Дечка Чавдарова
От началото на войната на Русия срещу Украйна руската литература често се използва като аргумент в защита на определена политическа теза. Това е доказателство, че руската литература не е просто една от световните литератури, а концепт/мит както на руската, така и на чуждите култури. Вече многократно беше коментирана формулата „не приемам войната, но обичам руската литература“, по чиято логика любовта към литературата би следвало да противоречи на отрицанието на войната. От друга страна, превръщането на литературата/културата в един от обектите на санкциите срещу Русия породи безпокойство, особено сред русистите. У нас то прозвуча в предаването по БНР с водещ Румен Леонидов „Руската литература ̶ премълчавана и забравена“ от 23 март тази година (бих поставила въпросителни след думите „премълчавана“ и „забравена“). Приемам основния патос на участниците в предаването: руската литература е част от световното културно наследство, тя е важна за нас преди всичко с универсалните ценности, които утвърждава. Като аргумент в защитата на тази позиция се използваха и фактите, доказващи ролята на руската литература (в много случаи) като опозиция на властта. Разбира се, бяха споменати и текстове на руски писатели, които са в подкрепа на имперската идея, като придобилото актуалност стихотворение на Пушкин „Клеветникам России“ („Към клеветниците на Русия“) и стихотворението на Бродски „На независимость Украины“ („По повод на независимостта на Украйна“). Бих поспорила с оправдателния дискурс на професор Людмил Димитров по отношение на стихотворението на Пушкин: „поетът се обръща не към критиците на Русия, а към нейните клеветници“. Оправданието може да се обясни с опасението, че подобен текст може да хвърли сянка върху гениалния поет. Разбира се, че произведенията на Пушкин в подкрепа на имперската идея, отричащи чуждата свобода, не могат да отрекат значението на „Евгений Онегин“, „Малките трагедии“, „Борис Годунов“ и т.н. Когато преподавах Пушкин, не включвах споменатото стихотворение, защото то наистина не е представително за автора, а и защото попада извън сферата на естетическото и предполага подход като към идеологически текст.
Въпреки това обръщането към подобни текстове на руските писатели е необходимо, защото те (и въобще руската литература) се употребяват от официалната идеология. На митинга-концерт на „Лужники“ в подкрепа на руската инвазия в Украйна писателят Захар Прилепин провъзгласява, че Пушкин, Гогол, Достоевски биха били на страната на властта. Разбира се, това е политическа манипулация в чист вид: избираш от творчеството на писателя тази идея, която ти е изгодна, и премълчаваш друга. Достоевски като изразител на идеята за „руския народ богоносец“ може би е подходящ за сегашната политическа идеология, но Достоевски, чийто герой Иван Карамазов не приема бъдещата хармония, ако тя би струвала дори една детска сълза, вероятно не би приел войната (впрочем спекулация е да разсъждаваме как би реагирал писателят, живял през XIX век). Самото стихотворение „Към клеветниците на Русия“ също е употребено политически от съвременните руски писатели, които застават на страната на официалната идеология: така например Станислав Куняев декларира, че ще го публикува на страниците на списание „Наш современник“, като привлича по този начин Пушкин на своя страна. В текста на песента на Олег Газманов със симптоматичния лайтмотив „сделан я в СССР“ (наистина, „направен“), с която се подгряваше сборището на „Лужники“, руската литература, руското изкуство (Ермитажът, балетът, живописта), са поставени в един ред с Романови, Ленин, Сталин, ВВС, спецназа, черния хайвер и водката, красивите жени, ракетите, торпедата, диамантите. (На подобен „художествен“ продукт не би трябвало да се обръща внимание, като се има предвид висшата проява на бездарност, глупост и пошлост в него, но е симптоматично от какво се екзалтира тълпата.) В споменатото предаване по БНР Галина Меламед подчерта, че „не трябва да се поставя знак за равенство между политика и литература“. Така е, но официалната идеология непрекъснато поставя такъв знак за равенство и ние не можем да си затваряме очите пред това. По повод на възклицанието на Г. Меламед „Можем ли да не четем Толстой?“ ще вметна, че Толстой се откроява сред руските писатели с изключителната си способност да застане на страната на Другия, чрез похвата на т.нар. „вненаходимость“ (по Бахтин) или „екзотопия“ (по Цв. Тодоров) да покаже чуждата гледна точка, като се дистанцира от позицията на своята държава (имам предвид „Хаджи Мурат“). Затова при най-голямо желание Толстой не може да бъде употребен политически.
Творбите на руски писатели, които утвърждават митологеми на руската идея, не трябва да остават извън нашето внимание и защото те могат да ни дадат отговор на въпроса за вечното възпроизвеждане на определени политически идеи в Русия. В споменатото стихотворение на Пушкин намира израз вечната руска идеологема за чуждата неблагодарност и клеветата срещу Русия. В разговора на полски литературоведи русисти от Краков с руския писател и литературовед Дмитрий Биков (с водещ Гжегож Пшебинда) един от полските участници зададе въпроса „Кой е обидил Русия, кой я заплашва?“ ̶ подсказвайки, че става дума за устойчив национален комплекс. Няма как да въпроизведа целия отговор на Дмитрий Биков, но за мен беше особено важен изводът за чувството за несподелена любов (интересуващите се могат да чуят разговора в интернет: https://www.youtube.com/watch?v=a03o7BcTfFg). Не е случайно използването на семейни метафори в текста на Пушкин: „Оставьте: это спор славян между собою, / „Домашний, старый спор, уж взвешенный судьбою, / Вопрос, которого не разрешите вы“[1]. Актуални и устойчиви в руската култура (най-вече в масовото съзнание) са противопоставянето на „кичливый лях“ и „верный росс“[2]), панславянската идея („Славянские ль ручьи сольются в русском море? / оно ль иссякнет? Вот вопрос“[3]). Друга идеологема (която се актуализира днес) е за руската победа като аргумент за налагането на имперската идея при потушаването на полското въстание („…в бездну повалили, / Мы тяготеющий над царствами кумир / И нашей кровью искупили / Европы вольность, честь и мир“[4] (сега на мястото на победата над Наполеон е победата във Великата отечествена война). В стихотворението прозвучава и заплахата към Европа и света, която в съвременната руска политическа идеология се възпроизвежда почти дословно („мы повторим“), затова ще цитирам целия фрагмент:
Вы грозны на словах ̶ попробуйте на деле!
Иль старый богатырь, покойный на постеле,
Не в силах завинтить свой измаилский штык?
Иль русского царя уже бессильно слово?
Иль нам с Европой спорить ново?
Иль русский от побед отвык?
Иль мало нас? Или от Перми до Тавриды,
От финских хладных скал до пламенной Колхиды,
От потрясенного Кремля
До стен недвижного Китая, стальной щетиною сверкая,
Не встанет русская земля?..
Так высылайте ж к нам, витии,
Своих озлобленных сынов:
Есть место им в полях России,
Среди нечуждых им гробов.
[На думи страшни сте ̶ но как ще се решите!
И богатирът стар, отдъхващ след войните,
не ще ли втъкне пак щика от Измаил?
Или монархът наш ще слуша чуждо слово?
Или да спорим с вас е ново,
и русинът не би се сбил?
Или пък малко сме ̶ от Перм чак до Таврида,
от финските скали до знойната Колхида,
от Кремъл, който прогърмя,
чак до китайските предели —
в стоманна четина не ще ли
въстане руската земя?…
Изпращайте сега, витии,
проклетите си синове —
а тук, в полята на Русия,
ги чакат родни гробове.]
В същата 1831 г. Пушкин пише стихотворението „Бородинская годовщина“ („Годишнината от Бородино“), в което съпоставя победата над Наполеон с актуално събитие ̶ потушаването на полското въстание ̶ и се обръща към поляците с изрази, които би трябвало да докажат благородството на победителя („врагов мы в прахе не топтали“ / „враговете си не сме стъпквали в прахта“, „мы не сожжем Варшавы их“ / „няма да запалим тяхната Варшава!“).
Още една важна имперска идеологема, съдържаща представата за границите на Русия, намира израз в стихотворение на друг голям руски поет ̶ Ф. Тютчев, създател на прекрасна философска лирика, но и руски дипломат. Става дума за стихотворението „Русская география“ от 1848 г. (ще припомня също така всеизвестния факт, че Тютчев формулира поетически и руския концепт „Умом Россию не понять“):
Москва, и град Петров, и Канстантинов град ̶
Вот царства русского заветные столицы…
Но где предел ему? И где его границы ̶
На север, на восток, на юг и на закат?
Грядущим времена их судьбы обличат…
Семь внутренних морей и семь великих рек…
От Нила до Невы, от Ельбы до Китая,
От Волги по Ефрат, от Ганга до Дуная…
Вот царство русское…и не прейдет вовек,
Как то провидел Дух и Даниил предрек.
Не открих поетически превод на стихотворението, но важни са названията, очертаващи руската география, които не се нуждаят от превод: Москва, градът на Петър (Петербург), градът на Константин (Константинопол), Нил, Нева, Елба, Китай, Волга, Ефрат, Ганг, Дунав… Този текст може да се използва като манифест на концепта „Русский мир“. Показателно е, че руската идея се сакрализира чрез отпратки към Библията: светия Дух и пророк Даниил. Това, че стихотворението въплъщава един от основните концепти на руската култура, обяснява и включването му в полския „Речник на руския манталитет“, в статията на Е. Фарино „Русия“[5]. Литературоведът пише (забележете, през 1995 година!): „Русия наистина не познава и няма свои граници. „Русия“ е Украйна и „Русия“ е например Татарстан. Променяйки своите граници и своите културотворчески и държавнотворчески центрове, Русия никога не се разграничава от заобикалящите я народи и държавно-политически организации, а поглъщайки ги в своя състав, продължава да се възприема (вече заедно с тях) за Русия, приемайки различна официална номенклатура“ (с. 741, прев. мой – Д. Ч.). (Ще добавя, че в наше време дадената представа за границите на Русия преминава от високата култура в масовата култура, пример за което е споменатият текст на песента на Газманов: „Украйна и Крим, Беларус и Молдова, Сахалин и Камчатка, Уралските планини, Краснодарският край, Сибир и Поволжието, Казахстан и Кавказ и Прибалтика също – това е моята страна“.)
Безспорно могат да се приведат още много подобни примери от руската литература на XIX век, но тези са най-ярки и това, че са написани от гениални поети, поставя пред нас и въпроса за раздвоението на големия творец между общочовешките ценности като свобода, любов, щастие ̶ и отричането на чуждата свобода, утвърждаването на собствената изключителност, националното високомерие. За мен е необяснимо как се съчетават възпяването на свободата в лириката на Пушкин (по времето на социализма се изучаваше преди всичко неговата т.нар. „свободолюбива лирика“), шедьоврите на любовната лирика като „Я помню чудное мгновенье“ и „Я вас любил“, проникването в духа на чуждата култура („Подражания Корану“, „Цыгане“), диалогът с европейската литература, метафората „Петербург-прозорец към Европа“ (станала напоследък обект на пародийно преобръщане) и т.н. ̶ с „Клеветникам России“ и „Бородинская годовщина“! Необяснимо е как поет като Тютчев, в чиято лирика се интерпретират блестящо вечните въпроси на битието, актуалните идеи на европейската философия, възпява идеята за световно господство на Русия, или как поет като Бродски се отнася с презрение към чуждата култура, към друг поет (Шевченко)! Дмитрий Биков изразява по повод на стихотворението „Към клеветниците на Русия“ предположението за естетическо възхищение от Империята. Възможно е, но остава проблемът за дисонанс, за драматичен вътрешен конфликт. Впрочем Дмитрий Калихман, авторът на книгата „Никитамихалковщина“, в която се разкриват конюнктурността и фалшификациите на руската история във филмите на Никита Михалков (друг страстен пропагандатор на официалната идеологическа доктрина), подчертава, че е особено опасно, когато една идеологическа манипулация се осъществява от талантлив автор.
В заключение ще подчертая, че споменаването на подобни творби не проблематизира работата ми като русистка, не измества изследователския ми фокус от големите и значими творби на руската литература към маргинални и непредставителни за нея произведения. Разбира се, че основният ми интерес е насочен към „Евгений Онегин“ на Пушкин, творчеството на Гогол и Чехов, романите на Гончаров, Достоевски и Толстой! Но литературоведът русист не може да не се интересува и от ролята на руския писател, за която стана дума в настоящия текст ̶ защото литературата има силата да създава и утвърждава стереотипи и митологеми в по-голяма степен, отколкото идеологията (разбира се, и да ги разрушава).
[1] „Я, стига: туй е спор между славянски братя, / домашен, древен спор, претеглен от съдбата, / не ще го разрешат ораторски слова…“. Преводът тук и по-нататък е на Петър Велчев. В: Руски поети. София: „Захарий Стоянов“, 2008.
[2] „Наперен лях, надежден росс“. Петър Велчев е намерил много адекватно съответствие на определението „кичливый“, което съдържа понятието „гордыня“ като елемент от стереотипа на поляка. (В по-ранния превод на Г. Джагаров стереотипът се губи: „поляк, руснак ли светлокос?“.)
[3] „Славянски ручеи в Русия ще се влеят / или ще секне тя? ̶ тепърва е въпрос“.
[4] „…повалихме, / могъщия, зловещ кумир / и за Европа с кръв платихме / нейната волност, чест и мир“.
[5] J. Faryno. Rosja. Россия. // Mentalność rosyjska. Słownik. Opracował i zredagował Andrzej de Lazari z pomocą Mariana Brody, Jerzego Faryny, Wandy Radolińskiej i ks. Abp Szymona Romańczuka. Katowice, 1995, s. 74-75.
