В анотацията на дебютния ви роман „Dirty Side“ (Жанет 45, 2021) изпъква признанието, че е бил писан цели девет години. Какво обяснява това – бавното прииждане на спомените, липсата на време или увереност, друго? Как в крайна сметка се случи започването и завършването?
Първоначалното ми намерение беше да опиша всички тези случки като в дневник, за да не ги забравя, т.е. само за моя употреба. Много скоро видях, че сухото документиране на факти, дати и места не ми се отдава, а напротив – получава се художествен текст. Така че реших да опитам да го превърна в истински роман. Писах бавно, защото нямах никакви срокове. Доставяше ми удоволствие да изпипвам изреченията. Това беше донякъде моето хоби, моят таен проект. Да не забравяме и фактора „пълен работен ден”. Буквално трябваше да си открадвам време, за да пиша…
Романът е написан в първо лице, а героят носи вашето име. И все пак всеки автобиографичен роман е донякъде и фикция. Колко и къде е доизмислянето? И какво запълваше то – пробойните на спомена или нуждата суровият материал на паметта да зазвучи и литературно?
Много е просто – не мога да пиша собствени впечатления, ако героят не носи моето име. Струва ми се някак неавтентично. Използваното в текста име не е клетвена декларация, че героят се припокрива със собствената ми личност, още по-малко двадесет години след описаните събития. Той е обобщен образ на един определен сегмент от моето поколение, който е имал същите или подобни преживявания. Функцията на измислиците, хиперболите, дочутите оттук-оттам неща, анекдотичните моменти беше да свързват като хоросан тухлите на фактологията, за да се получи здрава постройка. Ако трябва да отговоря с езика на математиката, съотношението е 75% истина срещу 25% здравословна измислица.
В една статия, където се говореше за три излезли наскоро български романа, нарекох и вашия „бачкаторски блус“ (редом с „24 часа труд“ на Васил Панайотов и „Чекмо“ на Момчил Николов). Бихте ли се съгласили с подобно определение, още повече предвид присъствието на музиката в книгата? И още: някога музиката беше форма на (само)идентификация – още ли е толкова важна за вас, как я подбирате днес, променили ли са се вкусовете ви години след онези първи дискове на “Depeche Mode”, последвали ерата на касетките?
Никога не бих се нарекъл бачкатор, макар да съм работил какво ли не. Както веднъж писах на редактора си, героят е нереализиран интелектуалец (в най-широкия смисъл, не според дефиницията на Пол Джонсън). Той е предопределен да работи на бюро, просто още не е открил тази работа – оттам и цялото му негодувание. Той се гневи повече на себе си, отколкото на „системата”. Неговата стратегия е тази на стоицизма, той изчаква и вярва, че времето му ще дойде.
Блус също не ми се струва подходящ етикет. Нека не се лъжем, в блуса не се случва кой знае какво. Прекалено експлоатиран, прекалено старомоден. Ако трябва да оприлича духа на моята книга с някакъв музикален жанр, бих се спрял на трип-хоп. Трип-хопът е непредсказуем, аморфен, отворен към всякакви изразни средства, способен да те изненада, шокира, извиси. Понякога монотонен, но по приятен, грууви начин. Това са качества, които търся и в литературата. Така че в моя случай определението ще е нещо като „стоически трип-хоп”.
На втората част от въпроса – музиката е все още много важна за мен, постоянно слушам и чета за нова музика. Това, което привлича вниманието ми днес, е интересният глас, някаква нестандартна хармония или начупена ритмика. Но си пазя и касетите, така че съм в крак с възраждането на този формат напоследък. Впрочем в първата версия на „Dirty Side“ имаше много повече препратки към музиката. Опитвах се да направя нещо като онези анализи върху Уитни Хюстън в „Американски психар”, но после сметнах, че е прекалено и ги махнах.
Докато четях, ту избухвах в неудържим смях, ту се умилявах от нелепостта на някой герой, ту възкликвах от точността на описанието, което заковаваше моя собствен спомен от онова поколение и време. Кое чувство преобладаваше в собственото ви писане и възприятие на тези своеобразни мемоари?
Ще бъда честен – усещах веднага кога имам находка и се радвах като малко дете. Когато пък нещо не се получаваше, се отчайвах и трябваше да се отдръпна от текста за няколко дни, за да събера сили да го преборя. Но основно радост. Това е взискателен труд, но и много удовлетворяващ.
Бихте ли могли да разкажете тази история още веднъж, но – образно казано – от гледната точка на горните палуби, от каютите с прозорци и гледка, от лустрото на утъпканите туристически маршрути и ресторантски маси? Какво се вижда(ше) оттам? Качвали ли сте се оттогава на кораб on the clean side?
Онези хора не бяха толкова богати, просто ние бяхме твърде бедни. Оттам идваше целият контраст. Сигурен съм, че в ежедневието техните проблеми са били от същото естество като нашите – заядлив шеф, подценяване, преумора, любовни терзания. В този смисъл историята би била горе-долу същата, но в по-луксозна обстановка. Човек може да носи нищетата си в куфара дори ако банковата му сметка е пълна. Мисля си, че това би била една много по-скучна история. И лишена от онази смесица от езици, която използвах при чистачите. Чисто езиково нямаше да е такова предизвикателство. Лъскавото, идиличното не е добър материал за писане. Става интересно едва когато се разровиш под повърхността. Питате дали съм бил on the clean side. Такова нещо не съществува. Веднъж видял мръсния край, механизма на нещата, човек трудно може да се подлъже по привидностите. Това е като загуба на невинността. Трудно е да се каже дали е благословия или проклятие. Преди пандемията се возих с корабче по Темза до Гренич, момичето на бюфета беше румънка. Но това е съвсем друго – вечер скачаш на кея и си отиваш вкъщи.
Дали ако сега можехте за пръв път да видите западния свят, бихте избрали същия начин? Или кой друг? Ще е достатъчна ли днес само една стара пътна чанта?
За младия човек е присъщо любопитството, съчетано със смелост и склонност да рискува. Така че 25-годишният ми „аз” вероятно и днес би избрал такъв или подобен път към Европа. Още повече че нещата в наши дни са много по-унифицирани, по-улеснени логистично. Но ако става дума за човека, който съм в момента – категорично не, това е твърде авантюристично за сегашната ми настройка. Днес бих търсил някой по-параден вход. А една лека чанта ти дава мобилност. Все още се побирам в малка раница, отговаряща на изискванията за салонен багаж.
Тоест какъв тип турист сте днес? И ако тогава искахте да видите най-големите забележителности (макар никога по очаквания начин), какви места предпочитате да откривате сега?
Идеалният вариант е някой близък да ме покани в своя град, да ми разясни най-общо нещата, а после да ме остави да се скитам сам. Така мога да следвам собствените си хрумвания, без да ангажирам никого с тях. Обичам да пътувам, но не и да се занимавам с оглед на хотели и резервации. Колкото до местата, страхувам се, че вкусът ми е малко пенсионерски – харесвам художествени галерии, паркове с удобни пейки, квартали с хубави кафенета. Не си падам много по дивотията, бих се жертвал единствено за някой музикален фестивал.
Коя е „мръсната страна“ днес, в нашето съвремие? На какво е метафора?
Мястото, където трупаме мръсните чинии? Вижте, не съм го мислил като метафора. На кораба това бе едно все пак честно място за полагане на труд. Работа, която някой трябваше да свърши. Но метафори могат да се намерят. Човек е склонен да оставя мизериите си къде ли не – в личните отношения, в семейството, на работното си място, в интернет. Цялата планета малко по малко се превръща в една колосална купчина отпадък. Но чистачът липсва.
Има ли наистина културни стереотипи и разлики, или посланието в крайна сметка е, че всичко е общочовешко, разпознаваемо, колкото и „мечтата“ на онези момчета, събрани откъде ли не, да беше различна? Дали се е променил „обслужващият персонал на света“?
Девизът „Еднакви в многообразието” звучи много симпатично, но такава амалгама е трудно постижима, а сякаш и неестествена. Хората не са безформена маса, зачитаща по команда унифицирани ценности, изброени в някаква декларация. Те неизменно ще гравитират към групи от себеподобни, формирани на расова, верска, народностна или друга основа. Това не е непременно лошо. Винаги ще има някой, който е различен, който да е „чуждият”. Общочовешкото го има, то действа като буфер за всякакви различия, но го има и понятието за свои и чужди. Открай време е така и не мисля, че това ще се промени в интерес на някакво по-удобно съжителство. На втория въпрос – нямам преки впечатления за заетите в тази индустрия днес, но мога да се обзаложа за една от промените: от задния джоб на всеки чистач се подава смартфон, а готвачът снима предястия за личния си блог.
Скатаването, този толкова балкански навик… героят Кирил сякаш не го умееше съвсем…
Да, по природа съм организиран и изпълнителен. Дайте ми параметри и краен срок и ще изпълня почти всяка задача, която ми е по силите. Мрънкам, но върша работата. Това идва от възпитанието – през соца децата се държаха много по-здраво, отколкото днес. Понякога наистина съжалявам, че не съм по-безотговорен.
Кой е най-сантименталният сувенир, който пазите от времето на кораба, и изобщо от онези години?
За сантиментален не знам, но най-важни се оказаха негативите. Те много ми помогнаха при писането на книгата, защото ме връщаха директно към мястото и човека. Имах и едни сандали от Родос, които много обичах, правени от местен майстор обущар. Обут с тях, се чувствах като Ахил.
Останаха ли някакви придобити навици от онова време, които за дълго привнесохте в битието си?
За щастие, вече бях изграден характер, когато попаднах там. Иначе кой знае какви причудливи навици бих прихванал. Затвърди се обаче вече съществуващата ми склонност да слушам историите на хората. И колкото по-банални, толкова по-добре. Това ти дава истинско усещане за живота и философията им.
В книгата пишете за Помпей: „Логично, повечето постройки от онова време бяха съборени от фаталното изригване. Но и да не беше то, времето щеше да ги оправи. Времето само по себе си е катаклизъм. Виж си снимките от гимназията. И това е само за 20-30 години. А 2000? Гарантирана деструкция до последната саксия“. Тогава сте го усещали спрямо снимките от гимназията. Сега, години след онова пътуване, оптиката се е отдръпнала още. Чувствате ли времето като враг? Какво отнема и какво дава според личната ви равносметка?
Усещам все по-малка връзка с човека отпреди две или три десетилетия. И тази разлика е не само във физически аспект, а и емоционално. Когато поглеждам стара снимка, човекът на нея не ми говори почти нищо. Сякаш съм го познавал, но после сме се отдалечили. Не изпитвам някакво умиление пред младостта си. Времето не е враг. То е като ваятел, който ту взема нещо, ту прибавя нещо друго към личността ти, но по-често взема. Кърти с длетото по-големи или по-малки парчета, отдолу изниква нова фигура, но все по-малка, докато накрая не изчезне съвсем. Харесвам този процес на деструктивно обновление. Това е естественият ход на нещата. Бунтът срещу него е излишно усилие.
Може би е твърде лично, но оцеля ли онова, което пръстенът трябваше да пази? Финалът сякаш позволява съмнение, камерата така и не стига до Лили…
Радвам се, че сте усетили това. Някои хора възприемат финала едва ли не като хепиенд. Това, че „единственият капитал” на героя не оцелява, не е казано директно, но читателят би могъл да го долови от мотива с пръстена и неговото бавно ерозиране, а и от други маркери в книгата. Или, ако наистина държи на щастливия край, може просто да игнорира тези умишлено бегли подсказки. Тук съм дал свобода на интерпретация.
Има ли нова книга на хоризонта и ако да, отново ли героят ще е Кирил?
Много скоро след като цикълът по издаването на тази книга се затвори, ми хрумна идея за нова и вече работя по нея. Върви бавно, но съм спокоен, защото знам как ще се развива действието до самия край. Ще бъде и доста по-кратка – целя се в обем от около 200 страници. Другото ще се разбере след около година, ако се яви желаещ да я издаде.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
