Амелия Личева
Дорте Норс е едно от нашумелите имена в съвременната датска литература. Името ѝ вече активно се спряга сред световните писатели, още повече че Норс е доста цялостно преведена на английски. Попадала е в краткия списък на „Ман Букър“, за текстовете ѝ са писани множество рецензии, тя е и първата датска писателка, чийто разказ е публикуван в „Ню Йоркър“.
Дорте Норс не крие, че една от авторките, които най-много харесва, е Фланъри О’Конър. И признава, че се е влюбила в нея заради южняшката ѝ готическа мрачност. Такава мрачност, която ще е по-удачно обаче да наречем скандинавска, има и при самата Норс. Обреченост, тъга, самота, затваряне, това са само част от думите, с които можем да опишем състоянията, в които пребивават героите ѝ. Макар и в текстовете ѝ да се говори много за любов и връзки, всъщност те се съсредоточават по-скоро върху изхабяването, амортизацията на емоциите, върху разминаванията и разделите.
На български дебютът на писателката е със сборника „Карта на Канада“ в превод на Росица Цветанова и издаден от „Лист“. Със сигурност сборникът е емблематичен за стила и проблематиката на Норс. Разказите и тук са минималистични и отлично онагледяват генезиса на жанра от журналистическото писане с вкуса към лапидарност, а и овладяна актуалност. Защото без да можем да ги наречем политически или злободневни, тези разкази носят всички маркери на съвремието и удържат в себе си патоса на едно време, което следва ускореното живеене, задъхва се между градското и природата и в него хората се срещат, без да се разпознават и опознават.
Англоезичната критика определя разказите на Дорте Норс с израза „остри като бръснач“ и добавя, че те са унищожителни в своята болезненост. В много английски или американски рецензии се казва, че четенето им на моменти прилича на „съучастническо воайорство“ и е свързано с едно проникновено наблюдаване на болката. Затова е трудно да кажем дали читателят може да запази дистанция или ще се припознае в персонажите, но със сигурност една от ролите, която му е отредена, е на хроникьор, който регистрира, а не на лекар, който може да излекува. Защото – внушават текстовете на Норс – лечението в съвременния свят е отказано, недостъпно е, невъзможно. На човешката болка няма как да се противостои.
До същия извод ще стигнем, ако погледнем разказите и от друг ъгъл. Ще се промени ли нещо? Можем да кажем, че те са за дигиталните хора, за новите социални аутисти, за поколенията, възпитани да са си самодостатъчни. И да приемем, че тези кратки разкази са нещо като статуси в социалните мрежи. Но отново констатациите ще са аналогични. Пак ще трябва да кажем, че Дорте Норс регистрира разкъсаността, разпаданията, невъзможността за срещи.
Изобщо самотата е повтарящ се мотив тук. Неслучайно мотото на книгата е „Винаги е възможно да се отдръпнеш още малко по-назад“, а ако има някаква хипноза, тя е по затварянето. Лицето се затваря над чувствата, нещо винаги хлопва – навън, вътре – и води до затваряне. Или както е в ембематичния „Фризерът ракла“, от една страна може би капакът на фризера най-буквално смазва пръсите на бъдещия виртуозен китарист, но всъщност сигурното е, че капакът вътре в Аза винаги се зътръшва и общуването с определени хора става само ако плътно се затвориш. Защото нормалното човешко състояние в този страховит свят, в който и хората плашат, е като „си затворен плътно“ и си потънал в мрак. Връзките са капан. А за прословутото „хюге“ (има разказ с това заглавие) може да се говори само през ироничното. По причина, че няма как да не се проблематизират традиционното, щастието, уютът в един свят, в който доминират случайността и неудовлетвореността.
Изобщо разказите на Дорте Норс са някак странни, дори загадъчни, пълни с недоизказаности, с неразрешими, макар и на пръв поглед обикновени ситуации, и с едно желание – както се спомена – да въвлекат читателя като герой, като участник в тях, пък макар и само за да се констатира имитацията на връзки в днешния свят.
Тези разкази поне времево не засягат пандемичната ситуация, но въпреки това говорят за изолация, разрив, самота, както и за униженията, които съвременният човек е принуден да търпи в желанието си да бъде с друг или други. Светът е студен, заплашителен – имплицират те. Познатото ни се представя по непознат начин и оттук идва това усещане за заплаха. Или, за да обобщим – връзките на хората са провалени и всеки се оттегля в своя си свят. Връзките крият риск, те са болезнени, затова и разказите говорят за откази, отстъпления, оттегляния. А героите им отчаяно искат да избягат от предателствата, разочарованията, но в крайна сметка се оказва, че това е бягство и от себе си, и от другия.
Дорте Норс, „Карта на Канада“, прев. Росица Цветанова, изд. „Лист“, 2022
