Ханс Кристиан Андерсен
Ханс Кристиан Андерсен (1805 – 1875) е световноизвестен с приказките си, но между произведенията му има и пътеписи, най-известният от които е „Пазарът на поета“ (1842). Написани според тогавашните образци на жанра, пътеписите му съчетават документални свидетелства, описания и впечатления с размишления по различни теми като писателската работа, литературата, безсмъртието, понякога съдържат и цели приказки. През живота си Андерсен предприема няколко дълги пътувания до различни части на Европа. В едно от тях – описано в „Пазарът на поета“ – той стига до българския бряг на Дунава. Пътешествието му започва в Копенхаген на 31 октомври 1840 г., трае почти осем месеца, превежда го през около 10 страни и завършва на 22 юли 1841 г. Пътеписът е издаден през следващата година.
Първата страна, която Андерсен посещава по време на това пътуване, е Германия. Любопитно е, че пътуването е с дилижанс, но една кратка отсечка Андерсен преминава, за първи път в живота си, с чудното за онова време транспортно средство – влак. Пътят му продължава през Тирол за Италия, а с кораб стига до Малта, тогавашна британска колония. Оттам Андерсен се отправя за Гърция, установява се в Атина и описва подробно града. Продължава с параход през Смирна (Измир) за Константинопол, който е и главна цел на пътуването му. Там Андерсен се двоуми дали да се върне обратно в Дания през Италия или да продължи през Черно море и Дунава за Виена. Решението не е лесно, тъй като в този момент в България има бунтове, времената са смутни, пътят е опасен. В крайна сметка Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – по Дунава за Виена. По време на плаването по реката вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг, на сушата той слиза във Видин. След България плаването продължава през Сърбия и Унгария до Виена, след което Андерсен се завръща в Дания. Тук публикуваме откъс от частта, съдържаща впечатленията от пътуването край българския бряг. Целият пътепис предстои да бъде издаден от изд. „Парадокс“.
Плаване по Дунава
За царете на пианото,
моите приятели,
австриеца Талберг
и
унгареца Лист,
съчинявам и им посвещавам тази
„Дунавска тема с крайбрежни вариации“
I
От Черна вода до Русчук[1]
Беше 3 часа следобед, когато нашето плаване по Дунава започна. Екипажът беше италиански: капитанът Марко Доброславич, далматинец, един прекрасен, шеговит, възрастен мъжага, ни стана скоро много близък; той командваше грубо моряците, но те искрено го обичаха, те изглеждаха изключително доволни, когато ги блъскаше насам-натам, защото той винаги имаше готова една добра дума, която си заслужаваше пердаха. През повечето дни и нощи, които прекарахме на борда, докато стигнахме военната граница, нямаше по-действен и в по-добро настроение от нашия старичък капитан; посред нощ, когато можеше да се плава, командният му глас се разнасяше, винаги в настроение, винаги готов с един шамар и с една добра дума, а на вечерната трапеза той бе весел, добродушен домакин.
(…)
В полунощ бяхме минали покрай турската крепост Силистриа и на борда ни се бяха качили още турци, палубни пътници; те лежаха, увити в големи одеяла, и спяха между чувалите с въглища.
(…)
От българска страна ни поздрави първият град, това беше Тутуркан; пред всяка къща бе насадена градинка; по стръмния бряг тичаха полуголи момченца и викаха „Урола!“[2]. Тук всичко все още дъхаше на мир, а не на опасност; безредиците във вътрешността на страната все още не бяха стигнали до тези брегове.
Междувременно обаче, от турците, които бяхме качили на борда предната вечер от Силистриа, научихме, че много бежанци са преминали Дунава, за да търсят закрила в Букурещ. От другата страна на планините царяха безредици и смърт.
Над Тутуркан минахме покрай един особено живописен селски път, избуяли храсти висяха над него от високите скатове от червено-кафява пръст; табун прелестни черни коне се насочваше към реката, за да я преминат; един от тях се отличаваше особено, отчасти с енергичните си движения, отчасти с катранено-черния си цвят и дългата си, вееща се грива, той скачаше по скатовете така, че земята хвърчеше под копитата му!
(…)
II
Ние плаваме!
(…)
На борда имаше нови лица, нощес Русчук ни беше пратил много гости. Какво пъстроцветно множество от хора! Турчинът е паднал на колене и казва сутрешната си молитва, челото му докосва корабната палуба; близо до него седи евреин, облечен в роба от копринено ламе и с пурпурен тюрбан; жълтите му папуци стоят пред него! Над себе си той държи чадърче, при все че слънцето не свети върху него; той държи малко, джобно огледалце, оглежда се в него, усмихва се и скубе от време на време с малко железце сивите косми от брадата си.
Ние летим покрай български градове! Как се казва този! Това е Вердун[3]! Когато чуя славея да пее сред дивите, разцъфнали люляци, ще си спомням сестрите му от този край! Още един град! Това е Систова[4], високо над него се извишават стените на крепост; турци с дълги лули се изтягат по дървените балкони на къщите и гледат с безразличие към плаващия кораб, както гледат пушека от лулите си. Сега един град вдясно, влашки град с мизерни землянки и една дълга сграда за карантини, това е Зимница! Записваме името ти и все пак те забравяме! –
Какво блести така пред нас! Какви са тези бели скали от българска страна, които се приближават все повече и повече; – те са датски! Това са варовиковите скали на Мьон[5], издигащи се, за да ме посрещнат! Разбира се, аз познавам всичките им форми, познавам лятната зеленина на върха на тези бели скали! И все пак тука има само храсти, на Мьон има гори, Мьон има под себе си прозрачното, синьо-зелено море, не тези кафяво-жълти вълни на Дунава. На върха има град, Никополи[6], градът на Траян, трофеят на Баязид. Ние се плъзгаме в подножието на белите скали; капитанът сочи към редица дълбоки вдлъбнатини във варовика; изглеждат като големи амбразури в крепостна стена! Това са древни гробове! Къде са тези герои и царе, които тук се разсипват на прах, докато жълтата река с неотслабващо постоянство блъска с вълните си основите на скалите! Никой не знае – сега лястовичките си строят домове в гробниците на героите. –
Между белите скали и влашката зелена равнина се е опънала над реката, която вдига вълните си като в езеро, прелестна дъга. Каква яркост, какво великолепие! Много дъги са се извисявали тука, гледани от паши и боляри, но всичките са изчезвали, нито един художник или поет не ги е виждал! Каква прекрасна, феерична картина върху тъмните облаци! Защо не бях художник!
(…)
Това е Балканът! Залязващото слънце осветява белите, заснежени върхове! – Прекрасна планинска страна, твоето величие настройва душата за молитва! –Близо до мен е коленичил турчин, навежда лицето си към земята, мърмори вечерната си молитва! – Слънцето изчезва! В природата е мир, мир в сърцето ми! – Вечерта е толкова светла, ние плаваме! Нощта е ясна – ние плаваме!
III
Неспокойно пътуване
Беше посред нощ; всички се събудихме от това, че корабът внезапно спря и силни, пронизващи гласове се разчуха над нас, гласът на капитана беше най-познат. Лампата ни беше изгаснала, в каютата бе съвсем тъмно, отвън се чуха удари на весла, някой се качи на борда, точно над главата ми звънна сабя! Какво става, питахме се един друг? Тук ние бяхме най-малко на десет мили[7] от мястото, където бушуваше въстанието, след като напуснахме Константинопол; дали то бе стигнало дотук, до брега?
Надолу по стълбите слизаха хора! По стъпалата дрънчеше оръжие, никой не говореше. Първият, когото видяхме, беше капитанът, с фенер в ръка, следваше го тежко въоръжен татарин, с вълнен ямурлук от овчи кожи на раменете и висока шапка; между другото, той бе доста окалян, а от косата му капеше вода. Приближи се към Филипович[8] и започна с него разговор на турски; половината се разбираше от жестикулациите на татарина! Той разказваше за нападение, бой и смърт! На няколко пъти се хващаше за единия от пищовите си или раздрусваше сабята, очите се въртяха в главата му.
Чак когато той и капитанът ни напуснаха, разбрахме ясно цялата история. Татаринът бе един от тези пощаджии, които пренасяха писма и депеши от Видин до Константинопол! Той знаеше, че другарите му бяха всичките хванати и се държаха затворени в Ниса[9] и София, и затова бе се опитал, заедно с придружаващите го, да избегне тези места; той не бе успял в начинанието си; спътниците му бяха застреляни, самият той бе стигнал до това място на Дунава, където знаеше, че австрийският кораб ще преминава през нощта и тук той бе седял в тръстиката и чакал; когато ние пристигнахме, той ни бе сигнализирал и сега имаше намерение да дойде с нас до сръбския бряг, до Радейевач[10], откъдето да се опита по нов път да намери по-успешно пътуване.
Ние станахме всички със слънцето, бяхме минали Ореава[11], от двете страни на Дунава се простираха равнинни брегове. На палубата бе неуютно; турците бяха проснали мръсни одеяла, френските ми приятели ми разказаха за масово бягство на животни, пътници от други места го потвърдиха, капитанът кимаше, но не знаеше къде да стъпи. Пред нас се миеха и чистеха пиявици, в Никопол бяхме взели на борда четирима френски търговци на пиявици, те се снабдяват с живата си стока в България, милиони пиявици емигрират всяка година за Франция. Те трябваше да се мият, трябваше да се грижат за тях и затова, както казах, имаше обливане и чистене; след това горките животинки ги слагаха в торби, които окачваха на върви, за да се отцеждат; някоя и друга от тях се разхождаше по палубата или по парапета; един млад моряк прекоси с кървящи крака, една пиявица се беше впила здраво.
Минахме покрай българския град Зибру[12], хоризонтът свършваше до гордите, покрити със сняг върхове на Балкана; голямо ято щъркели се разхождаше по зелената ливада, където в гробище без ограда имаше бели надгробни камъни; няколко рибарски мрежи лежаха разстлани, това бе невиждано възхитителен пейзаж; но в кораба ни нямаше покой, Дунавът се развълнува като бурно езеро. Корабът се клатеше нагоре и надолу, камериерката седеше съвсем пребледняла от морска болест, облегната на капитанската каюта и шепнеше: „Това е ужасно! Също като в морето!“, но то не беше като в морето! Това бе само едно малко вълнение!
Доста внушително, с обрасъл с храсти хълм и зелени, ухаещи градини с изглед към реката, се издигаше градът Лом Паланка; турци – истински златари според турската поговорка „Говоренето е сребро, мълчанието – злато!“, – седяха неподвижни като кукли и пушеха лулите си, като дори не си обръщаха главите да ни погледнат.
(…)
Видин, най-здравата крепост на България, лежеше пред нас със своите двадесет и пет минарета, оръдията надничаха от амбразурите си, на пристана се тълпяха хора; турци лежаха по балконите и си пиеха кафето; пристигнаха маршируващи войници, за да не може никой от нашия кораб да влезе в града и да донесе чумна зараза от вечно съмнителния Константинопол! Сред пъстро облечения народ имаше такъв живот, такова движение! Най-сетне се пристроихме към ниския пристан; поставиха голяма стълба, а от нея до кораба сложиха талпи, по които можехме да слезем. В близост се намираше малка, дървена къщичка, в нея имаше тава с огън и благовония и всеки от нас, който искаше да отиде до града, трябваше първо да мине през къщичката и да се опуши, за да се изгони чумното вещество от дрехите и тялото му.
Беше доста трудно да се балансира върху свободно лежащите талпи от кораба, стълбата беше също много стръмна; затова добродушните турци ни хващаха за ръка и ни помагаха до долу, после изведнъж ни пускаха и тогава ни опушваха, за да не ги заразим…
Ние слязохме на сушата и бяхме опушени, докато всички стоки, дори вълнени чували, минаха без да се подлагат на какъвто и да било пушек; сега се разхождахме из, след дъжда, ужасно разкаляния град! – Най-близките улици бяха цяло тресавище; на някои места стоеше по един часовой, който бе застанал на издаден от калта камък, казвам застанал, но то всъщност бе една странна поза, в действителност той седеше клекнал, като голите му колене се подаваха през сцепените му крачоли, беше изключителна комична гледка! Във Видин ние всички посетихме, за последен път в Турция, един вид занаятчии, чието майсторство кулминира в тази страна, това са берберите, те са тук изключително забележителни; вярно, че насапунисваха почти цялото лице, играеха си с главата, като че беше глава на кукла, но го правеха с такава сръчност, с такава лекота; човек си мисли, че перце се плъзга по цялото му лице, а то е остър бръснач! Три пъти бръснат подред, а после парфюмират цялото лице; при това, човек не трябва да се страхува, както преди няколко години, че ще му обръснат косата на главата; сега те знаят, че франките искат да си я запазят, дори те самите са започнали да оставят и тяхната да расте.
Вечерта Хюсеин паша ни изпрати цяла връзка от най-новите немски вестници. Хюсеин е абониран за „Алгемайне Цайтунг“[13] и сега ние научихме какво става в страната, покрай която бяхме минали; някой си Младен и един духовник, Лесковеца, стояха начело на движенията. Това бе истинска духовна храна, да получим тези вестници, най-хубавото ястие, което Хюсеин знаеше, че може да ни предложи.
Превод от датски: ПЕТЪР МИЛКОВ
[1] Всеки две седмици австрийски параходи плават от Константинопол през Черно море и нагоре по Дунава до Виена; тук има два различни маршрута, единият е от Черно море през делтата на река Дунав до Галац, където има седем дни карантина, а след това се плава от страната на влашкия бряг, който е изключително плосък и има само няколко града, до Оршова, където се кара още една, но по-кратка карантина; другият маршрут, този, който бях избрал аз, е много по-интересен, той не е през делтата на Дунава, а се слиза на Кюстендже и се продължава по суша, това отнема един ден, до реката Дунав край града Черна вода; по този начин се спестяват три дни от плаването по реката, което от делтата до Черна вода предлага само блатисти места с папур и тръстика; освен това този маршрут има предимството, че корабът се движи от лявата страна, по посока срещу течението, където брегът предлага повече разнообразие и където човек може да слезе в много от по-големите български градове или да се разходи из сръбските гори. В Оршова се излежава цялата карантина, което отнема 10 дни; след това пътуването продължава до Пеща, а след това и до Виена. (Бел. на Андерсен)
[2] Добър път! (Бел. на Андерсен.)
[3] Вердун – Вардим. (Бел. прев.)
[4] Систова – Свищов. (Бел. прев.)
[5] Мьон – остров в Дания. (Бел. прев.)
[6] Никополи – Никопол, но българският град Никопол не е идентичен с Никополис ад Иструм, основан от римския император Траян през 106 г. (Бел. прев.)
[7] Миля (датска, сухопътна) – равна на прибл. 7,5 км. (Бел. прев.)
[8] Николаус Филипович фон Филипсберг, австрийски офицер, стигнал до генерал лейтенант. (Бел. прев.)
[9] Ниш. (Бел. прев.)
[10] Радуйевац. (Бел. прев.)
[11] Оряхово. (Бел прев.)
[12] С. Цибър. (Бел. прев.)
[13] Тук, както и в Атина и Константинопол, попаднахме на този вестник; моите спътници го бяха видели и в Ерусалим и Вавилон; това наистина бе вестник, който бе станал „всеобщ“. (Бел. на Андерсен.)
„Алгемайне Цайтунг“ означава „всеобщ вестник“. (Бел. прев.)
