(жанр – строго есеистичен, по неизбежност фрагментаристичен и почти никак фантасмагоричен)
Калин Михайлов
Предварителна забележка: Поради постепенното превръщане на езика, от който ще черпя важни за този текст изрази, в екзотичен, т.е. слабо познат в разни географски ширини (такава е съдбата на всяка екзотична подправка, била тя и стилистична), ще ги изписвам главно на кирилица. Това ще направи трудно постижимо изкривяването им до по-голяма от предлаганата тук „деформация“.
1. Дежà вю (déjà vu): видения, сънища, прокоби
Всички знаем и помним троянската прорицателка Касандра – ако не от Есхил, то от Гео Милев. Онази Касандра, която вижда – в ужасèн транс – гибелта на Агамемнон и своята собствена. Вижда – сякаш в кървава мъгла – как пленилият я при падането на Приамовия град неин похитител пада, на свой ред, в клопката на заговорниците Клитемнестра и Егист; как е пленен от плаща, с който ще го обгърне благоверната му съпруга на излизане от банята, преди да вдигне брадвата над главата му; как е похитен от смъртта, ведно с тази, която е имал неблагоразумието да доведе като своя наложница у дома.
Касандра в „Орестия“ на Есхил ще умре, сбъдвайки своето видение: за нея (и за хора, с когото тя го е споделила) смъртта ѝ ще бъде дежа вю, вече видяна гибел. Нищо не може да се направи по въпроса – не изглежда да е оставена вратичка за непредвиден обрат, за перипетия в собствения смисъл на думата, която да осуети видяното, разгръщащо се постепенно в думите ѝ като в кошмарен сън, – намираме се в самия Екзод на творбата, в Изхода ѝ, и той ще изведе Агамемнон и Клитемнестра към смъртта:
Горко на мене, клета!
Каква ужасна участ! Виждам своята
При неговата зла несрета!
Но ето че дежа вю ще сполети скоро и самата убийца Клитемнестра. Очите ѝ ще видят възмездието за извършеното кърваво деяние – издълбано („врязано“) в собствената ѝ плът от собствена плът: нейният син Орест, отмъстителят, ще сбъдне прокобния ѝ сън, в който тя е ухапана по гърдите от змия: преди да бъде отведена от сина си да умре „връз трупа“ на любовника си Егист, ще чуем отчаяния ѝ вопъл-потвърждение за „пророческия“ характер на нейните „страшни сънища“, за сбъдването наяве на видяното насън: „Уви! Змия родих и кърмих! Ето я!“ (идентифициращият езиков „жест“ визира отмъстителя-и-майцеубиец Орест: той Е змията от съня ѝ).
И в този случай Есхил не оставя съществени сюжетни вратички за предотвратяване на кръвопролитието, за избягване да възмездителното зло. Или може би все пак оставя? Би ли могла Електра, носеща умилостивително възлияние на гроба на убития Агамемнон, да се помоли наистина за упокоение на духа му? Не изглежда никак вероятно – тя прави тъкмо обратното и с пълна убеденост – моли се да дойде отмъстител за недостойната му гибел. Можеха ли Орест и неговият приятел Пилад да не успеят да заблудят узурпиралите властта в Аргос Егист и Клитемнестра и да се вмъкнат безпрепятствено в царския дворец? Малко вероятно, като се има предвид твърдата им решимост, помощта отвътре и слабата бдителност на самозабравилите се нови управници. Орест би ли могъл, най-сетне, да не се остави толкова бързо да бъде убеден от кратката и единствена, но така решаваща реплика на инак мълчаливия като риба негов спътник, която го призовава и почти заклева, да враждува – ако се наложи – „с цял свят“, но не и „с небесните“? Едва ли: ножът, отмъстил на Егист, вече е окървавен, ръката, наченала страшното дело, е решена да го завърши и макар Орестовата воля да е разколебана за миг („Пиладе, мигар да убия майка си?“), тази на Аполон остава непоколебима – можем да си представим как този тъмен, двусмислен Локсий наднича отнякъде – не задължително точно от небето, – за да насърчи невидимо своя избраник.
Ще си позволя да приведа още един, последен литературен пример за дежа вю в смисъла, в който го разглеждах дотук: интуициите на изследователи като Н. Нейчев за важността на сънищата в художествения свят на Достоевски сочат към това, че когато Разколников, познатият ни герой от познатия ни роман на Фьодор Михайлович, убива лихварката (и – пътьом – нейната сестра Лизавета!; и двете – с инструмента, ползван от Клитемнестра), той също преживява нещо вече видяно (дежа вю). Става дума, разбира се, за онова ужасно и паметно съновидение, в което селянинът Миколка пребива до смърт своята кобилка, – първият от трите ключови съня на Разколников в „Престъпление и наказание“. Осъществяването на видения в съня ужас първоначално е отхвърлено от героя, защото то му изглежда като сбъдване на недостойна, отвратителна, несъстоятелна „мечта“, загнездваща се все по-упорито в сърцето му:
Боже! […] Та нима, нима аз наистина ще взема брадва, ще започна да я удрям по главата, ще й премажа черепа… ще се подхлъзвам в лепкавата топла кръв, ще разкъртя катинара, ще крада и ще треперя; ще се крия, цял облян в кръв… с брадвата… Господи, нима?
Но престъплението в крайна сметка е извършено, принципът на материализиращото се „повторение“ (от видението – към действителността) е сработил неотвратимо. И макар в осъществяването му, за разлика от предишните два примера, убитият да не е този, който е сънувал кошмарния сън, резултатът за героя, в пространството, което наричаме духовно-нравствена сфера, изглежда не просто сходен, а още по-трагичен в своята опустошителна катастрофичност: „Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата“ – гласи едно от знаменитите „рекапитулационни“ самопризнания на Разколников.
2. Дежа антандю (déjà entendu), или за сбъдването на вече чутото: старозаветните пророци и Христос
В служението на старозаветните пророци също не липсват видения, но приоритетно за тях остава словото: чутото от Бога и възвестено на хората слово. В начина, по който възвестеното слово може да действа в живота на отделни хора, но и на цели народи, наблюдаваме механизма на „посочване в бъдещето“, на пръв поглед твърде близък до вече разгледания. Да вземем за пример темпераментния и твърде почитан и по нашите земи пророк Илия: в един момент от своя дългогогодишен „двубой“ с израилския владетел Ахав и съпругата му Йезавел (историята на техните конфликтни взаимоотношения е представена в библейската „Трета книга Царства“), пророкът възвестява безапелационно на царя, че Господ ще затвори небето, „по неговата дума“, и сушата ще продължи дотогава, докато Божият служител не прогласи отново: Бог дава „дъжд на земята“. Чутото от царя слово на пророка съвсем скоро се „материализира“ пред очите на Ахав, т.е. превръща се от слово в реалност, в онова, което наричам тук дежа антандю и което няма общо с психологическите конотации на този израз, вървящи в посока на ‘нещо, което ни звучи като смътно познато, защото сме го чували някъде, но всъщност не е точно такова̕ . Под дежа антандю разбирам вече реализиралото се чуто слово, върху сбъдването на което той, Ахав, властимащият, като че ли няма каквато и да е власт. И все пак: в словото на старозаветните пророци като правило се настанява едно съществено „ако“, което може да промени цялата перспектива на случващото се, да му даде съвсем друга насока, да осуети принципа на (потенциално безкрайната) повторяемост. Това „ако“ най-често визира идолопоклонството, на което са склонни да се отдават голяма част от старозаветните царе, както и целият им подвластен Израил. Точно такъв, съвсем типичен, е и случаят с Ахав и неговата съпруга, въвлекли и себе си, и поданиците си в поклонение на ханаанското божество на плодородието Ваал. А култът към това божество е свързван не само със сексуални оргии, но и с човешки жертвоприношения – би могло да се каже, че кръвожадният Молох е „другото лице“ на Ваал.
Ето защо ако адресатът на пророческото слово наистина го чуе и вземе на сериозно (но не и панически на сериозно!) чутото, тогава би могъл да осуети сбъдването му; достатъчно е да не падне в капана на идолопоклонството и „прокобата“ ще го отмине, кошмарното няма да се превърне в преживяно, в дежа антандю, ужасът няма да се въплъти, Ериниите ще останат с празни ръце, вещиците от „Макбет“ няма да тържествуват. Тогава и само тогава ще възникнат и условия за поява на нещо ново, не само непредвидено, но и невиждано (du jamais vu – дю жаме вю), бих добавил: и невъобразимо, което е способно да победи лошата безкрайност и да изведе Правдата, мечтана страстно от Есхиловата Електра, към трайна победа – чрез един „съд по истина“ (срв. Ис. 42, 3 и Мат. 12, 20).
Така неизбежно стигаме до фигурата на Христос и до този епизод от Евангелието (Лук. 19, 41–44), където новозаветният юдейски Цар, възседнал – съвсем нетипично като за цар – осле, оплаква предстоящите тежки съдбини на Йерусалим, пред чиито врати се намира: плаче за жителите му, които ще бъдат подложени на безмилостна обсада и унищожение от техните врагове – все неща, които, както знаем от Историята, ще се случат в недалечно бъдеще. Къде е тогава, в думите на Христос, онова „ако“, визирано по-горе? Ето го: „да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти“. „Скрито от очите“ на йерусалимците остава онова, което са говорили старозаветните пророци, но и самата фигура на Спасителя, към която тяхното слово е „сочело“ през цялата онази многовековна история на отношенията между Бога и Неговия народ, назована от богословите „история на спасението“. И няма как да не свържем цитираните Христови думи с други, от същото евангелие (Лук. 13, 34), които допълват очертаната картина, вещаеща, за съжаление, поредното дежа антандю за йерусалимските жители:
Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!
Вътрешната логика на сравнението, използвано от Христос, всъщност би могла да „сработи“ и срещу дежа антандю: ако „пиленцата“ се съберат под крилете на квачката („кокошката“), бедствието няма да ги постигне, орелът (в случая – римският „орел“) няма да успее да ги грабне, разпилее и погуби, но те явно са предпочели друго и Спасителят ги кори тъкмо за упоритите им, закоравели и непокорни – невиждащи и нечуващи – сърца.
3. Ами ние?
Много се надявам да съм довел читателя до подстъпа към няколко безпощадно ясни за мен прозрения. Първото е, че по-важни от всякакви възможни и мислими „външни“ форми на идолопоклонство се оказват копнежите и наклонностите на човешкото сърце – онези най-съкровени, строго интимни, дълбоко скрити в нашите „недра“ предразположения. Второто и третото са, че фигурата на Христос разделя непоправимо Историята на две: „преди Христа“ и „след Христа“ и че времето „след Христа“ ни задължава неизмеримо повече в духовно-нравствено отношение (без да пренеберегваме естетическото), отколкото времето „преди Христа“.
С какво ни задължава?
Задължава ни да искаме да чуем, да вземем присърце и да се поучим от класическите литературни и не толкова литературни истории, от Историята, но най-вече от онази „история на спасението“, която се е „изпълнила“ в Христа. Задължава ни да търсим с цяло сърце цялата истина и да не се задоволяваме с по-малко от нея; задължава ни да не възприемаме идеята за „постистина“, която ни отвежда – виждаме го все по-добре – в задънени улици. Задължава ни да се стремим с всичките си сили към онази истина, която ще ни направи наистина свободни – въплътената (Йоан 8, 32; 36). И да внимаваме най-вече върху себе си, пазейки се от всяка разновидност на идолопоклонство, която откриваме в сърцата си, – независимо дали е свързана с носталгично възпоменаваното „добро старо (тоталитарно!) минало“, с възмечтаното утопично бъдеще на неспирния биотехнологичен прогрес, чрез който ще се възцари – най-после! – „справедливия за всички“ обществен ред, или пък принадлежи на баналното настояще, където обичаме да поставяме с високомерна леснина нашето Аз над всеки човек, поддал се на една от тези две съблазни, или на някоя неназована.
Мисля си, че основната ни отговорност е да не забравяме най-голямото от всички изкушения, което не е преставало никога да ни дебне: да искаме да бъдем богове-без (и срещу)-Бога, вместо да станем богове-в-Бога, каквото е нашето изначално и непроменимо – от създание и до конца мира – човешко призвание. А малко неща са по-невъобразими от това.
