Петя Славова
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.
Добре познатият стих, заради който Гео Милев бива арестуван пред очите на семейството му и откаран в неизвестна посока, дълбае причината за предизвестената смърт на твореца във филма на Костадин Бонев „Гео Милев в лабиринта на времето“.
Филмът бе част от програмата на тазгодишното издание на фестивала „Златен ритон“. Форумът, който по традиция се провежда в Пловдив, а предходното издание се състоя само онлайн, получи своето софийско проявление между 17 и 23 февруари в Дома на киното. Програмата събра 30 нови български филма, от които 16 документални и 8 анимационни бяха вписани в конкурсната програма. Събитието откроява родни продукции, които жанрово са по-слабо разпространени в страната от игралните и често остават незаслужено пренебрегнати от публиката. Председател на журито бе режисьорът Адела Пеева, чиято 75-годишнина бе отбелязана и с прожекцията на филма „Развод по албански“. Останалите оценяващи новото българско кино бяха аниматорът Явор Калъчев и кинокритикът Ирина Иванова. Документалната програма раздели търсенията на авторите в две направления. Едните, нищещи аспектите на съвременното битие, и вторите, подреждащи равносметката от миналото, с чието наследство още живеем.
Именно от вторите е продукцията на Костадин Бонев, заела се с анализ на живота и смъртта на най-крайния глас в българската литература. Подобно на предходната творба на режисьора „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” (носител на голямата награда на „Златен ритон“ през 2013 г.) и тук Бонев продължава линията да изследва български поети, загубили живота заради творчеството си и проявената дързост срещу държавната система. Погледът върху Гео Милев се съсредоточава не просто върху злополучната съдба на твореца, а търси и съвременния прочит върху сложните събития, белязали катастрофалното време, в което е живял и писал. Чрез задкадровия глас на Койна Русева се прави травматичен анализ на епохата и политическия разпад на институциите и държавността. Използвайки множество архивни писма, скици на Гео Милев, фамилни спомени, Костадин Бонев ни плъзва през фотоси на малкия Георги Милев Касабов, отличаващ се от съвсем крехка възраст от връстниците си. Акцентира върху преломния момент в поведението му след връщането от фронта, където губи окото си, и продължава наблюдението върху общественика, създал „Пламък“, и познанството му с анархиста Георги Шейтанов в „барутно и идиотско време“, както го нарича писателят Христо Карастоянов. И въпреки всичките знания за Гео Милев, във филма надделява усещането, че има още нещо неказано, невидяно, неанализирано, недонаписано за него. Затова и изследването е допълнено от театралния прочит на режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, подходили към личността на писателя чрез спектакъл по романа на Карастоянов „Една и съща нощ“, а изразителният облик на стиховете му е изнесен от актьорите Ованес Торосян и Милена Ерменкова.
Филмът си подели Наградата на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци с „Второто освобождение“, в който Светослав Овчаров също борави смело с българските архиви, подобно на предходния си документален разказ „Известният непознат“ (2015). Новата продукция разглежда съветската окупация на България от есента на 1944 до зимата на 1947 г. Историята започва с шум от коли и движещи се военни автомобили, за да припомни забравен случай от 4 септември 1945 г., при който чиновник от Казанлък губи 5-годишното си дете Тодорчо. Хлапето е безкомпромисно премазано от руска военна кола. Въпреки виковете на хората, войникът шофьор подкарал по-силно автомобила и изчезнал, е коментарът на автора, с който жест е онагледено поведението на големите съветски сили към малкия български народ. Овчаров коментира движението на документите, които показателно разкриват отношението на могъщите към слабите, проследява преговорите на дипломатите и измъква от държавните листове скритото за народа по онова време. На фона на подредените архиви витае мрачна атмосфера, като акцентът пада върху трансформацията на думата „окупация“, изчезнала от официалните тогавашни документи и заместена постепенно в обществената представа с изрази като „братска съветска помощ“ и „освобождение от фашизма“. Изведените в повечето случаи непознати архиви респектират и без авторски анализ, а тогавашните решения на държавниците са с осезаеми и до днес последици.
Друг филм, който прави връзка между минало и съвременност е последният проект на отишлата си съвсем наскоро Анна Петкова. „Авантюриста“ спечели и Голямата награда за документален филм на 26-ото издание „Златен ритон“. Творбата проследява историческите събития от годините на комунизма чрез главния си герой, явяващ се жив източник на политически и обществени сведения. Подобно на по-ранните ѝ документални творби, обхванали темата за лагерите у нас, като „Вината“ и „Обвинението“, и в този режисьорката снима социално ангажирана история, обхващаща периода на близкото ни минало. Срещата е с дисидента Григор Божилов Симов – един от основателите на Дружеството за правата на човека в България. Населяващ пасторално, но обезлюдено село в близост до българо-сръбската граница, героят описва неволите си, олицетворяващи индивидуалния му бунт срещу системата в отминалата политическа конюнктура. Под съпровода на нежния музикален фон, дело на Борис Чакъров, филмът нищи изборите, променящи битието на обикновения човек, а камерата на Христо Ковачев фино извлича скромни, но важни детайли за непокорните характери, белязани от отминалите десетилетия. Григор оставя младостта си в затворите, но погледът към настоящето не е едностранчив, за което доказва и решението му да се откаже от документи за самоличност – ясен знак за подозренията му, че миналото може и да си е отишло, но настоящето не е онова, за което много като него са направили безспорните си жертви.
Към същите години, но в съвсем различен контекст е приведен и следващ филм в програмата на фестивала „Жива Кюлджиева – Свят, прегръщам те с песен“. Режисьорът Петър Гайтанджиев повдига завесата около професия, настанила се на втори план в музикалното поприще – тази на текстописеца в българските песни. Героинята е автор на стиховете на едни от най-известните композиции от родната поп естрада, с които са израснали няколко поколения българи. Филмът ни запознава както със самата Кюлджиева, така и с музикантите, изпълнили песните към текстовете ѝ – Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Мая Нешкова, Кирил Маричков, Мими Иванова, Развигор Попов. Разказът им за отличителния ѝ почерк, с който подрежда думите, сложността да ги синхронизира със съответния тон, без да звучи фалшиво, както и за подхода на самата Жива Кюлджиева към личните търсения на всеки певец, е в центъра на филмовото повествование.
Към изследване на още форми в изкуството е обърнат и филмът на Саша Хаджиева „Родени от огъня“, който взе отличието за дебют. Филмът извежда сложността и красотата на уличните пърформанси чрез срещата с над 30 творци. Доближаването до личните им истории е в основата и на артистичните търсения на персонажите. Всеки от тях изследва собствена ексцентричност, отличаваща схващанията му за сценично присъствие. Саша Хаджиева улавя спецификите в огнените им изпълнения, осланяйки се на податливите за това кадри с игра на светлосенки, уловили сложността и условността на този вид изкуство.
Контрастно на арт темите звучи сблъсъкът със суровия реализъм във филма на Стефан Командарев „Живот от живота“. Продукцията взе отличието за режисура, допускайки ни до интимния свят на хората, борещи се за всяка глътка въздух – чакащите за трансплантация в България. Командарев се залавя с една от най-болезнените теми в наши дни – донорството в страната, превръщайки го в обществен приоритет. Филмът прави паралел между онези, които живеят с втори шанс и трансплантирани органи, и другите, осланящи се единствено на надеждата да се включат отново в надпреварата за живота. Режисьорът внимателно улавя насладата на първите, изкачващи върхове, и паралелно достига до страха на останалите наредили се на опашката за щастие. Повествованието прави дълбок психологически разрез на съвременното общество, показвайки неразбирането към ситуацията. Невъзможността на лекарите да съдействат на пациентите си е пряко подчинена и на ролята на държавата, чието бездействие превръща в присъда донорството у нас.
Отново в съвремието, но впускайки се в битовизма на всекидневието, ни отвежда „Стражарите на нашата съвест“. Персонажите във филма на Станислав Дончев (участващ във фестивала и с „Малката маркиза“) са представители на най-конфликтните професии – служители на Столична община. Едните следят за редовността на пътниците в градския транспорт, а другите са заети в сферата на почасовото паркиране. На фона на скандалждийски ситуации и токсична среда режисьорът избира няколко главни персонажа, като ни представя тяхната гледна точка и непрестанния стрес, под който се налага да работят. Хулени, често и нападани, общинските служители нямат защита от страна на държавата и са двойно застрашени и от факта, че не смеят да отвърнат на агресията срещу тях. Интересна е гледната точка, но филмът твърде едностранчиво чопли конфликта и дотежава с повторяеми грозни ситуации. Остава неизяснена позицията на самата община защо не се грижи за хората, които работят за нея. Не се разбира съвсем и мотивацията на тези герои да нахлузят именно нелицеприятната униформа, носеща сложното си бреме.
Макар и да не са обхванати всички филми от „Златен ритон“, общата представа за документалните разкази тази година ясно подчертава всеобщ вглъбен интерес от страна на режисьорите да дадат специфичен ракурс за определена ситуация или епоха през погледа на един или няколко персонажа. В повечето случаи те са сложни личности, изпъкват с талант, яркост и позиция. И като че ли почти всички се плъзгат по периферията на самотата, избрали я нарочно в премеждията си, покрай факта, че са изпреварили времето, в което са живели или просто оказали се изоставени от обществото. Често обаче разказът – заради перспективата на засегнатите теми, бива капсулиран на локално ниво. Така животът на самата продукция лъкатуши предимно между фестивалния показ в България и излъчването ѝ на малкия екран.
Пример за филм, който успява да се измъкне от този коловоз и е със завиден живот в киносалоните, но така и не стана част от „Златен ритон“ е „Отново съм тук“ на Поли Генчева. Разказът за алпиниста Боян Петров бе част от програмата на „Киномания“ и започва с подготовката му за предстоящото изкачване на Шиша Пангма. Историята продължава с търсенията му като човек, свързан с природата и несломимия му дух, превърнал го и във вдъхновяващ общественик. Разпръснат на територията на България, Украйна, Швейцария, Китай и Непал, филмът за Боян го представя като неизчерпаем източник на енергия, срещнал се неведнъж със смъртта. Изправя се на крака след сериозни контузии, тежки катастрофи, преборва се и неведнъж с болестта рак. Постиженията му продължават с изкачването на върхове без кислородна маска, въпреки че „носи“ със себе си и диагнозата диабет. Посреща предизвикателствата с учудваща лекота, а камерата на Красимир Андонов върви предано до него, за да улови всеки момент – от дълбочините в пещерите до върховете, които покорява. Усещането за близост с алпиниста се проявява във всяка негова стъпка и физически усещаме истинския автентичен дъх на Боян по време на преходите му, озвучено деликатно от Валерия Крачунова, точно доловила драматизма на героя. Допълнително натрупване на силни емоции в сюжета, макар и с яснотата на фаталния финал, са и паралелните монтажни фрази на Нина Алтъпармакова. Те дискретно улавят надеждата на близките на Боян да бъде намерен при покоряването на последния му връх и същевременно оценяват извънредната обща акция на спасителите от Китай и Непал. А там, между всички търсещи хора, остава бележката на алпиниста, скрита от него в пощенската кутия за любителите планинари, гласяща: „Отново съм тук“.
