Кратките ексцентрични романи на Сесар Айра са вече добре познати на български – за последните години осем от тях влязоха в каталозите на издателствата „Лист“ и „Агата А“. След „Мрамор“, „Разговорите“ и „Как станах монахиня“ през 2022 г. „Лист“ подготвя за публикуване – отново в превод на Нева Мичева – събраните разкази на аржентинския писател. Томът ще съдържа 23 или 24 от по-кратките му произведения (броят е в процес на уточняване), от които най-старото, „Сесил Тейлър“, е от 1988 г., най-новите – отпреди десетилетие; най-дългото е близо 40 страници, а двете най-къси, „Количката“ и „Растителните мечки на Парке Арауко“, представяме тук. Това ще е най-пълният сборник с разкази на Айра до момента (испанското издание съдържа 17 заглавия, а американското – 20). И най-шарената разходка през свободното му въображение: Джокондата се превръща в хиляда цветни капки, които поемат на пътешествие по света; таксиметров шофьор разказва кръвожадни истории; отворени кавички включват струнна музика, към която нечакан курсив добавя подземни тамтами; за рождения си ден Бог кани на чай маймуните…
„Момиченце притичва със смях от маса на маса в препълнено кафене и приема фигурки, които посетителите сгъват за нейно забавление от хартиените салфетки. Всички са направени с любов и невъобразимо сложни: самолет, букет цветя, диорама, кенгуру с подвижна опашка, музеят „Гугенхайм“ в Билбао, палячо, измайсторен от толкова тънка хартия, че може да се скъса с поглед… И всяка фантазия се разпада в нетърпеливите ръчички на детето, което я захвърля, за да мине към следващата…“ С резюме на един от най-забележителните разкази на Айра, „В кафенето“, започва рецензията си за американското им издание Пати Смит („Година на маймуната“) в The New York Times. И заключава, че това постоянно прескачане от момент в момент и вдигане на творческата миза, това изригване на необичайност в най-редовото градско кафене прилича много на подхода на самия Сесар Айра към писането. „Той е едновременно и посетителят, който създава изящни форми, и детето, което снове през потока на така наричаното от него вечно настояще… Кубистичното му око вижда от всички ъгли.“
Сесар Айра
Растителните мечки на „Парке Арауко“
Снимките ще ме опровергаят, ако лъжа: в двата края на входа на търговския център „Парке Арауко“ на булевард „Кенеди“ има два подрязани храста – дребнолистни и тъмнозелени (многогодишни), които представляват:
– първият, полярна мечка с височина около шест метра и идеално спазени пропорции, хванала в дясната си лапа бутилка „Кока-Кола“ със съответни размери, тоест огромна. На известно разстояние – две по-малки фигури от същото растение с формата на мечета сукалчета: едното изправено и вдигнало предни крачета към възрастната мечка, другото седнало на земята и също взряно в голямата;
– вторият, в другия край на фасадата на мола и на стотина метра от първия, пак голяма мечка, същата, със същата бутилка „Кока-Кола“ и само едно мече, вкопчено в нея и протегнало лапи, сякаш иска тя да го вдигне или се мъчи да достигне бутилката.
Тази последователност изобразява схематично една кратка случка. Изглежда, сякаш в първата сцена мечката се появява пред малките си и им казва: „Вижте какво ви нося“. Във втората едно от мечетата се впуска към нея с протегнати лапи и иска да се покатери по едрото ѝ тяло от зелени листа, до бутилката, която майката държи нависоко в жест, който значи „Още не“. Братчето е изчезнало.
Това е един щастлив Лаокоон; жива скулптура, направена от растение, което избуява и се обновява, и цъфти. А и като е в две части, за разлика от единичния Лаокоон, навява на мисълта за развръзка, дава формулата на страстта на дози. Формулата на смъртта се превръща във формула на живота – тази на „Кока-Кола“, която е същевременно неизвестна и вездесъща; една общодостъпна мистерия.
Автомобилите се носят по булеварда анонимни, безразлични. Мечките са бегла гледка, толкова бегла, че между двете групи хвръква едва част от секундата и те сякаш се придвижват от едната позиция в другата, като във флипбук. Шофьорите, съсредоточени в адовия трафик в района, не забелязват нищо. За разлика от децата, които се лепват по страничните прозорци на колите, за да видят любимата си сцена – тези, които редовно минават оттам, вече знаят откъде е най-добре да надникнат в очакване, та нищичко да не изтърват, в това число и очакването. За други мечките са изненада, но и така всичко им става ясно, дори най-невръстните успяват да разтълкуват, да уловят посланието.
Този език е универсален, а универсалният език се цели в децата, не във възрастните. В случая обаче има и още нещо освен посланието, още нещо освен езика, и децата, които префучават в колите или доволно влизат в мола, хванати за ръка от родителите си, не са единствените облагодетелствани. Има и други деца, невидимите, скритите и те именно са главните герои в приказката за растителните мечки на „Парке Арауко“.
Когато слънцето се подаде иззад масивните Анди на Лас Кондес, от крайните квартали на Сантяго се стичат бедните деца с празни бутилки от „Кока-Кола“, всяко със своята (само една, такова е неписаното правило). Поклонението е ежедневно – идват от близо и далеч, даже много далеч, със своите скромни крачици, които сякаш никога никъде няма да ги отведат, но все пак ги отвеждат на огромни дистанции. Някои сигурно са излезли много преди да се съмне. Събират се пред „Парке Арауко“ с първите лъчи на слънцето, но не вкупом, не на компании – някои забавят пристигането си или го забързват, или търпеливо и безмълвно пускат да минат други, дошли по-рано. Едно по едно се приближават към мечките…
И там, на този утринен събор, отново и отново се разиграва едно малко чудо на милосърдието. Бедното дете се приближава до мечката (която и да е от двете) и вдига с две ръце старата си, очукана бутилка от „Кока-Кола“. Мечката размърдва глава от зелени листенца с почти недоловимо растително прошумоляване и вперва поглед в детето. Без изражение, без усмивка, даже навярно и без поглед – не и такъв, какъвто го определяме тук, в този свят – тя като че ли преценява бедността на детето и я разбира, и я обича. И тогава, с безкрайно точен жест мечката накланя своята бутилка, опира едното гърло до другото и напълва тази на детето, без да пролее нито капка. Притиснало към гърдите си съкровището, което „освежава най-добре“, детето се отдръпва, за да направи място на следващото, и бързо се прибира вкъщи. И така се изреждат всички, всички бедни деца от Сантяго. Нито едно не си отива с празни ръце, понеже големите вълшебни бутилки на растителните мечки никога не се изпразват. Няма ялови изгреви. Няма суша – нито зиме, нито лете. А когато грейне денят и големите оранжеви автобуси започнат да разтоварват тълпите от служители от магазините и ресторантите на мола, последното от бедните деца е вече далеч със своята бутилка, пълна с пенлива „Кока-Кола“, и мечките се връщат към царствения си покой за остатъка от деня.
Гигантското здание на хотел „Мариот“ хвърля сянката си като слънчев часовник и в определени часове закрива ту едната мечка, ту другата с приятелска милувка. Седя във ВИП салона на двайсет и третия му етаж и нищо не правя (никога нямам нищо за правене), отпивам уиски и си мисля за сюблимната реалност на света.
Количката
Една от количките в големия супермаркет в моя квартал вървеше сама, без никой да я бута. Количка като всички други: от дебела тел, с четири гумени колелца (тези отпред – малко по-сближени от задните, което придаваше характерната ѝ форма) и цилиндрична дръжка с червено пластмасово покритие, посредством която да се управлява. По нищо не изпъкваше сред двестате колички в супера, който беше огромен – най-големият в квартала и най-посещаваният. Но беше единствената, която се движеше от само себе си. Правеше го безкрайно дискретно и в трескавото оживление, което владееше магазина от отварянето на вратите му до затварянето вечер (да не говорим за пиковите часове), придвижването ѝ минаваше незабелязано. Използваха я както всички останали – товареха я с провизии, напитки и почистващи препарати, разтоварваха я на касите, бутаха я забързано между стелажите, а ако в някой момент я пуснеха и видеха да се приплъзва на милиметър-два, допускаха, че е по инерция.
Единствено нощем, в покоя, така непривичен за това хиперактивно място, чудото ѝ ставаше осезаемо, обаче нямаше кой да му се възхити. Само от време на време някой от работниците – от онези, които започват да зареждат стоки призори – се изненадваше да я завари изгубена в дъното, някъде до фризера за дълбоко замразените храни или тъмните рафтове с виното. Решаваха, разбира се, че е забравена там предната нощ. Халето беше толкова просторно и трудноизбродимо, че подобно забравяне никак не изглеждаше странно. Ако я хванеха „в крачка“ и въобще обърнеха внимание на придвижването ѝ – незабележимо като това на минутната стрелка на часовника, – го отдаваха на евентуалния наклон на пода или на въздушно течение.
Всъщност обаче количката беше изкарала нощта в сноване из коридорите между стелажите, бавна и безшумна като планета, без никъде да се препъне или да спре. Тя обикаляше своите владения загадъчна, неразгадаема, скрила удивителната си същина в баналността на една най-обикновена супермаркетска принадлежност. Както служителите, така и клиентите бяха твърде заети, за да оценят подобаващо този таен феномен, който впрочем на никого и в нищо не се бъркаше. Единствен аз го разкрих, мисля. Всъщност сигурен съм: вниманието е рядка добродетел, а и в конкретния случай бе нужно в големи количества. На никого не казах, понеже откритието ми доста приличаше на някоя от фантазиите, които често ме връхлитат и заради които ми се носи слава на луд.
За многото години пазаруване в супера се бях научил да отличавам моята количка по едно леко нащърбяване на дръжката. Но истината е, че нямаше нужда да го търся – още отдалече нещо ми подсказваше коя е тя. И щом я видех, усещах прилив на радост и увереност. Смятах я едва ли не за приятел – приятел предмет, – навярно защото в инертната си природа на вещ тя бе добавила тази мъничка тръпка живот, благодарение на която всички фантазии ставаха възможни. Явно в някакво кътче на подсъзнанието съм ѝ бил признателен, че не е еднаква с останалите колички на цивилизования свят и че е разкрила своята различност само на мен и на никого друг.
Харесваше ми да си представям как, в усамотението и тишината на нощта, бавно се плъзга през здрача като малък решетест кораб, поел към нови приключения, познания, любов (защо не?). Но на какво можеше да попадне в досадния пейзаж – който беше целият ѝ свят – от млечни продукти, зеленчуци, фиде, безалкохолни напитки и консерви с грах? И въпреки всичко тя не губеше надежда и възобновяваше своите плавания, даже по-скоро въобще не ги прекъсваше; като някой, който съзнава, че усилията му са напразни, но упорито продължава да ги полага. Продължава, защото вярва в метаморфозата на делничната пошлост в мечта и чудо. Струва ми се, че се отъждествявах с нея и че именно по тази причина я открих. Колкото и да е парадоксално, аз, толкова откъснат и чужд спрямо колегите си писатели, чувствах близост с количката от супера. Дори в техниките си приличахме: неусетното напредване, което отвежда далеч; придържането към един стеснен хоризонт; градската тематика. Тя се справяше по-добре – беше по-тайна, по-радикална, по-безкористна.
При това положение на нещата можете да си представите изненада ми, когато я чух да проговаря, или по-точно, когато чух какво казва. Бих очаквал всичко друго, само не и такова заявление. Думите ѝ ме пронизаха като ледено копие и ме заставиха да преосмисля цялата ситуация, като се започне от симпатията, която ме свързваше с количката; симпатията, която ме свързваше с мен самия; и изобщо симпатията ми към чудесата. Фактът, че ми говори, не ме удиви сам по себе си, понеже го очаквах. Изведнъж ми просветна, че отношенията ни са узрели до нивото на езиковия знак. Осъзнах, че е настъпил моментът тя да ми каже нещо (например че ми се възхищава и ме обича, и ме подкрепя), и се наведох към нея – уж за да си вържа връзките на обувките, а всъщност за да допра ухо о металните пречки от едната ѝ страна. И тогава чух гласа ѝ – в шепот, който идваше от опакото на света, но звучеше съвършено ясно и членоразделно:
– Аз съм Злото.
Превод от испански: НЕВА МИЧЕВА
