Камелия Спасова
Превърнати форми
Превърнати форми„Потребност от рециклиране“ е силна книга на едно от най-ярките имена в съвременната българска литература. Това е седмата стихосбирка на Амелия Личева, илюстрирана с прекрасните рисунки на Веселин Праматаров. В нея са събрани нишките от предишните ѝ поетични книги, но тук те се открояват с нова пълнота и зрялост. Авторката има зад гърба си синестезно сетивния дебют „Око, втренчено в ухо“ (1992); постмодерното разрояване във „Втората Вавилонска библиотека“ (1997); драмата по проговарянето в „Азбуки“ (2002); картографирането на културната памет в „Моите Европи“ (2006); желанието на погледа от „Трябва да се види“ (2013); чупливостта на човешкото в „Зверски кротка“ (2017). Всички тези линии са налични, но преработени в „Потребност от рециклиране“. Стремежът тук е ненужното да отпадне, да се стигне до аскеза, да се оголи нервът на трайно или тайно своето, така че още по-ясно да прозвучи полифонията на отказите. Необходимостта от рециклиране дава възможност да гледаме на стихотворенията като на превърнати форми – ето как липсата и загубата, несигурността и амнезията се трансформират в сили за нов живот. Това е живот, в който няма нищо излишно – няма излишни думи, няма излишно мълчание.
„Потребност от рециклиране“ се появи в края на януари, когато беше представена в Столична библиотека от знакови имена като Георги Господинов и Дария Карапеткова. На 2 април 2022 стихосбирката спечели национална награда за поезия „Константин Павлов“, което не само дава актуален повод да се пише и говори за нея, но недвусмислено ѝ придава статута на една от събитийните книги за годината.
Полифония и диагноза
Стихосбирките на Личева са концептуално изградени и „Потребност от рециклиране“ не прави изключение. Това съвсем не означава, че са сложни или трудни за разбиране. Напротив. Трябва обаче да се чете в цялост и последователно[1]. Отделните текстове на авторката са движени от непосилната лекота на битието, също и от фина ирония и грижа за ближния. В тяхната цялост обаче има някаква загадка, те разказват обща история, като вътрешно си противоречат, захващат се, подриват се. В тях говорят различни лица (майсторът-плетач; последният жив свидетел; историкът). Между самите текстове има вътрешно несъгласие, разноречие – гласовете в тях често не се сливат, нито се снемат. Бахтиновата идея за полифоничността на романа с вътрешната му разподобеност и неговата микродиалогичност е особено приложима към поезията на Личева. Тя е населявана от множество гласове („миналото само в гласовете се обажда“) – гласът на детето в гласа на възрастния, гласовете на мъртвите (поети) до телата на живите, обгърнати от тревогите и уязвимостта на днешното. Гласовете от миналото са проектирани от един поглед, който се опитва да улови подвижността на света в неговото движение от катастрофа към катастрофа. Въпросът е как останките и вещите, следите и спомените на един отминал свят да се пренесат напред в бъдещето, когато вече са разомагьосани илюзиите за Ноев ковчег, за единство в многообразието, за диалог между времената.
Диагнозата на днешното, което извършва тази книга, е изведена като заглавие в последния цикъл на книгата „Утре е най-спорната категория“ – утре е перспектива, която изчезва. Лирическият аз заявява без тревога, че опитът, наученото и миналото не могат да се предадат, те могат само да се рециклират. Идното няма памет и не желае да помни, неговата волност се дължи на амнезия. Катастрофиралото бъдеще води и до естетиката на отказите, доколкото човешката ситуация е в постоянна несигурност: „Не пазарувай със запаси / гледай списъка и изпълнявай полека, / само нужното за днес, / изчаквай, не трупай (…) днес, утре, вдругиден, / а ти не знаеш ще превъзмогнеш ли съня, / ще се събудиш ли“. Така започва „Триптих на отказите“, едно от носещите стихотворения в книгата. И продължава с още по-радикалния отказ да се мисли в бъдеще време. В третата част от триптиха се явява силата на непоносимото – там, където липсата става форма, става дистанция, става способност: „не се заклевай / че няма да ти е по силите, / ще бъде, / всичко ще бъде, / голямата липса / ще ги утрои“. Това е точката на превъртане, в нея бъдещето време се завръща; всеки отказ и невъзможност са разпрегнати от своята негативност и неусетно преминават във вътрешния императив „ще бъде / всичко ще бъде“. Кайрос или опразване, което прекъсва, за да извае липсата и да превърне загубата в следа.
Загадката на „Потребност от рециклиране“ може да се прочете в тази светлина, петте цикъла в нея са вплетени в общ разказ. „Задушно е“, „Новата различност“, „Изваян от любов, завинаги нащърбен“, „Крепости срещу страха“, „Утре е най-спорната категория“ се движат от загубата през серията откази до празното, което не е пустош, а отваряне на пространство.
Двуостра наследственост
Отделните цикли в „Потребност от рециклиране“ са обединени от въпроса за наследствеността, който можем да разчетем както в по-частен личен план, така и в по-общ културен план. Наследствеността е разгледана като двуостра. Тя е с един поглед напред, а с друг назад – нещо от миналото се предава към бъдещето в контурите на едно летливо днес. Тя не е само двойно динамична система, но и двойно заплашена. От единия край нишките на наследствеността са прерязани от смъртта, видяна като damnatio memoriae – наказание, част от римското право, според което на някои (най-често политически) престъпници са изличавани всички вещи, писания, знаци. Смъртта идва като изтриване на свидетелствата, че те е имало. Стихосбирката обаче се пита дали и без право и наказание, смъртта по принцип не води до този постъпателен, но необратим процес на изличаване. Дали отвъдното не е територия на бяло върху бяло, на тишина, територия на неразпознаване кой си, кои са твоите близки, кои са твоите дела.
Другият край на наследствеността е също остър и заличаващ: прерязаната визия за бъдеще. Светът отказва да помни, той е обхванат от ентропия, без визия и проект е накъде да продължи. В такава гранична ситуация, в която човешката ситуация ни е показана като крехка и гранична, надвисва питането възможно ли е миналото да бъде пре(по)дадено и как. При взривената визия за бъдеще естествено идва и отказът от наследственост, а той влече цяла серия откази от история, от памет, от себе си. Стихосбирката обаче успява да мине отвъд подобен аскетичен модус и да прокара връзки между себе си от вчера, новата различност днес и несигурността на света от утре. Как? Чрез крехката съпротива на този, който е „изваян от любов, завинаги нащърбен“; чрез посочване на „крепостите срещу страха“ – Берлин, Венеция, Лондон, Вазовота пътека в Бов; чрез неизличимите следи на езика.
Съответно и на потребността за рециклиране може да се гледа през двойна оптика. Тя е възможност да се преработят травмите на миналото и да се превърнат в нови форми, да се отвори пространство и мисъл за онова, което предстои. „Потребност от рециклиране“ обаче носи и тревогата, че историята може да се повтори и човешкото не е просто една машина, която обработва и рециклира данни. В „бунището на остатъците“ разпилените фрагменти от себе си – тези „валма от страсти и отчаяние“ – не могат да се предадат нито чрез гените на наследствеността, нито чрез усвояването на уроци. Там се укриват гласовете на миналото, там е, където „другостта, която иска и си остава друга“. В тези си интуиции стихосбирката споделя някои от предчувствията на романа на Господинов „Времеубежище“, че болестта на съвремието е свързана със забрава. И някаква крехка съпротива остава във възможността „да раждаш с думи“; „да извайваш с думи“; „да произнесем онези важни думи, / които някой още може и да чака“. Колкото и да се забравят значенията на езика, ентропийно да се обелват от своя смисъл, то пак остава една утеха, че „книгата на човечеството се е отворила / и всеки намира своята буква“ („Лондон“).
„Потребност от рециклиране“ ни прекарва през различни състояния – тя започва в ниската точка на загубата и травмата, за да стигне до високите точки – до „миговете на благословеност“. Не е ли това траекторията и на Дантевото пътешествие в „Комедия“? През всички стихотворения минава нов светоглед: един еон си отива, но се намират сили да се отиде отвъд отчаянието, носталгията, гнева от загубата. Това дава възможност след разомагьосването на света от вчера да се погледнат нещата директно и да се отчете без страх промяната тук и сега. Чета „Потребност от рециклиране“ като книга, която познава скръбта, извършва работата по траура и се отказва от носталгиите, за да продължи напред.
Амелия Личева, „Потребност от рециклиране“, изд. „Лексикон“, 2021
[1] На това обръща внимание М. Кирова, като реконструира една възможна нишка, която обвързва последователно стихотворенията и циклите в цялата книга на Личева, виж: Милена Кирова, „Паметта е като брюкселска дантела“, Литературен вестник, бр. 4/2022, с. 3.
