяхме единаци, самотници. А тогава започна вече групиране на концептуална основа, на основата на школи, на сродно мислене. И тогава в българските университети започнаха новите веяния. В езикознанието – прагматическото езикознание и този голям холандски езиковед-прагматик Ван Дейк стана много популярен в България. Между литературоведите се усилиха интертекстуалистките тенденции, диалогичните тенденции, а в момента са много популярни, особено сред по-младите, деконструктивистките идеи. Вече имаме доста сериозни изследвания върху Дерида. Лично аз – върху Йейлската деконструктивистка школа в Щатите.
По-откровено структуралистка беше другата ми книга, за анализа на лирическата творба. Тогава вече, в средата на 80-те години, комунистическата идеологема, комунистическата пропаганда и цялата комунистическа структура беше в упадък, беше загубила своята агресивност, жизненост и вече можехме да говорим значително по-свободно. Но и в тази книжка се опитах да съчетая парижкия структурализъм, съветския структурализъм, чуждестранните възможности с българските проблеми, най-вече с българската литература. Пак ще Ви кажа: това смятам за български път. Българската интелигенция, рекох го вече на едно място, е между тежката наковалня на местния, да си го кажем – ориенталски тип култура, преобладаващо ориенталски, и вносния чук. А все още евроцентристките нагони в българското общество са много силни и сега Европа свръхмного се идеализира. Това са идеи на по-нисшата класа, на по-малко интелигентните хора.
В последната си книга разглеждам четирите основни образа на Европа, които тя е имала в България, и то образи-образци за следване. Те се наслагват, разбира се, но ние типологически ако ги видим, ще установим, че са четири. Първият образ, единият тип, е държавно-политическо устройство. Търновската конституция е по тертипа на Белгийската конституция. И тогава – около Освобождението и след Освобождението, дълго време се правят опити България политически да приеме невъзможното, да приеме невъзможното да се възприеме, неприложимото, да приложи неприложимото – западни политически модели върху българска почва, да ги пренесе маймунски, без адаптиране, без вмисляне в тях. Опитът завършва катастрофално.
Вторият имидж на Европа. Европа като страна на Рафаело, Данте, Шопенхауер, Ницше, Гьоте, Паскал, Спиноза. Това е Пенчо Славейков. Това е другият тип – Европа на големите духовни постижения, на големия дух, на големите творения. Слава Богу имало е опит за сродяване на българите с този образ на Европа.
Третият образ на Европа е между двете световни войни. И за жалост, той е тъжен. Това е техническата Европа, Европа на „Круп“, „Сименс“, „Фиат“. И другата част на този имидж – Европа на уредената тоталитарна и авторитарна държава. Ние имаме авторитаризъм от 1934 г., който е също така пренесен от тази вълна – от Португалия, Испания, Унгария, Италия в България. Само че за разлика от Италия и Германия, българският режим е другояче авторитарен. Той е режим на елита, а не на популистките вождове като Дучето и Фюрера.
Днешният образ на Европа е най-смътен, най-бездушен, най-бездуховен. Това е образът на пълните магазини, но не образът на работещия, страдащия, усамотения, заплашения западноевропеец. Тъй като доколкото съм бивал там, мога да кажа, че този човек живее в напрежение, което тука, в Ориента, е непознато и още повече – нежелано.
Всички образи са били малко или много смътни. Европа в българските имиджи не е географско понятие. Тя трудно се отъждествява с отделни страни. Макар че в третия имидж, между двете световни войни, гравитира предимно към Германия. Голямата техника. Дясната част на техническата интелигенция особено е прогерманска, а лявата интелигенция е под влиянието на техницизма на сталинските петилетки. Има такова недоразумение. И този образ на Европа, макар и понякога да се свързва метонимично, като метонимия или метафора, ту с Белгия, ту с Швейцария, е: Швейцария на Балканите, Белгия на Балканите. Но се свързва понякога метафорично и с прусаците на Балканите – като войници. Има едно по-конкретно свързване с Германия: 30-те – 40-те години. Но така или иначе, в основната си част образът на Европа не е географски. Той е смътен, той е митологичен образ.
Но интересното сега е, че при голямата постколониална американизация на света на българите раздвоението между европоцентризъм и американския модел им идва като пискюл. То е много силно и то минава на съвсем прагматично равнище. В момента българските политици, които се чудят кой ще им даде повече, кокетират и със Западна Европа, и с Щатите. Кокетират без да знаят, че на две врати кучето гладно остава. А според мене призивът за поевропейчване, път към Европа и прочее е обречен. Това е петият тип – напън на българите да се поевропейчат. Той ще отмине с катастрофа според мене.
Една част от българската интелигенция обаче е автономна, смея да кажа независима, както спрямо полуориенталските български условия, така и спрямо европейския или американския имидж, превърнал се в мит. Да бъдем независими, доколкото можем, спрямо двете и да правим литература, култура, национално самосъзнание, което съчетава местното с външното.
Превод от нидерландски: НИКОЛИНА СИРАКОВА
