Режисьор: Веселка Кунчева, сценография и костюми: Мариета Голомехова, музика: Христо Намлиев, хореография: Стефан Витанов, участват: Мария Атанасова, Михаела Андонова, Татяна Етимова, Живко Джуранов, Росен Русев, Александър Караманов, Христо Таков, постановка на Държавен куклен театър-Пловдив.
„Вграждане“. С истински камъни. Трещят, громолят, грохотят; искрят, святкат, бляскат. Сила и плътност излъчват, и здравина; сила, плътност и здравина струи и от „майсторите“, които зидат: мост ще се издигне, друже, тука, як мост над тези дълбини! Як, ама баш не – стихия се юрва, моста разтурва. Жертва е потребна – млада невеста, сянка вградена…
Легендата, която спектакълът „Вграждане“ на Държавен куклен театър – Пловдив има за основа, е за Майстор Манол. Поредното изключение, поредната странност и различност в работата на режисьорката Веселка Кунчева. На фокус са изконните стихии – вода, земя, малко по-встрани, но тук – въздух и огън. Тия стихии са първоелементи на мирозданието: говори представлението за първозданието, за миро(в)граждането. Това е сблъсъкът – стихия срещу мироздание, което човека гради и от човек се гради. Стихията-вода contra стихията-човек. Но водата е стихия женска, казва Мирча Елиаде, „примордиална субстанция, от която се раждат всички форми и в която те се връщат отново чрез регресия или катаклизъм“, следователно опираме до антагонизма „мъж-жена“: вграждането на жената не е, за да се успокои водата, вграждането на жената е, за да се успокои мъжът. Да си въобрази, че всичко е под контрол. Не случайно най-отдаденият, най-непримиримият, най-неистовият майстор е Манол и – от този ъгъл – неговата честна наивност вече не е нито толкова наивна, нито толкова честна. Женската стихия се укротява единствено и само когато се вгради; зазида, встени, застрои, вдувари, ограничи, спъне, определи, забариери, вконструира, впише, класифицира, запаравани, номерова и прошнурова в постройката, в системата на мъжката власт. Дух Божи се носи над водата и слови: „Да бъде!“, майстор Манол се носи на примордиалната женскост и слови: „Тъчи!“ – и тя тъче, „Плети!“ – и тя плете, „Донеси!“ – и тя донася. Майстор Манол съвсем не е трагичен образ, майстор Манол е демоничен образ и спектакълът ни го представя точно такъв – обсебен, обладан, фасциниран… Но не в милата си, а в милото си, което е – да стисне в здравите си ръце стихията вода, да я сграбчи и впримчи завинаги. Да се превърне във властник, да я превърне в подвластна: ГОСПОДАРЯТ и слугинята…
Мерак за доминация, но… неосъществен мерак. Мариета Голомехова е избрала оригинален ракурс, за да изяви този неизпълнен (мъжки) копнеж. Видимата част от сцената прилича на екран, пред екрана е разстлана каменна грамада, а най-същностен елемент на действието са краката на актьорите. Краката се вдигат, газят (във водата), скачат, стъпват внимателно, пропадат и се възкачват – краката са основата на човека. Но в спектакъла те са нестабилни, както нестабилен е и мостът на майстор Манол. Още: ако в началото тези крака-база-и-основа са игриви, лекомислени, приковаващи с веселост вниманието, с напредване на представлението все повече излизат от кадър, все повече поддават и героите, които те уж трябваше да носят вярно, ги виждаме вече хоризонтално, не вертикално – лежащи, пълзящи, гънещи се ничком по грешната земя (и вода) – краката не ги държат, краката ги предават, краката не издържат. Вместо homo erectus (човек изправен), homo prostrates (човек паднал). От главен герой краката се превръщат в повален герой. Също както е повален майстор Манол, когато разбира що е сторил – укротява водата, погубвайки целостта (си). И не той укротява стихията, а стихията укротява него – съсипания, победения, ощетения. Разбрал е: не неговата жажда за творческа власт успява, а необузданата и непредвидима вода-жена; в този смисъл устояващият на вековете як мост не е дело на ръцете му и на майсторлъка му, а на стихията, която в един момент е решила сама да укроти себе си, по свое желание да се озапти. А той? Той е само неин инструмент, оръдие с душа – не майстор, мистрия…
„Вграждане“ със сигурност ще бъде един от хитовете на тазгодишния театрален сезон. Усещат го и актьорите – вдадени в играта, вградени в постановката… Трудно е някой да бъде откроен: „Вграждане“ е висок пример за екипна работа и за това колко високо може да се стигне, когато се мисли в една посока. Самите Веселка Кунчева и Мариета Голомехова признават, че дълго са носили в себе си спектакъла, но, казват, било за добро – така спектакълът е узрял, съзрял, назрял да се появи в цялата си цялост и с всичката си всичкост. Да стане събитие, което да ни върне надеждите, че истински театър се прави дори по време на най-печалбарска реформа.
МИТКО НОВКОВ
