Ралица Фризон-Рош
През 1950 г. в Париж се появява ново издателство под името „Карактер“ (Буквени знаци). Един млад поет се заема с ръчната си печатарска преса да издава френски поетични текстове. Това е Брюно Дюроше, чието истинско име е Бронислав Камински, полски поет, оцелял по чудо в лагерите на смъртта. Той вече е научил френски език, издал е стихосбирка в Париж, участвал е в основаването на литературно списание и си е извоювал име в литературните среди. Издателството му предоставя на читателите си стиховете на едни от най-изтъкнатите имена на френската поезия и разширява обсега си към чуждестранни автори. След неговата смърт през 1996 г. то разполага с истинско съкровище от публикувани текстове.
Факела подема Никол Гдалия[1], негова съпруга и муза, самата тя поетеса. От 25 години насам тя продължава делото на Брюно Дюроше, налагайки своя издателска линия, създавайки нови поредици. По случай 70-годишнината от създаването на „Карактер“ тя поема инициативата да издаде антология на световната поезия. Изданието излиза от печат през ноември 2021 г. Съдържа 800 страници в два тома и се ползва с богата графична композиция.
Читателят разгръща страниците на антологията, любува се на художественото оформление, майсторски изработено от издателката, вложила цялото си умение и творческо въображение, за да илюстрира творбите на всеки от авторите. Читателят се вглежда във фотографиите и рисунките, удивлява се на колажи, гравюри, тушове, репродукции на картини и портрети, ескизи с етнически мотиви, понякога едва загатнати, понякога отчетливи, изящно съчетани със стихотворенията на френски език, но и в оригиналния им текст. Пред погледа се разкриват дантелите на арабската азбука, загадъчната кирилица, прецизността на синограмите, деликатните камбоджански графеми, нанизите на алефбета или на писмеността деванагари.
Никол Гдалия е черпила с пълни шепи в богатия архив на „Карактер“ и е съставила поетичен букет, към който е прибавила нови гласове, гости от четирите краища на света. Други двама поети са ѝ оказали съдействие, Силвестър Клансие и Жан Портант. И ето как се е появило на бял свят великолепно издание със загадъчна корица, емблема на една поредица на издателството от 1953 г., вдъхновено от поривите на Брюно Дюроше за братство между хората.
Над 90 поети от цял свят са си дали среща на страниците на антологията. Текстовете им се съпостяват и противопоставят, събеседват помежду си върху едни и същи общочовешки теми. Поезията е в основата на размислите им. Коя страница би вместила поемата на света?[2], шепне един глас от Франция. От зенита на небето до върха на езика, му отговаря една ливанска поетеса. От едната страна на сърцето е славеят, от другата мълчанието. Става все по-трудно да се пишат стихове, се вълнува автор от Полша. Понякога намирам ранено стихотворение, което умира в ръцете ми. Погребвам го и чувството ми за самота се усилва, тъжи един глас в Люксембург. Притаени в шепите ми думи закръглени, топли, зелени, пъстри, милвам ги като пъдпъдъчени яйчица, се разнежва друг един във Франция. Пишеш незавършена книга, твоята книга, в която празните пространства зоват любовта, мълви едно стихотворение. А друго заключава: Моята песен е изпълнена със страст, любов, страх и ужас. Това е моята чудатост: Човечеството неспирно върви. Дочува се ежедневен шепот.
Темата за смъртта е също основна тема. Смъртта се ражда точно тук сред цветята и хората от Тлапала, нашите бащи се завръщат в земята. Кой ще каже дали мъката, изписана на устните е удържима?, скърби едно атцекско стихотворение. Ще умрем в себе си като корабокрушенци, като удавени в сърцата си, като потъващи от кожата си към дъното на душата си, отвръща му един кубински глас. Да умираш от ден на ден, да умираш непрестанно, да се възродиш умирайки и да умреш отново, отзовава се глас от другия край на света, от Азербайджан. Но между раждането и смъртта има цял един живот, възразява един поет от недалечен Казахстан. Какво ще стане с мен след погребението?, се пита друг от Франция. Никой отпред, никой отзад, само Исус Христос ще помисли за мен с очите си на кръста. Докато друг пък прогласява от Испания своята любов към живота: Ако умра, оставете балкона отворен! Жътварят ожънва житата. (От моя балкон аз го чувам.). Ако умра, оставете балкона отворен. И един уйгурски глас подема като ехо: Небето е изпълнено със звезди, една звезда ми затвори очите, друга понесе ковчега ми, трета премете пътищата ми.
Но как да пишеш стихове без да възпееш любовта на всички езици? Ето като начало един поет, който изказва любовта си към напуснатия град, за който той ще напише песен със старите имена на улиците му. Друг пък от Хаити прошепва за любимата си: Една жена с неразгадаема усмивка, моята любима, Тя е жената, която дава аромат на мълчанието ми. И точка. А от Ирландия друг стих му приглася: Сърцето, което тупти до сърцето ми е моята надежда и цялото ми богатство, докато в България един поет се чувства като пчела в затвор от цвят. Предпочитам розите, о, моя любов, пред родината и магнолиите, далеч повече ги възлюбвам от слава и добродетел, отгвръща друг поет от Португалия.
Преплитат се стихове, вглъбени в размисли и ретроспекции: На каква игра играем, игра на възпоменания, игра на огледала, как прекрасна е нашата игра!, удивлява се сирийски поет. Отговорът идва от Франция: На перона всеки чака някой влак да се появи, да го отнесе в някой незнаен кът, който да е повече от адрес, някоя обетована земя. Няма нужда от планина, за да се отдадеш на размисъл, стига ти да седнеш на тревата, твърди поет он Индия. И едно иглолисто и шумящо синьо прониква в мен и засветлява над шемета от преживения живот, зазидан във плътта ми: следи от химерични стъпала, клопки от засади и заблуди, пропадала от страхове, дрънкулки-думи… проронва някой от България.
Поетични картини се редят една след друга, възпяващи красотата на всеки кът на земята. Кордилери, вятър от висините, биещ като крило на кондор, ноколо въздух тежък като от паднала звезда, от вече изстинал камък от небето, това е моята страна, възкликва някой в Мексико. Докато Прободен-Нос от Северозапада на Тихи океан прибавя: Луд койот пее като луд после вятърът от запад се втурва да реве! Всеки хълм си има своята пантера, която си е завоювал: Слава!, му приглася конгоански поет. А от Хаити: Земята ми е синьо, синьо лагуна, синьо клише, синьо вълна, синина на душата, земята ми е зелено, зелено ярост, зелено буря, земята ми е черно, черно гняв черен на човек, черно пот черна на жена. От Франция пък някой откликва: Погледни през погледа ми очертанията на земята, тя се възнася в небето, село, където времето бди с неподвижен живот. Копнея да те срещна, да те назова, да те изживея, братство, а друг му отговаря: Граничарят ми иска паспорта, аз му показвам небето.
Разгърнал последната страница, читателят разбира, че се е потопил в света на многобройни известни и неизвестни поети благодарение на преводачите. И той чувства, че нещо в него е трепнало, отронило се е: лист сред гъсталака, мигла в ливадата, капка в пороя. Не е усетил как го е докоснало, по кой крайчец, но той знае.
[1] Никол Гдалия е позната за българските читатели. Нейна стихосбирка излезе на български език под заглавието „Вятърът ѝ е баща“. Сиела, С., 2010, подбор и превод на стиховете Ралица Фризон-Рош. (Бел. ред.)
[2] Цитатите са извлечени от стихове на следните автори, публикувани в Антологията на световната поезия: Marc Alyn, Yaara Ben David, Jerzy Kierst, Anise Koltz, François Lescun, Nicole Gdalia, Bronislaw Kaminski, Gabrielle Balderas, Ghojamuhammet Muhammet, Pablo Neruda, Ramiz Rövchan, Abaï Kounanbaïouly, Max Jacob, Federico Garcia Lorca, André Blanchard, Georges Castera, James Joyce, Plamen Doynov, Fernando Pessoa, Mohammed El Amraoui, Khaled Roumo, Bruno Mabille, Ivan Theophilov, Chantal Spitz, Lasse Söderberg, Georges-Emmanuel Clancier, Rosario Castellanos, Sylvetsre Clancier, Bruno Durocher, Ekaterina Yossifova. (Бел. авт.)
