Разговор с проф. Людимил Димитров
Отдадохте много време и енергия на преводите на Франце Прешерн. В кои аспекти срещнахте трудности? Какво ви даде целият преводачески процес?
Франце Прешерн е първият класик на словенската литература, голямата им икона, еквивалент на Ботев у нас. Но ние го нямахме на български! Споделям го и в предговора, ще го кажа и тук. Само словенците от всички южни славяни са издали в самостоятелна стихосбирка поезията на Ботев още през 1976 г. – по повод стогодишнината от гибелта му. Ние обаче не си бяхме мръднали пръста за техния национален гений, ако не за друго, поне за да им върнем жеста: няколко разпилени из разни стари антологии и още по-стари периодиични издания стихотворения, част от които преведени от неизвестно какъв език и толкова. Много време вървях към Прешерн: бях респектиран, боях се от него, разколебавах се, окуражавах се, изучавах контекста. Помогна ми това, че Прешерн и Пушкин са съвременници, а смея да твърдя, че познавам добре литературната ситуация на руския и славянския ХІХ век. Все пак имах необходимостта да навляза по-детайлно в спецификата на словенския романтизъм. Накрая се пробвах с едно от емблематичните му стихотворения – баладата „Водният дух“; качих я във фейсбук и получих доста благосклонни отзиви на читатели. Това ми даде увереност, че съм на прав път и продължих. Отне ми близо две години. Но постигнах общуване с него, каквото допреди това бях имал само с Пушкин. За много неща си „говорихме“, в един момент той ми подсказа доста детайли, а някои места направо ми ги продиктува. Въобще заразително е да пребиваваш в обществото на мъртвите поети, тъй като общуването с тях е несравнимо.
Горд съм с този превод, защото знам, че работих много честно и предано по него, с което съм далеч от мисълта, че не могат да му се намерят недостатъци, или че ще удовлетвори всеки читател. Но вече има върху какво да се надгражда, да се мисли, с какво да се съизмерва по-нататъшата рецепция на автора на „Наздравицата“ – една строфа от това прочуто стихотворение е избрана за текст на словенския химн. Сега имаме целия поетически опус на Прешерн; педантично са спазени формалните му характеристики – оригиналния ритъм, римните конструкции, реалиите, тоналността, развитието на поетическия дискурс от ранните любовни словоизлияния и кахъри до късните вглъбени пророчества. Превеждането ми донесе удовлетворението да видя как един голям чуждоезичен поет проговаря на български и има какво да каже на нашия читател днес. И искрено се надявам, че няма да закъснеят нови опити, различни тълкувания и приближавания към много силната му, завладяваща и вдъхновена поезия.
Несполуките в личния живот ли са основната причина за трагизма в творчеството на Прешерн, или по-скоро неприемането му от тогавашната социална среда?
Съвсем наскоро един словенски литературовед в конферентна дискусия нарече Прешерн „единственият селянин сред поетите романтици“; каза го като експресивна метафора, разбира се, но тя разбуни духовете на останалите участници във форума и започнаха словесни престрелки. По количеството на лично засегнатите се видя каква мощна инеднтификация са постигнали те със своя национален поет. (Аз също не на шега бих се обидил, ако някой пред мен волно или неволно се опита да унижи Ботев, и то публично.) Но в случая не ставаше дума за омаловажаване или нихилиране на Прешерн, а за демонстриране на разликата между него и останалите членове на „обществото на романтиците“. От една страна – да: юрист, адвокат, който пише поезия, при това любовна, шеговита, заядлива, в твърде консервативна и в немалка степен примитивна, непросветена среда, изглежда странно, а и сам не е аристократ; от друга, талантът му значително надвишава всичко, появило се преди него на словенски език. Голямата му заслуга е, че той, който прекрасно е можел да пише и на немски, със сигурност е щял да стане значително по-известен и не на последно място, по-богат, ако е решил да се изявява в австрийска среда, но все пак избира да пише на словенски с всички произтичащи от това последици. И тук е заложена една особена, невидима на пръв поглед жертва в името на своето, припознато именно като свое. Животът му е низ от лични нещастия, забрани, омаловажаване, цензуриране на текстовете му и все пак той непрекъснато защитава избора си да бъде словенски поет.
Сонетният венец е „запазената марка“ на Прешен, разкажете ми повече за него.
Прешерн има голям принос не само в разнообразяването, но и във въвеждането в общославянски конткест на много нови форми, строфични организации, лирически ритми и римни схеми. Най-важното, което постига като поетически дискурс, е може би, че успява да адаптира, да преведе на славянски (словенски) език несъчетаемата с нашия език, мислене, битност и нрави немска поезия. Взимайки структурата на най-различни модни лирически жанрове, Прешерн ги славянизира и след него те пускат корени – и ако използваме собствения му израз – се присаждат в останалите сродни литератури. Такъв е и знаменитият му „Сонетен венец“ – конструкция от 14 сонета плюс един обобщаващ 15-и, наречен „магистрал“; интересното тук е, че последният стих на всеки предишен сонет се повтаря като първи на следващия, а началният стих на първия сонет става заключителен на четиринайсетия. Магистралът пък е съставен от първите стихове на всички останали сонети и също има своя пълноценен смисъл. По правило първо се пише той, а след това се разработва цялостната верига (венец). Преди Прешерн в поезията на славяните този особен лирически жанр е непознат.
Прешерн е писал и газели, познати ни от близкоизточните поети. Откъде идва интересът му към тази „екзотична“ лирическа форма?
Не мога да кажа откъде точно идва интересът му, но е много вероятно газелата да попада в полезрението му през немската поезия, проникнала в творчеството на съвременниците му Фридрих Рюкерт и Аугуст фон Платен, както и разбира се, у Гьоте, чиито увлечения по поезията на Изтока са широко известни. Но тук пак става въпрос за това неистово желание на Прешерн да обхване всички неизвестни дотогава лирически жанрове и форми и да ги въведе в словенската поезия. Той пише един кратък цикъл от седем газели и запазва както темата, така и структурата им според класическите арабски образци: относително дълги двустишия с еднакви рими, любовна тема (вайкания или признания) и вътрешни рими, адаптирани към силаботониката. Великопелен цикъл, между другото. В българската поезия не ми е известно някой да е писал газели. През руския ХІХ век няколко много добри опита прави Афанасий Фет.
Поемата „Кръщение при Савица“ нерядко е назовавана „словенската Енеида“, могат ли наистина да се направят паралели в тази посока?
Романтизмът покрай всичко останало се опитва да набави и националните предания на отделните народи. Да им предложи модел за обединение и идентичност. А когато народен епос липсва, големите поети се заемат с мисията да създадат свой авторски, търсейки консенсусна героична фигура или събитие. У нас така постъпва Ботев. Той започва да конструира като модел за подражание и съизмерване хайдутина, оглеждайки го „триизмерно“ – човек в интимната му среда на майка, баща, сестра и братя (безименният първороден син); социализирането му сред мили другари, по-късно дружина (Чавдар преди да е станал войвода); и легенда, постигнала безсмъртие с подвига си (Хаджи Димитър, Левски). Тази идея е подета и бива завършена по виртуозен начин от Вазов в „Епопея на забравените“. Но ако в различните култури и контексти литературата реагира специфично, съобразявайки се с даденостите и обстоятелствата, подходът на градителите на духовната инфраструктура на нациите съвпада в едно: народното предание винаги се основава върху инициацията, изминаването на път, по който юнакът се самопосвещава в някакъв идеал (най-често свобода и независимост).
Точно това се опитва да направи Прешерн в своята знаменита поема. За централно идентификационно събитие той избира покръстването на словенците през VІІІ век, разказано тук в измислен сюжет, съчетаващ високи и популярни мотиви (отбраната от набезите на друговерци, проявеният личен и масов героизъм, от една страна, и любовната история между Чъртомир и Богомила, от друга, през която става менталното преобръщане на езичника в християнин). Много силна поезия с изключително сложна (огромно предизвикателство за преводача!) структура на стиховете и строфите. А и тя надгражда богатата литературна култура на автора – съзнателно или не, но на различни места могат да се направят далеч непроизволни асоциации не само с Вергилиевата „Енеида“, но и с „Илиада“, с места у Торквато Тасо, у Байрон и т.н.
Доколко творбата е важна за словенците личи по факта, че тя се оказва сюжетопораждаща, на основата на разказаната от Прешерн легендарна история по-късно възникват други произведения, от които задължително трябва да откроя едноименната драма на Доминик Смоле от 1969 г., превърнала се в съвременна класика.
В днешно време Прешерн е поставян често в категорията „държавен поет“, какви са причините за това?
Засягам този проблем в предговора към книгата. На всеки народ се нужни духовни авторитети – дотук добре; когато обаче започне държавната, тоест поилтическата им употреба, трябва да сме много нащрек, защото тя води до подмяна и до своего рода официализиране, което неминуемо се прехвърля върху интерпретацията и един такъв акт не е съвсем безопасен – той не само наврежда, но и пречи на необремененото, автентично възприемане на нечие творчество. Когато пише своята „Наздравица“, Прешерн не знае, че след смъртта му седмата ѝ строфа ще стане текстът на словенския химн, както и че на негово име ще бъде връчвана годишна награда в областта на културата. Но подобна е участта на повечето национални поети – паметниците на Пушкин в Русия се конкурират по численост с тези на Ленин, а немалко Сталинови бюстове в по-ново време бяха заменени от Пушкинови, и то на същите постаменти. Дори в знаковото за творчеството на поета Болдино има такъв случай. У нас пък Вазов сам се заема с преработката на текста на държавния химн „Шуми Марица“, за да звучи, по думите му, „по като за пред хора“.
Като говорим за превод, къде Прешерн и Пушкин се докосват?
Най-вече в реториката и светогледа, характерни за ХІХ век, както и в моето собствено разбиране на висока поезия. Толкова дълго общувам с тях на български, че вече имаме обща биография.
Превод на драматургия и превод на поезия, какво изисква едното и какво другото?
На първо място – да си предан на автора, да изпитваш респект към неговата култура, да потиснеш собственото си его, за да не се допусне твоят стил да се наложи над този на поета, нито да дописваш и да примесваш превода с анализ, с обяснение. При драматургията режимът на пренос е по-различен, доколкото в пиесата участват повече действащи лица и преводачът трябва да влезе под кожата на всеки поотделно, да не приравнява говоренето му до своето, а да опази индивидуалните му речеви характериски (Пушкин например изразява категоричното си недоволство от Байрон, че в „Манфред“ той не само подражава на Гьоте, но разпределя собствения си характер върху няколко персонажи и ги обезцветява и схематизира до глупост; това е предупреждение и за преводача на драматургия).
В поезията истинската работа по превода започва, след като вече си превел творбата. Не е парадокс – просто редактирането, „шлайфането“, внимателното отношение към думите и подборът им не само трябва да дадат достоверна представа за стихотворението, но и да опазят поезията в него. В противен случай – ако сме просто пунктуални и буквални, ще предоставим на читателите информация за това какво казва оригиналът, но те няма да получат усещането за художественото равнище на текста, няма да усетят поетическата му величина. И ще се стигне до неминуем обратен ефект – един първокласен в родната си литература автор ние ще го прочетем като второразреден версификатор, направо казано стихоплет. Уви, това се е случвало много пъти и продължава да се случва.
В драматургията е от особена важност преводачът да има по-голям екзистенциален опит, да може да се превъплъщава в различни житейски ситуации, да опазва разнообразието, сложността и убедителността на диалога и случката – да говори като някой, никой и сто хиляди, по израза на Пирандело. Но и за двата типа превод се иска техника и изключителен усет към езика, на който певеждаш. Безкомпромисност.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
