Пиер-Марк дьо Биаси
Един стар проект
Един стар проектНа 1 юли 1872 г. Флобер споделя със своята приятелка Жорж Санд, че веднага след като приключи „Свети Антоний“, ще започне работа над голям модерен роман, „който ще има претенцията да бъде комичен”. В действителност става въпрос за проект, стар почти колкото „Изкушението“; за идея, следи от която откриваме в почти цялото творчество на писателя, поне от 1841 г. насетне, и която спорадично изплува, като непрестанно се променя и разширява: да напише „енциклопедия на човешката глупост”. Целта на подобен роман с времето става все по-ясна, така че през 1972 г., когато Флобер хваща перото, той не крие своето намерение да си отмъсти: „Единствената ми цел, пише той, е да избълвам върху съвременниците си отвращението, което ми вдъхват! Най-после ще кажа открито какво мисля”. Той сериозно размишлява върху този „роман на отмъщението” през 1862-1863 г., когато е изправен пред избора каква да бъде следващата му творба. Писателят току-що е публикувал „Саламбо“, който е основополагащ образец на историзъм и енциклопедичност; след тази историческа фикция договорът му с издателя Леви го задължава да се заеме с „модерен роман”. Преди да се спре на една любовна история в Париж по време на Революцията от 1848 г. – бъдещия роман „Възпитание на чувствата“ – Флобер дълго се колебае между две начинания, за което свидетелства неговата кореспонденция и сценариите от Тетрадка 19, съдържаща проекти и наброски: веднага след първоначалния сценарий на „Възпитание на чувствата“ (все още озаглавен „Госпожа Моро” лист 35-39) се намира „История на Двете Моркици. Двамата писари” (лист 40-41), начален проект, който по-късно ще залегне в основата на „Бувар и Пекюше“ Двата листа, гъсто изписани с бележки, представляват повествователна основа, в която вече се открояват основните черти на бъдещия роман, с все още схематични препратки към енциклопедичното съдържание, но също така точни контури на определени сцени, ясна идея за заключението, както и почти оформени физически портрети и имена на двамата герои (Дюмолар или Дюболар и Пекюше). Започвайки работа през 1872 г., Флобер знае, че от десет години разполага с доста подробен план на сюжет, върху който е размишлявал в продължение на трийсет години. Проектът за творба, едновременно комична и „ужасяващо сериозна”, озаглавен „Бувар и Пекюше“, поставя началото на мащабно проучване: стотици книги (колосален списък заглавия на прочетени трудове от лятото на 1872 до есента на 1874 г. в Тетрадка 15), невероятна компилация от изследвания в най-различни области, чийто цялостен или частичен прочит, анализ, конспектиране и класификация обхващат години постоянство и усилия, продължили без прекъсване до последните изписани страници. „Бувар и Пекюше“ е започнат през 1872-1874 г., с прекъсване между 1875 и 1877 г. заради „Три разказа“, като работата върху него е възобновена веднага след завършването на „Иродиада“. Според замисъла на писателя романът трябва да се състои от два тома, ала след като съобщава на приятелите си, че е завършил първия и има намерение да пристъпи към втория, в разгара на работата, на 8 май 1880 г. Флобер е поразен от мозъчен кръвоизлив. Няма съмнение, че една от причините за него е преумората през последните години.
Енциклопедичната логика
През 1877 и 1880 г. проучванията и работата върху романа достигат адско темпо: кореспонденцията сочи, че става въпрос за хиляда и петстотин прочетени и анотирани труда, а това число по всяка вероятност е далеч по-малко от реалното. Тетрадки 15 и 18б за периода 1872-1874 г. и Тетрадки 18, 11 и 6 за втората фаза от работата (1877-1880) дават съвършено ясна представа за интензивността, обхвата на библиографските препратки и изключителното многообразие на изследваните области на знанието. От количествена гледна точка обаче те са нищожна част от огромния брой документи, които Флобер трупа за своя роман: общо четири хиляди листа бележки и чернови (повечето изписани от двете страни), от които две хиляди листа предназначени за „втория том”. Общият обем документи, свързани с „Бувар и Пекюше“, все още много трудно може да бъде обхванат, защото по всяка вероятност Флобер постепенно е прибавил към тях почти всички бележки и варианти, свързани с „Възпитание на чувствата“ и „Изкушението“, така че за всеки случай би трябвало да включим всички проучвания от предишните трийсет години, а също така и почти всички тетрадки, които са били препрочетени и отново анотирани (с уточнението „Препис” в полето на някои страници) преди пристъпването към втория том. „Бувар и Пекюше“ е роман, в който са представени възможно най-пълно всички области на човешкото знание. Повествователната схема е изключително проста: двама писари, Бувар и Пекюше, избавили се от нуждата да упражняват това занятие благодарение на солидно и паднало сякаш от небето наследство, решават да се оттеглят сред природата, за да се отдадат на своята страст: знанието. Двамата самоуки минават през всички области на науката и техниката (земеделие, химия, физиология, астрономия, зоология, геология, археология, история, литература, политика, магия, философия, религия, педагогика…), така че романът е построен върху точна подредба на тези дисциплини, всяка от които пробужда любопитството и въодушевлението след поредното разочарование, хвърлило двамата писари в дълбока покруса. При всеки нов опит следва един и същ модел (в общи линии експерименталният подход: 1. документиране, 2. експериментиране, 3. оценка на постигнатото), а двамата начинаещи учени претърпяват един и същ провал. Законите, които в началото изглеждат солидни и непоклатими, на практика се оказват подкопани от изключенията и от опровергаващите примери, така че мнимият консенсус на научната общност почти винаги бива поставен под въпрос от нови изследвания, които дискредитират съществуващите убеждения: нищо не е стабилно, онова, което на теория изглежда точно, не може да устои на изпитанието на практиката, твърденията си противоречат, редът на нещата не може да бъде предаден чрез подредбата на речта, а безредието на думите води до душевно безумие. В края на краищата след двайсетина години безрезултатни дирения, отвратени от всичко и особено от противоречията и необоснованите претенции на науката, двамата съратници откриват отново радостта от живота, завръщайки се към първоначалното занимание – преписването: „Никакви разсъждения! Да преписваме! Страницата трябва да бъде запълнена, „паметникът” да бъде доизграден – равенство на всичко, на доброто и злото, на красивото и грозното, на незначителното и на характерното. Истински са единствено явленията. – В края описание на двамата, приведени над писалището, как преписват” (Ръкописен сценарий за ненаписаното заключение, Ръкопис 10, лист 67).
Вторият том
Вторият том, или „Преписът”, очевидно дело на двамата бивши преписвачи като отмъщение за всички техни злощастно приключили експерименти, е трябвало да представлява съвкупност от повествователни сегменти, същинска антология на най-глупавите писания и на най-нелепите идеи, на които те са попаднали по време на пътешествието си в областта на науката. Все пак трудно би могло да се прецени как би изглеждал този втори том, който Флобер дълги години подготвя тайно и където Глупостта би получила широко поле за изява, а в същото време и принципът на нейната противоположност под формата на критика на знанията. Според малкото указания, които Флобер ни е оставил в Досието, томът сигурно е трябвало да бъде представен като „съвкупност”, съдържаща по-конкретно обемисто „Хранилище за глупости”, побрало в себе си огромен брой цитати, класифицирани по теми (земеделие, религия, революция и пр.) и опозиции („благата на религията – престъпленията на религията” и пр.), повествователни фрагменти, може би под формата на „дневник” или на „меморандум”, предназначен да впише в романа това систематично изложение на всемирната глупост, „критика на критиците”, пастиши, „случайни” копия („те преписват наслуки всички ръкописи и печатни текстове, на които попаднат”, Ръкопис 10, лист 32), „стари книжа, купени на килограм”, стари вестници, извадени от контекста уводни статии, изгубени писма, обяви, амбалажна хартия, скъсани афиши… според трудна за описание обща формула, но която би могла да напомня на съвременния читател скриптуралната митология на Борхес, представена от комбинативния гений на Перек. В действителност принципът на втория том без съмнение би трябвало да бъде търсен и интерпретиран по аналогия с особеното устройство на някои творби от XVI в., от които Флобер черпи своите образци: енциклопедичност, весела наука, натрупване и логика на изброяванията у Рабле, цитати и влечение към сравнение на „противоречията” у Монтен, въображаеми библиотеки, сумиране и рециклиране у Сервантес. Така например вероятно писателят отдавна е открил у Сервантес идеята да включи във втория том „рециклирани” текстове: „и дори късчета хартия, захвърлени на улицата” („Дон Кихот“, I, 9). Ефектът „Перек” или „Борхес” за нас е безспорен, но не бива да забравяме, че тези бележити наши съвременници са синове на Флобер и внуци на Сервантес. Флобер има също така намерението да включи във втория том няколко малки творби: „Албум на Маркизата“, „Каталог на изисканите мнения“ и преди всичко „Речник на готовите истини“, за който споменава още през 1850 г. като за един от основните елементи на своето бъдещо творчество. През 1880 г. Флобер смята, че за оформяне и съчетаване на тези разнородни текстове ще се нуждае от десетина секретари на пълно работно време в продължение на минимум шест месеца. Измежду всички тези фрагменти най-напреднал изглежда е „Речникът на готовите истини“, който днес добре познаваме благодарение на усилията на Мари-Терез Жаке и на Ан Ершберг Пиеро. Със своята азбучна подредба този лексикографски труд е предназначен да представи обичайните езикови глупости: същински каталог на стереотипи и клишета, готови идеи и всевъзможни предразсъдъци. Наскоро появило се издание дава възможно най-вярна представа как би изглеждала тази творба според Флобер в момента, когато работата е прекъсната.[1] Свързан с повествованието от първия том, на който би трябвало да бъде пряко продължение, „Преписът”, съставен по модела на пъзел, напомня изображението на структура, вътрешно отворена за успоредно възприемане на нейните елементи. По всяка вероятност „Преписът” би трябвало да се превърне в литературно чудовище, способно да разбие самата форма на книгата или най-малкото сериозно да постави под въпрос конвенционалните принципи на четенето. Сред текстовете би трябвало да се вмести колекция от бисери – глупотевини, езикови грешки, нелепости и пр. – открити у големи и малки автори от всички епохи: никой не може да избяга от присмеха, дори писателят Гюстав Флобер, у когото някои идиотски пасажи, открити от преписвачите, е трябвало да бъдат прикрепени към Хранилището за глупости. Водени от неумолима логика, двамата приятели са решени да не щадят и самите себе си, тъй като сценарият предвижда те да включат в „изобличителните материали” едно писмо на Вокорбей, лекарят от първия том, в което недвусмислено се потвърждава тяхната умствена недостатъчност: „Един ден те откриват (сред стари книжа) черновата на писмо от Вокорбей до господин Префекта. Префектът го е запитал дали Бувар и Пекюше не са опасни луди. Писмото на доктора представлява конфиденциален доклад, в който се обяснява, че те са безобидни кретени. Резюмирайки всички техни действия и мисли, това писмо по същество е за читателя критика на романа. – „Какво ще направим?” – „Никакви разсъждения! Да преписваме!…” (Ръкопис 10, лист 67). От самото раждане на проекта през 1850 г. „Речникът на готовите истини“ е съпроводен със солиден предговор – намерението на Флобер е написването на произведение, „съставено по такъв начин, че читателят да не може да разбере дали се гаврят с него или не”. С новия обхват, който писателят придава на своята идея през 1872 г., негова „скрита цел” става „до такава степен да слиса читателя, че той да полудее”. Тази негова амбиция предполага новаторство на формата. Ала времето не стига на Флобер, за да придаде на този нов тип книга замислената структура; въпреки няколкото опита за нейното възстановяване, тайната все още остава заровена в подготвителното досие от две хиляди и петстотин ръкописни страници. Ги дьо Мопасан, комуто племенницата на писателя Каролин Франклин Граут възлага издаването на това произведение, след три месеца проучване на документите предпочита да вдигне бяло знаме (писмо от 30 юли 1881 г.). При това по онова време той е в най-изгодна позиция относно намеренията на Флобер, който е прибягвал до неговите услуги през последните години и редовно го е осведомявал за работата си върху романа.
Роман, който търси своите читатели
Първият том, известен под заглавието „Бувар и Пекюше“, който остава частично недовършен в последните страници от десета глава, е публикуван посмъртно, първо в Ла Нувел ревю, а след това в Париж от издателство „Лемер“ през 1881 г. Не само замисълът бива посрещнат с неразбиране от широката публика, но от всички книги на Флобер единствено тази остава без нито един защитник. Изключение прави Мопасан, който, в разрез с всеобщото изумление, на 6 април 1881 г. публикува в Льо Голоа великолепна и необикновено проникновена статия. Барбе д’Орвили, заклет яростен враг на творчеството и на личността на Флобер, използва случая на напише убийствен злонамерен материал от най-долна категория (Льо Конститусионел, 10 май 1881 г.), в който, вече необезпокояван, задълбочава още повече злостните критики, публикувани по повод на всяко Флоберово произведение приживе. Колкото до приятелите на автора, те остават безгласни и без аргументи, за да защитят творчеството му, което им се струва „тревожещо“ с това, че „оставя читателя несигурен и объркан“. Флобер напълно е съзнавал, че книгата му ще бъде посрещната зле: „Нека бъде зле разбрана – какво ме интересува, при положение че ми харесва – на мен и на неколцина други“. Броят на тези неколцина, наистина пренебрежим сред съвременниците му, все пак нараства впоследствие благодарение именно на писателите, увлечени от интелектуалната тенденция, насочила целия XX век към разбирането на произведения, които проблематизират истината. Но ако днес съзираме в романа „Бувар и Пекюше“ началото на нов стил в романното писане – мисловна интрига, комична драматизация на абстрактни въпроси – както и проявлението на ново литературно отношение, което можем да определим като по-скоро парадоксално – да се отговори „накриво“ на поставените проблеми, с цел да изпъкнат истинските въпроси – може би няма да сбъркаме, ако кажем, че този последен роман на Флобер си остава произведение, което все още търси своята публика. Роман за неутолимото търсене на познания, водещо до задънената улица на съмненията, „bildungsroman“, който еволюира чрез постоянно поставяне под въпрос на постигнатото и чрез прогресираща маргинализация на героите, изложение на идеологиите и вярванията, разрушаващо устоите на всяка убеденост, „Бувар и Пекюше“ е роман, който изисква и изгражда нов тип читател. Читател, притежаващ невероятно съчетание от морални характеристики: стоманен дух и универсално безразличие, наред с почти детински нежност и мечтателност, огромна култура и върховно недоверие към всичко отпечатано, изявен вкус към комичното, насмешката и дори самоосмиването, подпомогнат от безпогрешно обоняние, откриващо стереотипите, и от подозрителност към всякаква форма на реклама и прослава, толкова по-силна благодарение на плътната връзка с едно неподправено и неограничено любопитство… А дали този читател, видял и опитал от всичко, не е тъкмо читателят, който се ражда днес?
Текст преди текста
„Бувар и Пекюше“ не е Флоберов роман като другите, защото не е сред произведенията на автора, публикувани приживе: става дума за текст, явяващ се по-скоро „предварителен текст“, роман в диво състояние, запазил своята непоправима незавършеност. Официално текстът на „първия том“ е само особен фрагмент от едно цяло, съставено от ръкописите и подготвителните досиета за произведението. Този корпус, пазен в Общинската библиотека в Руан, се състои от следните елементи:
- „Саморъчният ръкопис“ (Ръкопис 224) на първия том („разказът“), под формата на подвързани заедно 300 листа, които съдържат почти окончателно редактирани първите девет глави от романа, както и последната десета глава, останала на етап работна чернова, в която някои пасажи са окончателно редактирани, а други подлежат на недовършена редакция, включително самият финал, достигнал едва до формата на план-сценарий.
- „Черновите“ (Ръкопис 225, 1-3): три подвързани тома, съдържащи 1203 листа.
- Така наречените „Разни документи, събрани от Флобер за подготовката на „Бувар и Пекюше“ (Ръкопис 226, 1-8): осем подвързани тома, съдържащи общо 2215 листа. Този сборник обхваща бележките и обобщенията, които Флобер прави, четейки трудовете по време на подготовката на разказа (първата част от романа), както и множество материали, предназначени за „втория том“: хранилище за глупости, подбрани цитати, части от „Преписа“, изрезки от вестници, формуляри, изрязани страници от бележници, фрагменти от писания, откъси от драматични произведения, планове или резюмета на театрални пиеси и т.н. Сборникът съдържа също досиета от предходни произведения, като „Мемоарите на госпожа Людовика“ (използвани вече за „Мадам Бовари“ и „Възпитание на чувствата“) и съществени по значение събрани документи за Революцията през 1848 г. (принадлежали първоначално към корпуса подготвителни документи за „Възпитание на чувствата“).
- „Речник на готовите истини“ (Ръкописи 227 и 228): два тома, единият от 59, другият от 26 листа. Наред със Саморъчния ръкопис това е един от фрагментите в корпуса, които най-много се доближават до формата на текст.
- „Сценарии, скици и планове“ (Ръкопис 10): един том от 72 листа.
Като се вземе предвид този корпус, какво всъщност е „Бувар и Пекюше“? Без да говорим за втория том, който представлява неразрешен и до днес издателски проблем, наративната фикция, предназначена да съставлява първата част на произведението, отправя също значително предизвикателство, що се отнася до дефинирането. Това, което днес разбираме под заглавието „Бувар и Пекюше“ (първи том), отговаря на превърналия се в публикуван текст „Саморъчен ръкопис“, обогатен в края на разказа с един фрагмент, взет от „Сценарии“, и като цяло с препратки към „Чернови“ и „Документи“, които позволяват да се изяснят изворите, както и някои неясноти в Ръкописа. Посмъртно публикуваният през 1881 г. от издателство Лемер роман не може да бъде приет за норма, тъй като е бил издаден на базата на ръкопис, предоставен от племенницата на писателя Каролин, която, загрижена за славата на своя чичо, счела за удачно да съкращава, обогатява и променя ръкописа му на всички места, които са ѝ се сторили незадоволителни. Необходими са усилията на поколения изследователи и по-специално трудовете на Алберто Ченто, на Леа Каминити Пенарола и на Клодин Гото-Мерш, за да се премине в крайна сметка от тази обезобразена версия, считана дълго време за оригиналното произведение, към издаването на истинския „текст“, възстановен от преписите. Всяко следващо издание се стреми да усъвършенства прочитите и да подобри разбираемостта на произведението, давайки си все по-ясно сметка за непреодолимия факт, че става дума за ръкопис, който носи своята незавършеност като неотменен знак.
Незавършени части
Незавършеността се проявява най-ясно в края на романа. Единайсета и дванайсета глава („Техният препис“ и „Заключение“) съществуват само във вид на подготвителни бележки. Десетата, последна от наративното цяло глава е написана частично, като последните епизоди от разказа са ни познати само от план-сценария. Освен това за разлика от останалите глави, които Флобер още по време на работата върху романа е преписвал в „почти окончателен“ вид, тази последна глава остава под формата на чернова и съдържа множество грешки и несъвършенства. Най-отявлена трудност представлява известният епизод, посветен на ботаниката: верен на логичността на изложението си (изключение на изключението, което би омаловажило правилото), Флобер се нуждае от конкретен „случай“: например някое широко разпространено растение, от което съществува по изключение разновидност без чашка, но за цяла особена категория от същата тази разновидност е типично въпреки всичко наличието на чашка. Този случай на „подизключение“, за който Флобер не разполага с научно потвърждение, спъва работата му по текста. Поради липсата на информация писателят е разколебан; той отлага написването на пасажа за по-късно, възлага на Мопасан да проучи въпроса с помощта на специалисти и се заема да пише нататък. Минават седмици. Най-сетне Мопасан успява да му даде отговора, който разрешава проблема: „изключението на изключението“, което писателят си е представял, се среща изключително рядко, но все пак съществува и това е шерардията. Вече няма никаква пречка пред окончателното пренаписване на епизода, освен… самото време, необходимо за това: писмото от Мопасан стига до Флобер осем дни преди смъртта му. Зает с друг пасаж, Флобер така и няма време да напише този, и във вида, в който е достигнал до нас, недовършеният ръкопис остава труден за интерпретация: „На дъската написа следната аксиома: всяко растение има листа, чашка и венче … В градината им имаше цъфнали момини сълзи и лепка. Тези брошови нямаха чашка. Така че изложеният на дъската принцип се оказа неправилен. – Това е изключение – каза Пекюше. Но по една случайност забелязаха в тревата шерардия, която имаше чашка. – Хайде сега! Ако и изключенията не са верни, на какво да вярваме?“[2].
Ако в този случай прочитът е напълно възможен, други пасажи от десета глава, съдържащи недописани фрагменти, си остават на места все така трудни за интерпретация. Няма съмнение, че след няколко редакции и коректури текстът щеше да бъде много по-ясен, стига Флобер да бе имал време за още прочити, за да доведе главата до стадий „преписване на чисто“, както останалата част от разказа. Но е твърде вероятно останалите девет глави също да са чакали общ преглед и макар и преписан, този „окончателен ръкопис“ не е изчистен от трудни за четене пасажи: той е далеч от текст, готов за типографска обработка. Верен на навика си, Флобер пише много тирета и оставя на бъдещия си преписвач грижата да постави детайлна пунктуация; главните и малките букви се появяват там, където най-малко очакваме; собствените имена често са изписани по странен или различен начин, а срещаните тук-там скоби вероятно са знак за намерение даденият пасаж да се премахне или поне за сериозно съмнение дали да се запазят някои фрагменти; най-сетне, пропуските, разместените букви и случайните грешки правят някои от изреченията двусмислени, а на места дори неразбираеми. Целият текст оставя впечатлението, че този Саморъчен ръкопис може би не е представлявал окончателен вариант на романа, а по-скоро само първи препис на чисто: предпоследна версия, нуждаеща се от сериозна преработка и хармонизиране, или поне последен щателен прочит, който несъмнено е щял да доведе до множество детайлни, както и мащабни поправки.
От ръкописа към книгата
В повечето случаи споменатите проблеми бяха поставени и разрешени доста успешно от съвременните издатели. Налагаше се да бъде открит сред ръкописите автентичният „текст“ на произведението, който до този момент е бил достъпен само под формата на погрешно измененото копие на племенницата на автора. В това отношение критическото издание на Алберто Ченто представлява значителен напредък за опознаването и установяването на ръкописа и неговите извори. Постиженията на това издание са обогатени от повторния прочит и поправките на Клодин Гото-Мерш, която през 1979 г. осъществява втори, решителен етап, като прави резултатите от проучването подходящи не само за специалисти, а и за включването в широко достъпно издание.[3] А. Ченто и К. Гото-Мерш поставят основите на традиция, от която едно съвременно издание трудно би могло да се отклони. От друга страна, понеже изследванията в областта на литературата имат предимството да притежават кумулативност, дефинираните от тях принципи могат да послужат за усъвършенстване на издателската работа и да избавят текста от някои неточности, останали незабелязани до този момент. Що се отнася до квадратните скоби в ръкописа, обозначаващи пасажи, които Флобер е щял да премахне, ние се придържаме към избора на Ченто: при липсата на ясен знак за премахване, текстът остава. В случаите на вариант, който дублира незачеркнат израз, единствено правилно е становището на К. Гото-Мерш: трябва да се съхрани първоначалната формулировка, която не е била зачеркната, защото не става въпрос за заместване, а просто за опит, оказал се недостатъчно убедителен, за да бъде изместен оригиналният вариант. Справката с ръкописите на автора доведе до твърде малко промени: преди всичко новите редове и пунктуацията, предложени от К. Гото-Мерш, по-конкретно двоеточия, които ни се сториха по-уместни от запетая, или запазване на тире, което според нас е за предпочитане пред точка и запетая, и пр. Налице са малко разминавания при главните букви, които Флобер или забравя, или поставя не на място: очевидно те трябва да бъдат поставени, където е необходимо и да се уеднакви употребата им при изписването на някои нарицателни за по-голяма изразителност. Относно правописа, особено на личните имена, взехме под внимание няколкото ценни открития на А. Ченто, както и поправките и осъвременяването на К. Гото-Мерш, съгласявайки се с последната, че Флобер не винаги изписва докрай горната част на буквата „g” и би трябвало да се чете „Gorgu”, а не „Gorju”. От друга страна, този принцип на поправяне и осъвременяване ни накара да променим правописа на някои лични имена или да предложим по-точен прочит на някои думи. Ето защо в отделни случаи нашият текст се различава значително от този на К. Гото-Мерш. В трета глава двамата палеонтолози откриват „orgues” (дребни варовикови полипи), а не „orques” (едри китообразни, достигащи 9 метра), което наистина би било сензация. По-нататък авторът на Пътеводителя се нарича „Boué”, а не „Boné”. По отношение на Тайпие, в четвърта глава на ръкописа е налице „Vacies”, а не „Vates”, което впрочем съответства на заглавието на книгата, приписвана на този автор. В началото на глава пета, когато Бувар и Пекюше се заемат с театрална постановка, в ръкописа откриваме „bonasse” („bonace”), а не „bonne”. По-нататък, в същата глава трябва да се чете „le vice”, а не „la vie”: „Писателите, каза господин Фаверж, ни представят порока в розови краски”, формулировка, която препраща изказването на Фаверж, потребител на готови истини, към обичайните езикови стереотипи. В осма глава с цел осъвременяване би могло да се приеме, че правописът „Tibet” е за предпочитане пред „Thibet”, но със сигурност би трябвало да се изпише „Spinoza” със „z”, а не със „s”, също както името Dugald с „d”, а не с „t”, без тире между собственото и фамилното име: „Dugald Stewart”, а не „Dugald-Stewart”. В девета глава с основание можем да избираме между Töpffer и Tœpffer за името на швейцарския писател, ценèн от господин Маюро, но не е за препоръчване да се запази Tœpffer, правопис, за който липсват свидетелства. В десета глава, за разлика от „Spinoza” в осма глава, този път е нужно „s”, а не „z” в „Belsunce de Castelmoron”, френският духовник със съмнително реноме, и пр. Както се вижда, става въпрос за съвсем незначителни детайли. Без съмнение в този роман, съдържащ хиляди имена и названия, се крият и други несъвършенства от същото естество.
Издаването на един неопитомен роман
По-сериозни са трудностите, свързани с проблем от друг характер. Как да се постъпи, в случай че ръкописът предлага формулировка, за която по всичко личи, включително от черновите, че е пропуск или грешка по невнимание от страна на автора? В последната сцена от осма глава, „коледната нощ”, която трябва да постави началото на раздела „Религия” в девета глава, цялото повествование почива върху съвпадението между един опит за самоубийство и датата в календара. Към единайсет часа през една декемврийска вечер Бувар и Пекюше, готови да извършат двойно самоубийство, се отказват в последния момент, защото откриват, че са забравили да оставят завещание; с облекчение и с чувството, че се раждат повторно, те забелязват шествието вярващи, които отиват на нощната служба в чест на рождението на Христос и се присъединяват към тях. Така двамата приятели поставят началото на нов експеримент, на който ще отделят много време: изучаване и изследване на религиозното чувство. Целият пасаж е въведен страница по-горе от изречението: „Вечерта на 25 декември, между десет и единайсет часа…”, което хронологически ни препраща ден по-късно. Безспорно става въпрос за недоглеждане от страна на Флобер, който между другото не е твърде запознат с календара на религиозните празници. При прочита обаче това „25 декември” е напълно неприемливо. В ръкописа действително фигурира датата „25”, но не бива да се съмняваме, че при прочит Флобер би я поправил. Ние постъпихме по същия начин в текста, посочвайки все пак проблема в обяснителна бележка. Друг пример за трудност от същото естество, но предполагаща различен подход: в самото начало на пета глава ръкописът гласи: „Бракосъчетанието на дофина Франсоа се е състояло не на 20 март 1549 г., а на 14 октомври 1548 г.”. Обикновена справка сочи, че твърдението е неточно: сватбата на Франсоа II с Мария Стюарт всъщност се е състояла през 1558 г., както самият Флобер е отбелязал във фишовете на документацията. Дали грешката нарочно е допусната от Флобер, за да покаже още веднъж глупостта на този набеден познавач на датите? Дали не става въпрос за „шега”, предназначена за ерудираните читатели? Възможно, но малко вероятно. Флобер чисто и просто се е заблудил, смесвайки датите в черновите. Дали би подирил и изправил грешката при повторния прочит? Доста съмнително. В случая решението не е да се поправи ръкописът, а читателят да бъде осведомен в обяснителна бележка. Въпросът за общата анотация сам по себе си представлява значителна трудност. Очевидно трябва да се направи избор сред огромно количество налична информация: интертекстът на романа, проучен от Дешарм[4], ръкописите и Досиетата на романа, изследвани от Деморе[5], а по-късно от Алберто Ченто и Леа Каминити[6], Бележниците на писателя[7], издадени от нас, съдържат хиляди пояснителни бележки по всички аспекти на повествованието, редакцията и изворите. В обема, отреден за джобно издание, ние решихме да предложим на читателя представителна част от онова, което до този момент е било достъпно единствено за специалистите.
„Бувар и Пекюше“ представлява паметник на знанието, а със своята незавършеност и иконоборчески замисъл – същински неопитомен роман, но от друга страна си остава необикновена антология на комичното, белязан от изблици на безкомпромисен смях. Подобно буря, готова да се развихри след всяко затишие, през него като торнадо преминава цялата „vis comica” на античния театър. Но тук сме при Аристофан, вече не става въпрос за комедия на Господарите. С Бувар и Пекюше на сцената излизат робите. Те си позволяват онова, което е забранено на Властта: да си признаят заблудата и да се надсмиват на себе си. Отвъд тяхното невежество и неутолимата им жажда за знание, отвъд непрестанната поредица от провали и нови опити се утвърждава превръщането на неправдоподобното в убедително, метаморфозата на смехотворното в побèден смях. Благодарение на тях се поражда едно ново желание, нова прометеевска форма на присъствие в света: правото да разбираш, да се откъснеш от обичайните връзки, абсолютният принцип на избавлението. Смях, кикот, усмивка: романът предлага всички безмилостни и весели прояви на свободата.
Превод от френски: ПАВЛИНА РИБАРОВА
[1] Gustave Flaubert, Dictionnaire des idées reçues, texte établi, présenté et annoté par Anne Herschberg Pierrot, Paris, Le Livre de Poche, 1997.
[2] Флобер, Гюстав. Бувар и Пекюше. Избрани творби в 4 тома. Изд. Народна култура, София, 1985, с. 256-257.
[3] Gustave Flaubert, Bouvard et Pécuchet, avec un choix des scénarios du Sottisier, l’Album de la Marquise et le Dictionnaire des idées reçues. Édition présentée et établie par Claudine Gothot-Mersch [extrait de la préface de Raymond Queneau]. Paris, Gallimard, 1979, 570 p. Folio 1137.
[4] René Descharmes, Autour de Bouvard et Pécuchet. Études documentaries et critiques par René Descharmes, Paris, Librairie de France, F. Sant’Andrea, L. Marcerou, 1921.
[5] D. L. Desmorest, A travers les plans, manuscrits et dossiers de Bouvard et Pécuchet, Louis Conard, 1931, 163 p.
[6] Alberto Cento et Lea Caminiti Pennarola, Commentaire de Bouvard et Pécuchet publié par Lea Caminiti Pennarola [Bibliographie des ouvrages utilisés par Flaubert pour la préparation de Bouvard et Pécuchet], Napoli, Liguori, 1973, 121 p. Pomanica Neapolitana, 8. Този коментар препраща към критическото издание на Бувар и Пекюше на Алберто Ченто, 1964 г.
[7] Gustave Flaubert, Carnets de travail, edition critique et génétique par Pierre-Marc de Biasi, Paris, Balland, 1988, 1000 p.
