Яница Радева
Комиксът прекосява лесно границите на света. Изображението е сертификатът, с който е навсякъде приет. Започнал живота си в началото на миналия век от карикатурите в сатиричните вестници „Българан“ и „Барабан“, разцъфтял през 40-те в първия комикс-вестник „Чуден свят“, в който се появяват за първи път у нас героите на Уолт Дисни, но и разказите в картини по български произведения („Изворът на Белоногата“), възродил се през 1962 г. чрез сп. „Космос“ и „Дъга“ (1979-1992), днес се питаме какво е мястото му на съвременната литературна лавица. Дали, макар че върви ръка за ръка с развитието на високата българска литература, комиксът не се възприема като изкуство за ценители, или обратно – се маргинализира? Доколко за битието му днес е от значение, че първата българска графична новела „Вечната муха“ излиза с авторството на най-превеждания ни писател Георги Господинов и художника Никола Тороманов? Дали независимо от такива приносни книги като „Кратка история на българския комикс“ от Антон Стайков, знаем твърде малко за него, а когато знаем малко, сме склонни да проявим пренебрежение.
Може би затова графичните книги са сред онези, които често остават извън вниманието на изследователите. За тях няма категория в литературните конкурси. Ще тръгнем от тези най-общи констатации, за да подновим разговора за графичната книга отреди десет години в тематичния бр. 38 на ЛВ – „Жив ли е българският comix?“, и за да насочим вниманието ви към взаимовръзката между словото и образа и към света, който изниква пред очите в резултат на тяхната симбиоза. В броя ще прочетете няколко текста за нови графични книги, както и ще се уверите в реакцията на европейския комикс към световната епидемия.
Другата важна тема за броя е Федя Филкова. Изминалата година ни лиши от много литературни и човешки приятелства. След заминалите остана празно място, което спомените и думите няма да успеят да запълнят, но очертават пространство на липса, което, обратно на очертаното от графичната книга, е празно място без слово и образ.
Смъртта на Федя Филкова отне на българската литература поет, преводач, приятел. Лиши ни от фината филантропия, с която тя се отнасяше към всеки, у когото съзреше нужда от подкрепа от всякакво естество. Загубихме двигателя на Поетичния Никулден, на който тя връчваше наградата „Николай Кънчев“ от 2012 до 2020 г. и го превърна в чакано литературно събитие.
Обърнах се към много хора – приятели и познати на Федя Филкова – които да споделят няколко думи за нея, такава каквато тя е осветявала живота им. Много от тях откликнаха и превърнаха болката в думи, други отказаха, защото, както ми писа един от тях, „нямам сили да пиша за Федя. Не съм сигурен, че някога ще напиша“. Така страниците на вестника, посветени на Федя, са повече отколкото са отпечатаните. Останалите са в незримия на свят на обичта, където четем само със сърцето.
