Камелия Николова
„Бурята“ от Уилям Шекспир, превод Валери Петров
Режисура, сценография и художествено осветление Робърт Уилсън
Ко-режисьор Ан-Кристин Ромен; костюми, грим и прически Яши; ко-художник осветление Марчело Лумака; адаптация на текста, драматургия Юта Ферберс; ко-сценограф Мари де Теста; звуков дизайн Дарио Фери; музика Том Уейтс, Лу Рийд, Филип Глас, Вивалди, Шуберт и др. Участват: Веселин Мезеклиев (Просперо), Радина Боршош/ Жаклин Даскалова (Миранда), Василена Виченцо (Ариел), Явор Вълканов (Калибан), Стоян Пепеланов (Алонзо), Пламен Димов (Фердинанд), Валентин Ганев (Гонзало), Зафир Раджаб (Себастиан), Константин Еленков (Антонио), Стефан Къшев (Тринкуло), Васил Драганов (Стефано), Ненчо Костов (Боцман, Дух, Куче), Гергана Змийчарова (Дух, Ирида), Вяра Табакова (Дух, Церера), Владислава Николова (Дух, Юнона). Асистенти на режисьора и превод Пламен Харманджиев, Люба Тодорова; асистенти на сценографа Бояна Бъчварова, Емона Стайкова, асистент на художник костюми и грим Никол Мечкарска.
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 18 и 19 декември 2021
Най-новият спектакъл на Робърт Уилсън – „Бурята“ на Шекспир, се появи в самия край на 2021 г., само месец след като знаковият за развитието на съвременното сценично изкуство режисьор и визуален артист отбеляза своя 80-годишен юбилей. Постановката е създадена с трупата на Народния театър в София и е първата среща на българската публика с неговия емблематичен визуален театър. През последните четири и половина десетилетия – от показването през 1976 г. на експерименталната опера „Айнщайн на плажа“ на фестивала в Авиньон, с която необичайният американски режисьор се налага на Стария континент, до днес – той прави всяка година заедно със своя екип по около 4 или 5 театрални и оперни продукции на различни европейски сцени В този респектиращ афиш „Бурята“ заема едновременно обичайно и специфично място.
От доста време вече всеки нов спектакъл на Робърт Уилсън изправя публиката и особено критиката пред парадоксално раздвоение. Безспорната причина за това раздвоение е самият режисьор или по-точно отдавна утвърденият му статут на един от основните родоначалници на постмодерната театрална естетика и на неин ключов представител. От една страна, при всяка нова продукция на Уилсън очакването е да се види именно запазената марка на „театъра на Боб Уилсън“, а от друга, често изниква и неудовлетворението „но той пак е същият“. Тази неизпълнима претенция на публиката към всеки голям самобитен художник при Робърт Уилсън е допълнена и от усещането за познатост на неповторимия му сценичен език, създадено от цитатите и препратките към него в представленията на многобройните му последователи и на различни други режисьори и трупи. Описаното обичайно, напрегнато между възторга и съмнението, възприемане на всяка следваща премиера на знаменития артист в случая с „Бурята“ в София се задълбочава от факта, че става въпрос за първа, при това закъсняла и наваксваща за масовата българската публика среща с неговото изкуство. Пълните салони, продадени за месеци напред (в продължаващата пандемична ситуация!) и бурните аплодисменти след спектакъла обаче отново бързо потвърдиха неизменното очарование и изключителното майсторство на театъра на Робърт Уилсън.
Още с влизането си в залата на Народния театър зрителите веднага разбират, че са попаднали на типично представление на Боб Уилсън. Сцената ги посреща с плътно затворена червена завеса, върху която с добре известната специфична графика на художника режисьор за изписване и подреждане на буквите е поставено заглавието „Бурята“. При вдигането на завесата се открива несравнимата с нищо друго първа картина от емблематичния визуален театър на Уилсън. На фона на чудесно постигнато като осветление равномерно сиво-черно небе, осеяно с проблясващи звезди и заемащо целия отвор на сценичната кутия започва характерният за много от продукциите на Боб Уилсън „пролог“, който запознава с персонажите в спектакъла. В продължение на няколко минути те дефилират в редица в ярките си, необичайни и изобретателно преекспонирани костюми, като всеки от тях демонстрира и по един основно представящ го ударен комплекс от жест и звукосъчетание. Дефилирането на персонажите се повтаря няколко пъти във все по-забързан ритъм, като накрая първата фигура (Вяра Табакова – Дух, Церера) рязко спира пред десния изход на авансцената и зад нея с лек сблъсък се нанизват останалите тринадесет изпълнители. Всички те застиват в преекспонирани пози на изненада и изумление, при което цялата им ненадейно оформила се скулптурна група изразява крайно учудване, стъписване пред някакво чудо, появило се пред тях. Само петнадесетият персонаж – Калибан (Явор Вълканов) не се включва в групата, а остава скрит в противоположния край на подиума, като от него се вижда единствено част от босия му крак, заплашително застинал в ритник.
През следващия час и половина, колкото е продължителността на спектакъла, Робърт Уилсън и трупата на Народния театър с прецизна последователност показват всички 9 сцени от 5-те действия на Шекспировата пиеса. Както винаги когато прави своите сценични композиции от образи, светлина, тишина, звук, цвят и движение по големи класически и модерни текстове, така и в „Бурята“ Боб Уилсън остава близо до драмата, успявайки в същото време да я превърне в калейдоскоп от оригинални и мощно въздействащи визуални образи, които не я илюстрират и повтарят, а я изговарят на друго, различно ниво. С респектиращо майсторство режисьорът и авторът на адаптацията Юта Ферберс най-вече съкращават и сгъстяват отделните сцени до тяхното основно ядро, до основното им съдържание, след което те изобретателно са превърнати в ярки и лаконични визуално-словесни картини, изграждащи спектакъла.
В разговори и интервюта Робърт Уилсън заявява, че изборът на „Бурята“ на Шекспир за постановката му в Народния театър е по предложение на ръководството на трупата. Като имаме предвид обаче прецизния подбор на заглавията в дългия афиш на режисьора и особено изключително дълбокото му интуитивно взаимоотношение с пиесата, при което тя се трансформира в неповторими визуални картини, то безспорно в случая става дума за щастливо пресичане на интересите от двете страни. Това се потвърждава още по-категорично от проникновения прочит – едновременно вечно валиден и болезнено актуален – на Боб Уилсън на Шекспировия текст.
Последната работа на Шекспир „Бурята“ е една от най-трудните за тълкуване и една от сравнително рядко поставяните пиеси на английския драматург. Към нея в богатата и турбулентна история на театъра на ХХ век посягат преди всичко някои от големите театрални реформатори или пък различни режисьори, заявяващи реформаторски намерения. Емблемата тук безспорно е Питър Брук и неговата революционна постановка на „Бурята“ от 1968 г., в която той превръща пиесата в авторски колаж от сцените с явно и скрито насилие, а мятащият се по вълните кораб е създаден от движенията и енергиите на актьорските тела. Подобна емблема в киното безспорно остава пък впечатляващият постсюрреалистичен филм „Книгите на Просперо“ на Питър Грийнауей от 1991 г. Избирайки да постави „Бурята“, знаков артист от ранга на Робърт Уилсън, съзнателно или не, се нарежда в тази знаменита редица. Още повече че в спектакъла си той, като родоначалник и неизменен представител на постмодерния театър, изобретателно цитира и препраща към двете произведения. В Просперо се прокрадват щрихи от образа във филма на Грийнауей, а в изграждането на първата сцена на бурята и в сгъстяването на епизодите до тематичните им ядра преминава сянката на Брук.
Робърт Уилсън твърди, че никога не се пита какво казва един текст, а се стреми да усети цялостната му атмосфера, неговите вътрешни пропорции, напрежения и енергийни линии, които след това природата му на визуален артист по необясними пътища превръща във визуални картини. Много е повтаряно известното му обяснение на неговия театър: „Ходете на моите представления така, както отивате в музей, водени от желанието да гледате картини. Наслаждавайте се на цвета на ябълката, на линията на дрехата, на блясъка на светлината. Не мислете за историята, защото такава няма. (…) Слушайте картини“. Изключителната му способност обаче именно на режисьор визуалист да улавя и предава в лаконични и необичайни пространствени образи същностното, основното в един (словесен) пейзаж, в една история често превръща неговите „картинни пиеси“, създадени по големи драматични текстове, в техни неочаквано проникновени сценични прочити. Такъв е случаят и с „Бурята“ в София. Точно това прави спектакъла не просто поредното обичайно майсторско заглавие в респектиращия афиш на Уилсън, а и театрална новина, интригуващ артефакт.
Онова, което натрапчиво присъства във всеки един от поредицата очароващи с красотата си епизоди в „Бурята“ на Боб Уилсън е жаждата за власт, атавистичното желание, заложено в човека да владее, да наложи себе си над другите. Всяка от 9-те сцени на спектакъла всъщност показва различни ситуации, в които някой се опитва да отнеме властта от друг и да управлява откраднатия миг, независимо колко значим или нищожен е той. Още първата сцена с потъващия при внезапно разразилата се буря кораб, в който със свитата и сина си пътува кралят на Неапол Алонзо, помогнал преди години на придружаващия го крал на Милано Антонио да свали от престола брат си и законен владетел Просперо, отключва битките за власт. Боцманът (Ненчо Костов) веднага улавя мига на своето надмощие в кризисната морска ситуация и започва да налага властта си над кралете и придворните, оказали се изведнъж зависими от него и решенията му. Ненапразно репликата, която Боб Уилсън откроява като емблема на този начален епизод чрез обичайните за него многократни повторения е възгласът „Пъкълът е пуст, всички демони са тук“. Извънредната ситуация взривява крехките правила на подредения свят на човека и на повърхността изплуват подсъзнателните демони на неговата жажда за власт. В следващите сцени тези демони се развихрят – братът на Алонзо много бързо е изкушен да го убие и да заеме мястото му на крал, пияницата и прислужник на Алонсо Стефано (Васил Драганов), назован от островитянина Калибан „господар“, веднага поема тази роля и т.н. Същинската власт над всички обаче владее Просперо, който чрез своите „вълшебни книги“ е усвоил вълшебството да създава свой свят, в който да управлява природните стихии и постъпките на хората. Неговата власт е властта на изкуството, на разказвача, който измисля, който мечтае, който „сънува“ своята желана история – историята за реабилитираната си и умножена власт над другите, дала му и властта да прости и да възстанови подредения човешки свят. Чудото, чрез което това може да се случи е любовта и Просперо я измисля и организира в идеалния ѝ вариант между дъщеря си Миранда и сина на краля на Неапол Фердинанд. В съня на Просперо демоните на властта са укротени от чудото на любовта. Ето смайващото чудо, пред което застива скулптурната група на персонажите в началото на представлението.
Вече стана дума, че спектакълът на Робърт Уилсън е, както винаги, много красив, въодушевяващ със своите невероятни гледки, но в същото време той е и някак необикновено минорен, неестествено спокоен, изпълнен с умиротворяваща тиха музика („А perfect day” на Лу Рийд и т.н.). И точно в това противоречие между заредените с напрежението на битките за власт и надмощие словесни потоци и красноречиво застиващи жестове, от една страна, и приказната красота на сцените – от друга, се ражда печалното очарование на „Бурята“, което залива публиката.
Много важна заслуга за качеството и въздействието на спектакъла имат участващите в него български актьори. Известно е предизвикателството да се играе в представленията на Робърт Уилсън, които изискват изключително майсторство, дисциплина и прецизност и заедно с това пълен отказ от актьорското его, готовност да се скриеш зад костюма, грима и ексцентричната пластика. Всички изпълнители в „Бурята“ се справят с тази сложна задача, като демонстрират респектираща креативност, гъвкавост и професионализъм в стремежа си да се впишат в актьорските партитури, изградени и предложени им от режисьора. Сред всеотдайния екип непременно бих откроила чудесния, запомнящ се Просперо на Веселин Мезеклиев, деликатно изобретателния в строгите контури на своя Гонзало Валентин Ганев, много пластичните и забавни богини и духове на Вяра Табакова, Владислава Николова и Гергана Змийчарова, както и Ариел на Василена Виченцо и динамичната двойка на влюбените Миранда (Радина Боршош и Жаклин Даскалова) и Фердинанд (Пламен Димов).
Една дълго чакана, но безспорно заслужаваща си среща на българската сцена и българската публика с театъра на Робърт Уилсън.
Пълния вариант на рецензията, както и още отзиви за български и чужди спектакли от последната година, интервюта и теоретични текстове можете да прочетете в брой 25 на сп. „Homo Ludens“, който предстои да излезе от печат.
