Ния Харалампиева
В съвременната литература отдавна наблюдаваме тенденцията за пренаписване и донаписване на класически митове, канонични романи, приказки и легенди. Някои от знаковите автори в жанра, чиито произведения са преведени на български, включват Маргарет Атууд („Одисеята на Пенелопа“), Джийн Рис („Безкрайното Саргасово море“), Анджела Картър („Кървавата шапчица“), а в по-ново време се откроява и Маделин Милър („Песен за Ахил“, „Цирцея“), която се концентрира основно върху Омировите епоси. Съвсем заслужено в тази редица заема място и Натали Хейнс.
Английската писателка, която има зад гърба си повече от пет книги, няколко номинации за литературни награди, кариера като комедиант и доказан интерес към изследване на гръцката митология, дебютира на българския пазар с романа „Хиляда кораба“. Три години след излизането му на английски език българският читател има възможността да се потопи в поредното пренаписване/дописване на събития, митологеми и герои от античната литература. Хейнс не бяга от традицията за преобръщане на фокуса в полза на женските образи, характерно за Атууд и Милър, но за разлика от тях, представя една разнообразна панорама от женски образи. 43 глави представят историите на едни от знаковите персонажи както от „Одисея“ и „Илиада“ от Омир, така и от старогръцки драми като „Троянки“ и „Хекуба“ от Еврипид, „Орестия“ от Есхил и от базисни текстове като „Героини“ от Овидий и „Енеида“ от Вергилий. Съдбите и делата на едни от най-известните герои и царе, богове и чудовища са видени и разказани през скритата, забравена, неглижирана от вечните поети призма на женските персонажи. Основните теми покриват цялата палитра на човешки емоции, наблягайки на загубата, невъзможността за действие, несправедливостта, нечовешкото престъпление и още много други.
Фабулата на романа се върти около основните за античната литература Омирови епоси, концентрирайки се върху Троянската война, но началото на всяка нова глава изненадва със смяната на хронологичната последователност и пренасянето на повествованието в съвсем различни времена и топоси. В един миг действието се развива зад портите на обсадена Троя, а в следващия се пренася в Авлида или в Итака; в един момент Хейнс разказва за съдбата на троянките, а в следващия се прехвърля към предвоенно време и първоначалната причина за конфликта, т.е. решението на Гея и Зевс. Въпреки че обединителната линия е разказът на замълчаните женски образи, структурата на романа е фрагментарна – всяка глава е обект на историята на един персонаж (Хризеида, Бризеида, Андромаха) или на събирателен такъв (Троянките, Мойрите), както са наименувани и самите глави. Колкото фрагментарна е структурата и хронологията, също толкова фрагментарно е и повествованието, което се разгръща непоследователно и обхваща не един разказвач.
Несъмнено трябва да се отбележи смяната на повествователите, която е обвързана с жанровите характеристики на романа. Могат да се посветят отделни текстове на всяка една от героините, но няма как да не се разгледат поне две от тях, които притежават ключова позиция и в романа, и в гръцката митология – Калиопа и Пенелопа. Рамковата композиция е постигната чрез въвеждащата и заключаващата глава, водени от гледната точка на музата на епическата поезия – Калиопа. Тя може и да не е достатъчно споменавана в класическата митология, но в „Хиляда кораба“ заема централно място. Струва си дори да се запитаме дали романът не е разказ, воден от епическия поет (в този случай белетрист), или всъщност е разказан от самата Калиопа. Границите се размиват. Колебанието е основателно, имайки предвид двойствеността на музата – хем е част (и то съществена!) от повествованието, без да е главен герой, хем задава посоките му.
Колкото и възгледът, че образът на музата Калиопа живее чрез епическите поети, да се е превърнал в общовалиден, толкова и Хейнс го опровергава, създавайки едно преобръщане на ролите между поета и музата, благодарение на което властта да разказва, попада в ръцете на Калиопа. Тя е единственият персонаж, който води свое собствено повествование от първо лице. Всички останали героини са разказани от всезнаещия разказвач, докато Калиопа е тази, която симптоматично из целия роман се включва с разказ/коментар за случващите се събития, водейки през цялото време едностранен диалог с Поета. Тя преразказва исканията му, но в същото време разкрива своите подбуди и цели на историята, която очаква читателят. Поетът изисква от музата да дойде при него, за да му даде разказа, но у Калиопа стои решението какво ще позволи да разкаже. След жестокото убийство на сина на Андромаха следва гласът на музата, обобщавайки реакцията на Поета: „Не може да ме погледне, не може да понесе онова, което съчини току-що“, но и още, повелявайки: „Поетът може да не желае да научи това, но се налага“.
В допълнение стилистиката на главите, представящи нейната гледна точка, е напълно различна от основното повествование. Калиопа е единственият женски образ, който притежава, а и демонстрира чувство за хумор, което понякога граничи със сарказма и иронията. Разказът ѝ блести с остроумие, непокорство и постоянен конфликт с Поета. На места го иронизира и го критикува, загатва още в началото какво предстои и дава да се разбере, че тя дърпа конците на повествованието, а не той – „Не му предлагам историята на една жена през Троянската война, предлагам му историите на всички жени през войната. Е, на повечето. (Още не съм решила дали да включа Елена. Лази ми по нервите)“. Хапливостта като че ли е характерна само за нея и това е налице из цялата книга:
„А той, какво, цупи се за Теано, защото ролята ѝ в историята приключи, а току-що измисли как да я опише. Глупав поет. Това не е нейната история, нито историята на Креуза. А тяхната история. Или поне ще бъде, ако спре да недоволства и почне да съчинява.“
„Ще му дам урок. … Това ще го научи да внимава повече какво си пожелава. Не всяка история оставя разказвача непокътнат.“
Песента на Калиопа рамкира началото и края на един епичен разказ за „забравените, пренебрегваните, безгласните“ жени от старогръцката литература. Но коя друга жена се олицетворява чрез тези определения и въпреки това винаги прави впечатление? Със сигурност обект на множество изследвания и пренаписвания, Пенелопа все пак възприема и още една завладяващо любопитна интерпретация.
В контраст с реинкарнацията на героинята, изградена от Маргарет Атууд в „Одисеята на Пенелопа“, където любящата съпруга на Одисей е поставена в центъра на произведението, в романа на Хейнс тя е само част от всички останали героини. Отличаващото се обаче е, че образът на Пенелопа в „Хиляда кораба“ е представен чрез епистоларния жанр. Тя пише писма – всички с изключение на едно – до Одисей. С ясното съзнание, че те никога няма да бъдат изпратени, нито получени, Пенелопа сякаш се лекува чрез тях. Лекува се от болката, от липсата, от незнанието, от чакането през всички тези като че ли безкрайни двадесет години, докато Одисей се завърне. Изцеряването чрез писане е известна практика от незапомнени времена, която тук е приложена и от царицата на Итака. Но в нейния случай писането не олицетворява освобождаването ѝ от перспективата да стане вдовица, то е точно обратното – писмата ѝ са просмукани от ревност, породена от Калипсо, от Цирцея, а дори и от самото море, владението на Посейдон; от укори към действията на мъжа ѝ и лично нейни хипотетични алтернативи (по-добри) на постъпките му; от неистово нетърпение и гняв по съпруга си, задето толкова се бави. Цялостният ѝ образ, който Хейнс обрисува, не е от най-благоразположените, камо ли от най-търпеливите. Приписаните особености на характера ѝ са по-близки до тези на съвременната жена от 21. в. Нервите и търпението ѝ висят на косъм, разбиранията и самосъзнанието са разголено човешки, с всичките им недостатъци, колебания и несигурности. Разказът за вярната съпруга на Одисей е заменен с този за заядливата, по-остроумна от него дори, Пенелопа. Героичните характеристики, описвани от Омир насам, са изчезнали, образът ѝ е демитологизиран. Отношението към Одисей най-очевидно проличава в смяната на подписа на писмата – от „Твоя любяща съпруга, Пенелопа“ и „Твоя съпруга,/Пенелопа“, през „Пенелопа“ и „Твоя съпруга/вдовица, Пенелопа“, до последния, повеляващ „Прибери се у дома, Одисей. Не мога да чакам повече. Пенелопа“.
Допълнителна особеност на писмата ѝ е това, че тя преразказва премеждията на съпруга си през всичките тези години, събрани в песните на барда. Той е първоизточникът на информация за приключенията на Одисей, който може да бъде подложен на съмнение или думите му да бъдат приети за чиста монета. Но преразказвайки неговите думи, Пенелопа оформя триизмерен разказ за Одисеевите изпитания. Тя пише на Одисей, разказвайки неговите собствени преживявания, което всъщност е преразказ на думите на барда, който от своя страна е чул за историите от пътуващи търговци или преминаващи през Итака хора. Този похват на триизмерност на одисеята изгражда многопластовост на повествованието. Наслагването на разказ в разказа в разказа предполага известна недостоверност, на която също се надява и Пенелопа. Достоверността обаче няма значение в този случай, защото всеки читател знае как завършва историята.
Противопоставяйки се на дотогава формирания персонаж на нетърпелива, раздразнителна съпруга, последното писмо на Пенелопа разбива всяко негативно качество, приписано ѝ. Този път адресирано до Атина, писмото експлицира благодарността на царицата на Итака към богинята на мъдростта и войната за покровителството ѝ на Одисей. Пренаписването и комбинирането на чисто човешки черти в образа на Пенелопа дава един нов поглед върху спътницата на Одисей. Подобно на други съвременни романи „безкрайното пътуване“ е осъществено през преживяванията на Пенелопа вместо през тези на Одисей. Характерното за „Хиляда кораба“ е, че романът приближава старогръцките герои до обикновения, съвременния човек, с пълния спектър от емоции, загуби и малки победи.
Колкото и да се твърди, че „Хиляда кораба“ излиза в точния момент (края на март тази година), имайки предвид световните събития и правейки го болезнено актуален роман за войната, трябва да имаме предвид, че на първо място това е роман за разказването – разказването на онези истории, които са били забравени, неглижирани, нечути. Или както четем в последната глава на романа, водена от Калиопа – „Ако поетът отхвърли песента, която му предлагам, ще си я прибера и ще го оставя безмълвен. … Тяхната история ще бъде разказана, колкото и време да отнеме. … Важен е единствено разказът“. Натали Хейнс с право се нарежда до Маделин Милър и Маргарет Атууд. „Хиляда кораба“ заслужава да бъде четен и мислен още дълго, както и историите на неговите героини.
Натали Хейнс, „Хиляда кораба“, прев. от английски Десислава Сивилова, изд. „Сиела“, 2022
