Разговор с Амелия Личева, програмен директор на фестивала
Амелия, ти отговаряше за програмата на деветото издание на Софийския международен литературен фестивал, провел се през декември миналата година. Кои бяха основните трудности в организацията на форума – може би фактът, че за втора поредна година публиката не присъстваше на живо, а събитията се излъчваха онлайн? Или друго?
Имах колебания дали да поема фестивала или не, защото, когато се работи с толкова много хора, винаги има и много недоволни. И не че ме е страх от негативните оценки, по-скоро е друго. Фестивалът наистина е най-голямото литературно събитие у нас и е важно участниците в него, а и публиката да са удовлетворени, да виждат смисъл, да се припознават като част от голямата му общност. Сега, след като събитието отмина, след обратната връзка, а и големия брой гледания на всички събития, си казвам, че успяхме да удържим доброто наследство и да затвърждаваме фестивала като разпознаваемо литературно събитие. Имаше дух, имаше усещане за екипност в максимално широкия смисъл, а това са важни послания, които трябва да се излъчват към читателите.
Иначе да, на всички ни се искаше срещите да са на живо и до последно говорехме за това да има жива публика при българските участници. Но накрая взехме решението всичко да е онлайн и сега, след края на фестивала, не съжалявам. Нещо повече, оттук нататък едва ли ще се разделим с формата на стриймването, защото то гарантира количества публика, която не сме сънували на живите си срещи. Винаги говорим колко е важно да разширяваме публиките, да излизаме от центъра, оказа се, че онлайн излъчването е един от тези начини на демократизиране и на отваряне, и отчитам това като един от големите плюсове. Тук искам да благодаря и на страхотния технически екип на Sound Vision, с който работихме, и специално на Илко Вакарелов и Камелия А. Станчева, защото те направиха чудеса, приеха всичките ни сервирани в последния момент искания и подсигуриха отлично качество на стрийминга.
А иначе онлайн форматът се оказа решаващ и за чуждестранните гости. При натоварената програма, която много от тях имат, защото наистина ставаше дума за звезди, едва ли щяхме да ги съберем на едно място. А сега успяхме да ги убедим да участват – Кони Палмен, Давид Гросман, Фиона Сампсън, Мюриел Барбери, Ана Бландиана, Дубравка Угрешич, Алексей Салников, Елвира Семинара. Тук отново искам да благодаря и на издателствата – „Колибри“, „Сиела“ и „Лист“, както и на Британския културен институт, които ни помогнаха много в каненето и убеждаването на гостите. АБК пък успя чрез FEP да осигури участието на автори, носители на Наградата на ЕС за литература. И разбира се, бих искала да подчертая цялостната ангажираност на Десислава Алексиева и Елена Георгиева в името на това фестивалът да се случи по възможно най-добрия начин.
Каква беше водещата концепция при съставянето на програмата? Имаше много дискусии с български автори, но и както ти спомена, подчертано силно присъствие на чужди писатели – този баланс ли търсехте?
По отношение на българските автори – читателите да чуят разговори за важните книги през годината. За щастие, следя относително плътно, доколкото това е по силите на един човек, какво се случва в литературата ни и се опитах в програмата да обхванем възможно най-много автори и тенденции, свързани със случвалото се през 2021 година. Нямаше автор, който да откаже участие, и това е другото нещо, което ме радва, защото потвърждава авторитета, който фестивалът си е извоювал в годините. Признателна съм и на хората, които се съгласиха да модерират, защото в някои случаи това означаваше да се балансира умело между различни автори, стилове, почерци, но всички се справиха чудесно.
Беше важно да се чуят гласовете на различни поколения писатели, да се отдаде дължимото на вече класиците, да се срещнем и с най-младите, както и да има относителен баланс между поезията и прозата, колкото и втората да е всеобемаща.
При чуждите писатели идеята беше да видим темите, които вълнуват европейските автори, както и да имаме истински звезди.
А как ги убедихте да участват? Както каза, при чуждестранните участници онлайн провеждането на срещите е улеснение, но едва ли е единствената причина толкова реномирани автори да приемат поканата.
Да, вече споменах за това. Макар че част от тези писатели след разговорите казаха, че имат желание да дойдат и на живо. Надявам се например, че през пролетта ще можем да посрещнем Ана Бландиана в София. Освен на издателствата разчитах и на личните контакти – най-вече на преводачите – с техните автори – Румяна Станчева покани Ана Бландиана, Дария Карапеткова – Елвира Семинара, Светла Кьосева – Наоми Киш, Анета Данчева – Маренте де Моор. Оказа се, че Лидия Димковска добре знае своята модераторка Милена Кирова. Аз си писах с Дубравка Угрешич. Както обикновено става, едновременно действаха и институционални, и лични контакти.
За теб самата кой е най–големият успех на това издание на фестивала?
Понеже досега говорих за авторското участие, иска ми се да кажа няколко думи за дискусиите, защото те бяха по ключови теми, със страхотни участници и модератори. А и на тях също разчитахме да отворят към нови публики.
Много оригинална и в същото време болезнено актуална беше дискусията „Кой има право да превежда“, модерирана от Дария Карапеткова и с участието на Георги Ангелов, Ренета Килева, Стилияна Милкова, Георги Вълчев и Нина Караманова. Изреждам всички участници умишлено, за да се види, че се получи диалог между действащи преводачи, теоретици на превода, културолог, студентка, преподавател в колеж в Щатите и по този начин обглеждането на темата за превода и политическата коректност, за превода и професионализма, както и за различните преводачески практики, получи наистина много измерения, включително с връщане към историята на превода.
В дискусията за критиката и авторството много ценно беше участието на Снежина Петрова. Покрай нейния последен проект „Една българка“ се поставиха важни теми за ролята на критиката по посока на училищното образование, работата с канона, отговорността на учителите и пр. Все в духа на идеята за една цялост, която трябва да представляват училищното, университетското образование и цялата литературна гилдия.
Много навременни бяха и дискусиите за ролята на биографичното и автобиографичното днес, модерирана от Силвия Недкова, и за онлайн присъствието на литературата и критиката, водена от Темз Арабаджиева.
Има ли статистика колко са били зрителите на събитията от фестивалната програма?
Да, следяхме гледаемостта, имаше по 10 000 влизания на събитие. Сега вече ще се опитам да видя и по-конкретно каква е на всяко от тях и можем ли да отчетем реалните гледания. Но е факт, че имаше голям интерес, включително и от чужбина. Иначе ако питаш колко човека гледаха на живо събитията, средно около 40-50. И това е едно от другите предимства на онлайн формата – хората гледат след това, когато им е удобно, когато намерят време.
Освен това читателите бяха активни и по време на срещите, задаваха въпроси, коментираха.
Ще останат ли достъпни видеата на срещите от фестивала? Мисли ли се за постоянен архив с видеоматериалите от събитията?
Да, ще ги има и на страницата на фестивала, и в ютюб. АБК инвестираха много усилия и в сайта на фестивала, така че смятам, че и това ще даде своите резултати и ще се събере богат архив.
Каза, че оттук нататък едва ли ще се разделим с възможността за стрийминг на подобни събития. Какво от опита с онлайн провеждането на фестивала си струва според теб да се запази, когато литературният живот най–сетне се завърне към традиционния си ритъм и към живото общуване между писателите и публиката?
Смятам, че всички живи събития трябва да имат и стрийминг. А също, ако големи писатели са склонни на онлайн участие, а не на живо, да го приемаме. Това е само в полза на читателите, а и на всички нас, които искаме по-често да си сверяваме часовниците с големите.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
