Симона Ангелова
Студентка в специалност „Славянска филология“ (с чешки),
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
„За едно явление от електричеството“
по повести и разкази на А. П. Чехов
Превод Людмил Димитров, сценична адаптация и режисура Стилиян Петров, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор Мишо Шишков, хореография Теодора Попова
Участват Свежен Младенов, Мариана Жикич, Йордан Ръсин, Донка Аврамова-Бочева, Георги Златарев, Анатоли Лазаров
Театър „Възраждане“, премиера 30.11.2019
За създаването на един успешен спектакъл са нужни няколко основни компонента: подходяща пиеса, невероятен автор, блестящ превод, прекрасен екип от актьори, добър режисьор, сцена, театър и публика. В едноименната постановка на театър „Възраждане“ не липсва нито един от компонентите. Единствено публиката следва да е повече, а подобни представления да станат водещи и доминиращи театралния афиш.
В неголямата, създаваща интимност зала на театъра зрителите биват посрещнати от нежен акомпанимент на пиано. Сладките меланхолични съзвучия галят душата до самото начало на спектакъла. След тези първи стъпки и потапяне в атмосферата става тъмно само за да бъде светло отново. В продължение на сцените душата на публиката се извисява и снижава, за да може да съпреживее напрегнатите психологически моменти.
Налага се сюжетът да се възприема по асоциативен начин, за да може всеки зрител да открие нещо от себе си. Така те стават едно цяло. Повестите на руския драматург и писател А. П. Чехов с лекота достигат до модерния човек, и то от повече от век. Това е така поради неизменните човешки търсения и желания, с които е изпълнен светът на XIX век и които продължават да битуват сред нас и до днес. Чехов е сред най-значителните руски писатели на своето време, доказал мястото си в световната литература и в западния литературен канон с вечните си произведения. Наративните техники, с които борави, са от изключителна важност, за да се улови моделът на руското съзнание тогава, а отчасти и днес. Всичко това дава възможност на зрителя силно да съпреживее героите, защото от всекиго може да вземе по малко.
Не е важен само текстът, но и как ще бъде преведен. В тази връзка трябва да благодарим на проф. Людмил Димитров за впечатляващата му работа и дълбокото му познаване на руската култура и литература. Без негова помощ никой български зрител не би се докоснал до Чехов по същия чист и вдъхновяващ начин.
Повестите и разказите, залегнали в основата на сюжета, са подбрани от режисьора Стилиян Петров, убедително намерил подходящата естетика постановъчния екип и мястото, за да постигне цялостния резултат. Без неговото майсторство душевните състояния на героите не биха били пълни, докато тук имаме силно вникване в психологическите типове. Подборът на актьорския състав без съмнение съпреживява майсторски изградените състояния, преходи, изходи.
Персонажите са изиграни възхитително от Свежен Младенов, Мариана Жикич, Йордан Ръсин, Донка Аврамова-Бочева, Георги Златарев, Анатоли Лазаров. Този творчески екип от ярки творчески индивидуалности ни поднася по блестящ начин основната идея на текста. С актьорската си игра всеки от тях докосва публиката и силно ѝ въздейства. Несъмнено без тях и преданата им работа не би могло да се постигне същото усещане за пълнота, завършеност, цялост.
Привидно произведението следва принципа на трите единства, но той, от друга страна, се губи. Времето е сякаш общо за всички, но и толкова различно. Общ топос е градината, но там всеки е заел собствено пространство в менталния си свят. Действието уж е линеарно, но не се разбира еднакво от всеки. Колкото има единство, толкова и няма, както е в живота. Ние сме тук и сега, но всеки е със собствените си мисли и с личната си драма. Животът е така субективен и всеки минава през него по пътя си, дали защото го е избрал, или защото се е примирил с обстоятелствата, това зависи от духовните процеси в нас. Те по-често се пробуждат в моментите на изпитания. Чехов прекрасно успява да представи различните трудности, а визията на сцената допринася за завършения му облик. В тези трудни времена на пандемия, война и пр., колкото имаме единство на общото преживяване, толкова го нямаме поради различни фактори, които ни разделят. Важно е да помним, да не забравяме, че и други са изживели мъките си на тази земя, а ние не сме сами, колкото и мрачен да е днешният ден. Сякаш не щастието, а мъката е тази, която по-често ни събира. Дали се обединяваме, когато страдаме? Дали страдаме за едно и също, но по различен начин? Все въпроси с множество отговори, зависещи от субективните разбирания. В този контекст „За едно явление от електричеството“ дава отговор, подходящ за всяка гледна точка, без да налага мнение. Това е пиеса за различните души, за това как те общуват и как не могат да се съобразят с духовните търсения на близките си. В този кратък театрален миг публиката се опознава, научава се да приема другите каквито са. Сюжетът най-силно ни внушава идеята за уважението между хората.
Пътят ни е различен и би било добре да се познаваме, за да знаем с кого да се събираме, на кого да споделяме, дали да сме сами, или да търсим съмишленици. Дали идеалите за любов съвпадат с разбиранията на отсрещната страна? Дали близките ни помагат, или ни пречат? Дали ние помагаме, или пречим? Дали да приемаме нормата, макар да сме несъвместими с нея? Има ли геният място в брака, или е обречен да бъде обявен за луд? Моето щастие същото ли е като на този, когото обичам? Срещаме ли се някога? Разминаваме ли се? Споделяме ли пътя си? Все прекрасни въпроси, актуални и в Древния Рим, и 21 века след Христа. На тези и още питания ще си отговорим сами, когато смирено се посветим на изживяването. На тези и още проблеми няма да намерим решения в магическата кутия на облъчване и насаждане на мнения, до които не достигаме сами. На тези и още въпроси ще си отговорим сами, когато поемем по пътя на знанието и себепознанието, а не съчувствайки на дигитални кученца и котенца. А когато спектакълът свърши, охранителят ще включи телевизора, за да ни върне в аналогово-дигиталната-цифрова реалност на времето ни!
„За едно явление от електричеството“ е майсторски конструирана постановка, построена с вкус и разбиране на необходимостта на българската сцена и българската публика от подобен висок художествен продукт. Вероятно много подходящо е и името на театъра, който ни поднася този сюжет – „Възраждане“. Възраждане на добрия вкус, смисъла на живота… Възраждане най-вече на духа, чувствителността, усета, съпричастността. Може би понякога е нужно електричество, за да се събудим, снижим, възвисим, за да възродим духа си. Може би?
Morte ad ignorantiam!
