Признателност от един съвременен майстор
Йосиф Бродски
Жалко, че Иисус Христос не е чел римските поети. Теоретично той би трябвало да е знаел латински, тъй като е живял на територията на тогавашната Римска империя. Така че е имал възможност да ги прочете. От друга страна, Пилат Понтийски също не е бил поклонник на поезията. Ако беше такъв и особено ако бе прочел „Буколики“ на Вергилий (издадени цели седемдесет години преди събитията в Йерусалим), със сигурност щеше да се вслуша по-внимателно в думите на Иисус. Пилат вероятно би разпознал в онзи, когото изправят пред него, човека, чието идване е предречено, както смятат някои учени, от Вергилий в Еклога IV на неговите „Буколики“. Във всеки случай познаването на поемата навярно би задълбочило съмненията на Пилат дотолкова, че да помилва човека. А Иисус, от своя страна, би доказал правотата си по-убедително, ако беше чел същата поема.
Но тъкмо така се случва, че тези, които би трябвало да четат, не го правят, докато тези, които четат, са хора незначителни. Нито Иисус, нито Пилат са познавали Еклога IV и донякъде това е причината за нашето окаяно състояние сега. Четенето на поезия спестява доста грешки; четенето на Вергилий прави това особено добре. Без него нашата цивилизация е просто немислима. Ние, както и начинът ни на мислене, в много отношения сме само следствие, чиято причина се крие в стиховете на поета. Вероятно той не би могъл да спаси Иисус; но точно Вергилий със своята Шеста книга от „Енеида“ извиква появата на Дантевата „Божествена комедия“. Което в известен смисъл означава уреждане на сметките с невежеството и на Христос, и на Пилат.
Вергилий е роден през 70 г. пр. Хр. близо до Мантуа и умира преди две хилядолетия, на 49 години, в Бриндизи. Той е по-стар от християнството. Октавиан Август му е съученик, макар и със седем години по-млад от него. Хораций и Овидий са негови съвременници. Има едно-единствено изображение на Вергилий, онази подова мозайка, изработена около сто години след смъртта му в Сус, Тунис. Висок, кльощав, с късо подстригана коса, той наподобява на нещо средно между Антъни Пъркинс и Макс фон Сюдов.
Популярността на Вергилий през тези две хиляди години се дължи на неговите разказвачески умения, както и на мощното му въображение. От всички римски поети при него е най-пълно със събития – действията в един стих от „Енеида“ надвишават по брой дори тези в „Метаморфози“ на Овидий. Много е приятно да четеш Вергилий ако не за друго, то защото куп неща се случват в стиховете му, а следователно и в читателското въображение. В определен смисъл той е по-интересен писател от Омир, комуто очевидно се опитва да подражава, тъй като Омир е прекалено описателен и съставните му прилагателни понякога направо дразнят. Но пък Вергилий има предимството да пише седем века след Омир в епоха, когато изобразителните изкуства са достатъчно развити, за да пощадят поетите от необходимостта да претворяват видимия свят със същата прецизност, с която описват вътрешния пейзаж на човека.
Всъщност и в „Буколики“, и в „Георгики“ Вергилий набляга на природните описания. Макар че в неговия случай природата е била конкретна обработваема земя, не просто фон на героични действия. Той разработва в стиховете си околния свят по коренно различен начин не само от Омир, но и от Теокрит, големия александрийски поет, който създава идиличната поезия като антитеза на епичния и на драматичния стил, характерни за древногръцката поезия от класическия период. Кротките пастири и техните нимфи, които благодарение на Теокрит са заскитали из световната литература, при Вергилий придобиват човешкия облик на реални италиански селяни. Те продължават да си беседват надълго и нашироко за любов и поезия, но имотните въпроси също ги вълнуват.
През втората половина на I в. пр. Хр., когато твори Вергилий, в Рим бушуват страховити граждански стълкновения, съпътствани от няколко опустошителни войни, чистки и конфискации на земи. Пропорционално погледнато, човешкият живот е застрашен колкото и в края на трийсетте и през четиресетте години на този век. Хората жадуват за мир и стабилност и може би поради тази причина Вергилий избира пасторалната (т.е. селската) среда, от която да черпи поетическата си лексика и в която да пребивава. Земята е единственото сигурно нещо на разположение и в придържането на поета към философията „да живееш в хармония с природата“ долавяме нотката на отчаяние, която е майка на мъдростта.
С други думи, за Вергилй природата представлява по-скоро обект на наблюдение, отколкото символ, или всъщност обект на физическия му труд. Той е първият земевладелец, управляващ сам имението си, в дългата поредица от поети, която, изглежда, завършва през настоящия век с Робърт Фрост. Практическата информация – например как се отглежда това или онова растение, – изобилстваща в „Георгики“, вероятно става достояние на поета посредством неговите роби и градинари и тук-там е спорадична и хаотична. Но именно това позволява на Вергилий да не говори в първо лице единствено число. Той е поетът, който почти никога не използва местоимението „аз“ и по този начин избягва вездесъщата егоцентричност, измъчваща както неговите съвременници, така и потомците му. Накратко, Вергилий е „обектив“, който се отнася към човека като към sui generis, а не като към негово алтер его. Той е всичко друго, но не и нарцистичен, освен това е непреднамерено демократичен и изключително скромен. Ето защо стиховете му са напълно лишени от онзи авторитет на „поета“ априори и ето защо ще го четат още едно хилядолетие, стига то да дойде.
Единственото, за което идните поколения укоряват Вергилий, е твърде любезното му отношение към Октавиан Август. Но то е продиктувано от същата жажда за мир и покой, а като се замислим, и от жаждата за идни поколения – естествено желание на всеки писател. И действително Октавиан установява мира и покоя в Рим. Славословията на Вергилий по адрес на императора навярно произтичат също така от спомените за ученическите им години, прекарани заедно, както и от литературната условност по онова време, която изисква израз на признателност към владетеля. Макар че според мен Вергилий изпитва искрени симпатии към Октавиан, който все пак е по-млад от поета, и възхвалата му е обагрена с чувство за снизхождение и с ирония, а не толкова с горещо обожание. Вергилий, човекът на мисълта, на съзерцанието – т.е. на пасивността, – просто се опитва да напътства Октавиан, човека на действията и съдбата. Кой знае, при заплетеното причинно-следствено взаимодействие критиците на Вергилий може би така и нямаше да се появят, ако императорът не си беше губил времето в четене на „Енеида“.
В предполагаемата си автоепитафия Вергилий казва: „възпях пасбища, ниви, владетели“. Ключовата дума е „възпях“, защото за разлика от прозаика един поет не може да бъде определян по съдържанието на текстовете си. Поетът, а всъщност и темите му могат да бъдат харектеризирани по тембъра на гласа, по изказа, по начина, по който подбира и използва думите. В този смисъл Вергилий е твърде непредсказуем автор – и не толкова заради историята, която разказва, а заради това как борави с думите. Най-честото порицание, отправяно към Вергилий след смъртта му, е свързано с „употребата на обичайни думи по необичаен начин“. Тази забележка без съмнение е породена най-напред от „Георгики“, където поетът възпява „ниви“. Вергилий буквално се отдава на пиршество с думи от сферата на земеделието, думи, които до този момент рядко се срещат в поезията. Той буквално натъпква стиховете си с плугове, мотики, бразди, брани, гребла, сбруи, тегличи и кошери. Още по-лошо е, че не ги използва символически.
По всяка вероятност той го прави, за да избегне стилистичните клишета – поетическият език по онова време вече е добре развит. Освен това чрез тази обективност Вергилий засвидетелства своята почит към предшественика си Тит Лукреций Кар, автора на най-знаменитата поема, писана на латински, „За природата на нещата“. Но преди всичко Вергилй е реалист; по-точно епически реалист, тъй като в числено изражение реалността всъщност е епична. Затова за поета най-сполучливият, ако не и единствен начин да проумее света е да състави списък с неговото съдържание и каквото пропуска в „Буколики“ или в „Георгики“, упоменава го в „Енеида“. Нарастващото въздействие на поезията му върху читателя се заключава в усещането, че този автор изброява света, и то най-щателно. Независимо дали говори за растения или планети, за почви или размисли, за емоции или човешки съдби, или за участта на Рим, детайлните му изображения са едновременно поглъщащи и смущаващи. Но такива са и самите неща.
Мнозина са дали своя принос за написването на Библията. Вергилий пише сам „Буколики“, „Георгики“ и „Енеида“. Усилието му да тълкува света е достатъчно задълбочено, за да го накара да се спусне в подземния свят. Описанията му са особено убедителни, понеже нямат връзка с никоя схоластична доктрина. Разбира се, пророчеството, което прави Анхиз, бащата на Еней, е лъжливо – то не надживява поета. Вергилий просто преразказва познатото минало с приповдигнат тон. При все че гордостта за бъдещето на Рим, отекваща в гласа на стареца, не е само гордостта на поета от достиженията на Рим. В тези думи човек долавя надеждата на един езичник, която е, трябва да признаем, в по-голяма степен лишена от егоцентричност и по-осезаема от надеждата на християнина.
Другите нека извличат из бронза дихания меки,
вярвам, те живи лица ще извайват от твърдия мрамор,
по-добри тъжби ще водят, небесните пътища точно
ще изчисляват с пергела, предсказвайки звездния изгрев.
Чадо на Рим, теб се пада народите да управляваш!
Твое изкуство ще бъде закони за мир да налагаш
и да щадиш покорни, надменните да усмиряваш![1]
Е, всичко е отминало освен емоцията. Емоциите остават и тъкмо по тях ще разпознаете античните автори. Като всяко човешко същество поетът трябва да си отговори на три въпроса: как, защо и в името на какво да живее. „Буколики“, „Георгики“ и „Енеида“ отговарят и на трите въпроса и тези отговори са валидни както за императора, така и за поданиците му, както за античността, така и за наши дни. Съвременният читател би могъл да използва Вергилий по същия начин, по който го е използвал Данте по пътя си през Ада и Чистилището – като водач.
Превод от английски: КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ
Сп. „Воуг“, октомври 1981 г.
Есето е писано по повод 2000 години от смъртта на Вергилий.
[1] Публий Вергилий Марон. Буколики. Георгики. Енеида. Прев. Г. Батаклиев, С., Народна култура, 1980, с. 250. – Б. пр.
