„Невидими 1”, Студио за документален театър „VOX POPULI”, режисьор Неда Соколовска, сценография Деница Аргиропулос, хореография Garage Collective, с участието на Юлиян Боянов, Йонко Димитров, Любомир Любенов, Деница Петкова и Диана Енчева, със специалното участие на Велислав Велчев.
Съзерцаваното често зависи от външните условия (както например серията от платна на Клод Моне на Руанската катедрала), но често изобразяваното зависи от състоянието и отношението на съзерцателя (като в картините на Пикасо на неговите жени). Гледането на театрален спектакъл и писането за него се подчиняват на същите закони, а преживяването на „Невидими 1” по някакъв начин задължава обратната връзка да бъде по-скоро субективно автентична, отколкото хладно обективна. В този смисъл впечатлението ми от спектакъла е по-скоро личен, вътрешен репортаж, отколкото рецензия.
Докато чаках да започне спектакълът, прелиствах сборник с материали на тема „Бащите днес”. Изчетох един от текстовете „Човекът със сънищата, или бащата, който не умееше да казва да” на д-р Евгений Генчев. Тъкмо зачитах втория текст „За мястото и ролята на бащата в прехода от това да бъдеш дъщеря към това да бъдеш жена” или „Любовта на бащата, какво е да си жена”, когато мина мениджърът на „Червената къща” Николай Нейков. Похвалих му се, че практикувам дивайзинг, работя с тийнейджъри и се интересувам от реални истории, а той ми разказа малко за спектакъла – че е за хора, които не могат да ходят и че е „вербатим”, (което за мен не означаваше нищо друго освен „буквално”).
Всички тези подробности и предисловия биха били странни и излишни, ако гръбнакът на представлението „Невидими 1” не се оказа разказа на една дъщеря за нейния баща. Баща, който постепенно загубил способността да движи краката си, но изобретил „перпетуум мобиле” – вечното движение. Баща, който нямал образование в общоприетия смисъл, но при него се събирали учителите и като във времето на Омир, Сократ и Платон, той развил природната си интелигентност в живото общуване със знанието. Баща, който накарал децата си да върнат захвърления от немските войници стар вестник, просто защото е чужда вещ. Баща, който заровил в пръстения под счупената от децата си чаша и след това се измъчвал от постъпката си пред любимата си жена и тяхна майка. Баща, който никога не се оплакал, независимо от тялото, което постепенно го предавало и непрекъснато благодарял за това, че е жив. Баща, на чието погребение дъщеря му, загубила съзнание и разум и след повече от седмица в „гранични състояния” в съответния психодиспансер се върнала към себе си при мисълта, че „ако аз бях умряла, татко щеше да се държи по-достойно от мен”. Една история от нашата реалност, която притежава великолепието на антична трагедия, очарованието на фантастична приказка и мистичността на пиеса от Метерлинк…
Разказът на дъщерята за нейния баща е преплетен с множество други отрязъци от живота-обаждане в реалното време на представлението на жена в инвалиден стол, търсеща работа във фризьорски салон в „Овча купел”, история на човек , който имал живота-мечта в Дубай и на друг, който загубил способността си да ходи, когато се навел да вземе запалката си, кратък документиран диалог на момче в инвалидна количка и неговия придружител, което се тревожи за бутилките, които събаря, когато се движи, разказ за свободата във вода на тялото със счупен гръбнак и… неземно красив танц на един не-ходещ човек.
Технически вербатим подходът е уникално прост, но едновременно с това много впечатляващ – актьорите чуват през слушалките на малки диктофони реалните изповеди и ги повтарят в ритъма, диханието, психофизическото състояние на своите протагонисти. Нерядко публиката също долавя откъслечен шепот, предхождащ актьорските реплики и се получава ехо, което още повече засилва въздействието. За мен особено успешно е режисьорското решение актьор да изпълнява ролята на дъщерята и актриса да изпълнява ролята на момчето с бутилките. Тази размяна на местата се отличава с едно особено напрежение и наситеност на изпълнението, в което прозира и личното отношение (една вълнуваща нежност) на изпълнителя към пресъздавания от нея/него протагонист.
В композицията на спектакъла между реалните истории има кратки интерлюдии – разказана от всички приказка, поредица от движенчески етюди – на прохождане, опит за отваряне на прозорец, опит за достигане на паднала запалка, игра с инвалидни колички, игра „в обувките на другите” и други. И моето (критично) питане към създателите на спектакъла е съизмерими ли са тези театрални метафори с интензитета на документираните истории? Или всъщност това е драматургичен ход, чрез който преднамерено се съотнасят изкуствеността на намислицата с автентичността на историята от живота?
Резултатът от всичко това е един жизнен, дишащ спектакъл, на който му предстои да се развива, да расте, да набъбва. Това е представление, което не търси състраданието и жалостта пред човека с увреждане, а зашеметява с удивлението от силата на духа му, човешкото му достойнство, кара те да си задаваш въпроси – от една страна, дали приемаш човека в неравностойно положение като равностойна личност, защо не забелязваш „невидимите”, правиш ли реално нещо за тях, а от друга, как живееш самата/самия ти и защо не можеш ежедневно да благодариш за живота, който ти е даден.
Отпечатъкът от спектакъла в мен ме изпълва с изненада, възхищение, надежда и искрена професионална завист, че невъзможната мисия на „VOX POPULI” да дорисуват „образа на цялостния човек” като открият „гласове, които са твърде тихи, за да бъдат чути в общата какофония” и да им дадат тишината „да кажат своята дума” е ОСЪЩЕСТВЕНА още в първата им акция. Поне в съзнанието на един изкушен и критично настроен към тях зрител. Защото за мен най-осезаемата реалност на 19 септември 2012 г. (сряда) между 19.00 и 20.30 часа в „Червената зала” на „Червената къща” беше тази на безсмъртната душа на един баща от с. Огняново, Пазарджишко…
КАЛИНА ТЕРЗИЙСКА
Съвместна публикация с www.dramaturgynew.net, където може да прочетете пълния вариант на текста
